Джон Конъли
Белият път (28)

Глава двайсет и седма

Подготовката започна през следващите два дни. Няколко автомобила — на път за вътрешността на щата, през щатската граница, по няколко души в кола — по двама, по един. И само по пътищата, не и със самолет. Имаше една двойка, досущ младоженци — чуруликат си влюбено, целуват се и си държат ръцете, отседнаха в онова мотелче току извън Сангървил. Само че в двойната стая през нощта си легнаха на отделни легла. Имаше и една групичка от четирима мъже; закусиха набързо в ресторантчето „При госпожица Портланд“ на „Марджинъл Уей“ а очите им постоянно играят и все се спират на големия черен бус, с който бяха пристигнали. Приближи ли ги някой, настръхват, отмине ли ги — видимо се отпускат.

Друг мъж пък дойде с камион от север, откъм Бостън. През повечето време избягваше междущатското шосе, подбираше второстепенни пътища, накрая се набута в една борова горичка, а пред него — в далечината — блеснаха водите на езеро. Погледна си часовника — беше много рано. Тогава се върна към Долби Понд и клуба за танци „Ла Каса Екзотик“. Каза си, че има и по-кофти начини човек да си убива времето.

 

 

Разигра се най-лошият възможен сценарий: падна се съдията от Върховния съд Уилтън Купър да разглежда, с други думи, да ревизира решението да бъде отказана гаранция на Арън Фокнър. Един час преди заседанието Боби Андрюс и неговият екип посетили Купър в кабинета му и представили своята аргументация по случая, изтъквайки убедеността си, че е налице сериозен риск Фокнър да се укрие от правосъдието, а също да намери начини да заплашва и изнудва свидетелите срещу него. Тогава Купър ги попитал дали имат пресни факти или доказателства в този смисъл, но те били принудени да признаят, че не разполагат с такива.

В изложението си защитникът Джим Граймс оспори тезата на обвинението, че е представило достатъчно доказателства за възможно извършени от Фокнър в миналото углавни престъпления. Позова се и на три отделни и авторитетни медицински източника в смисъл, че в затвора Фокнъровото здраве се е влошило най-сериозно. Обвинението не бе в състояние да оспори това становище, тъй като според затворническите лекари Фокнър наистина страда от някакво заболяване, макар и те самите да не са в състояние да го диагностират точно, но признават, че индивидът слабее постоянно и бързо, телесната му температура е значително по-висока от нормалната, същото важи за кръвното налягане и пулса. Граймс цитира още лекарско мнение, че стресът на затворническото битие категорично застрашава живота на клиента му. И тъй като прокуратурата досега не е успяла да аргументира сериозно обвинение, не е нито справедливо, нито хуманно, изтъкна той, клиентът му да продължава да пребивава в затвора, докато компетентните органи се стремят да намерят добавъчни доказателства, с цел да подсилят тезите си. Фокнър се нуждаел от спешна и най-висококвалифицирана медицинска помощ, той вероятно щял да бъде хоспитализиран и нямало абсолютно никаква опасност да се опитва да бяга и да се укрива от закона. И по всички тези причини незабавно трябвало да му бъде разрешена гаранция.

Преди да обяви решението си, Купър отхвърли по-голямата част от моите показания на базата на това, че били ненадеждни, както и собствената ми репутация, и обяви за погрешно решението на по-нисшата съдебна инстанция да откаже на Фокнър освобождаване под парична гаранция. Сетне на свой ред изтъкна, че обвинението не било достатъчно убедително в твърденията за възможно извършени от Фокнър углавни престъпления. И прие аргументите на Граймс за влошеното здраве на клиента му с уговорката, че едва ли Фокнър застрашава целостта на юридическия процес, а нуждата му от спешно и компетентно медицинско лечение в съответно заведение изключва опасността от бягство и укриване от правосъдието. Чак тогава обяви размера на гаранцията: милион и половина долара. Граймс съобщи, че е готов да плати в кеш незабавно. Купър прие и разреши обкования с вериги Фокнър, пазен от специализираната шерифска служба на САЩ в съседна стая, да бъде освободен също незабавно.

В интерес на истината и за негова чест, Андрюс бе предвидил подобно развитие на обстоятелствата и предварително бе помолил ФБР да поиска официалното задържане на Фокнър по силата на федерални обвинения. Но не можем да виним Андрюс за нескопосаността на федералните бюрократи, които бяха направили дребни грешки в съответните документи. Хващайки се за най-прости формалности, Купър отхвърли федералния иск: името на Фокнър било написано неправилно, имало и други неточности. И Фокнър си излезе по живо, по здраво, а федералният документ за арест бе обявен за невалиден.

В същото време на празна скамейка пред съдебна зала 1 седял мъж в кафяво яке. Той извадил от джоба си клетъчен телефон и набрал нечий номер. Някъде на десетина мили разстояние от съдебната палата пък звъннал телефонът в ръката на Сайръс Неърн.

— Време е, давай — рекъл му мъжът.

Сайръс заключил апаратчето и го захвърлил в храстите край пътя, сетне запалил двигателя и потеглил към Скарбъро.

 

 

Лудо защракаха светкавици, мощни прожектори грейнаха в мига, когато Граймс застана на стъпалата на съдебната палата, но Фокнър не бе с него. Последният се намирал на задната седалка на нисан терано, завит с одеяло. Колата потеглила също от съдебната палата горе-долу по същото време и се насочила към подземния паркинг на пазарния център край „Елм“. Отгоре му бръмчал хеликоптер, патрулирали и две коли без отличителни знаци. Прокуратурата си вършела работата и била решена да не позволи Фокнър да изчезне яко дим. В момента, когато нисанът стигнал входа на паркинга, зад него силово се набутал очукан жълтеникав буик и запушил трафика. Нисанът — мощен джип — въобще не спрял, защото бариерата била предварително и хитроумно парализирана във вдигнато положение. Проста работа — вкарваш в цепката билетче, слагаш лепенка, за да я задържиш в това положение, и бариерата замръзва. В същия миг в голяма кофа за боклук нещо избумтяло и нагоре лумнал огнен стълб. Дежурният от охраната съответно хукнал натам, а нисанът си минал и безпроблемно заминал като весела песен. Сетне се оказало, че не само входът, а и изходът на гаражния паркинг бил обработен по същия начин.

Джипът влязъл и изчезнал, буикът задръстил движението. Извънредно ценни секунди изтекли, преди ченгетата от патрулиращите автомобили да загреят какво точно става. Сетне, разбира се, първата кола отпрашила светкавично към изхода, а детективите от втората хукнали към буика.

Когато агентите заобиколили изоставения нисан терано обаче, вътре нямало никой… Фокнър си бил заминал. С чужда помощ, разбира се.

 

 

В седем часа привечер Мери Мейсън излязла от дома си на края на „Сийви Ландинг“, имала среща с Макартър. Погледнала към Скарбъровското тресавище и едноименната река, те се виждат от къщата й, към издадения в морето контур на Нонсъч Пойнт и Сако Бей. Макартър бил първият мъж, с когото се срещала, откакто разводът й минал официално през съда преди около три месеца. Мери харесвала сержанта, надявала се да създаде трайна връзка с него. По лице го познавала от доста време и въпреки смотаните му дрехи го намирала за привлекателен и симпатяга, струвал й се непукист. И нищо не променило това мнение на първата им среща, когато Рейчъл ги запознала: Уолъс се държал очарователно.

Предната вечер се обадил по телефона да потвърди втората им среща. Уж позвънил за секунда, а пък говорили почти цял час, и двамата били изненадани от отзивчивостта на другия.

Тъкмо посягала към вратата на колата, когато се появил онзи мъж. Излязъл някъде иззад дърветата между нейния дом и съседската къща, доближил се. Бил дребен, гърбав и приведен, но видимо як. Дългокос, косата му падала чак по раменете, а очите му особени, почти черни, потулени, като онези на нощните и подземните същества. Тогава посегнала към парализиращия спрей в чантата, обаче онзи я ударил силно през лицето с опакото на ръката и тя се свлякла на земята. Клекнал до нея и тя незабавно усетила болката в хълбока. Първо само силно опарване, сетне нетърпима агония. Острието влязло под ребрата и тръгнало да пори плътта към стомаха. Опитала се да извика, но свободната му ръка й запушила устата; тя само безпомощно се гърчела, докато ножът вършел пъкленото си дело.

Вече смятала, че е дошъл краят, но чула глас, а над рамото на клекналия убиец зърнала приближаващ се едър мъжага, сторил й се направо великан. Видяла и очуканото шеви, откъдето излязъл, двигателят му шумно пърпорел на нулева на уличката отзад. Бил брадат, носел кожено елече над тениска, на дясната мишка имал непохватно направена татуировка на жена.

— Хей! — викнал Мецан, защото това бил той, — хей, мамка му, ти кво смяташ, че правиш, бе човече!?

На Сайръс не му се искало да ползва пистолета. Тази работа трябвало да бъде свършена максимално тихо, така му било наредено. Само че това вече затичано към него огромно и познато отнякъде мъжище не му оставяло избор. Затова зарязал жената, преди да я накълца както си искал, извадил патлака от кобура и натиснал спусъка.

 

 

Два черни буса излезли от И-95 при изхода „Медуей“ и хванали по шосе 11, което минава през източен Милинокет и води към Долби Понд. В първия имало трима мъже и жена, въоръжени. В другия — двойка също въоръжени мъж и жена, а на скамейка отзад седял преподобният Арън Фокнър и си четял Свещеното писание. Интересни неща би констатирал всеки запознат със случая му медицински експерт — само да бе имал възможност да го прегледа в същия момент. Телесната температура на стареца била абсолютно нормална, всички болестни симптоми бавно отшумявали, кръвното също било в нормите.

Пътували в пълна тишина, по едно време във втория бус се чуло писукането на клетъчен телефон. Обадил се мъжът, разменил кратки думи, сетне се извърнал към Фокнър.

— Пилотът захожда и се кани да каца — докладвал той на възрастния проповедник. — Ще ни изчака да пристигнем. Движим се абсолютно в график.

Фокнър кимнал, но уста не отворил. Очите му останали вперени в Библията, четял Книгата на Йов, за изпратените му от Господа изпитания.

 

 

Сайръс Неърн седял в колата на паркинга на Блак Пойнт Маркет и пиел кола. Вечерта била прекалено задушна, имал голяма нужда да се поохлади, още повече, че автомобилният климатик се развалил. Последното не било особено важно: веднъж да приключи и с онази жена, сетне ще зареже колата и ще хване на юг. Малкото неудобство ще го преживее някак си — в края на краищата какво е неговото в сравнение с онова, което пък очаква нея?

Допил напитката, подкарал колата и спрял на моста, оттам хвърлил кутийката във водите отдолу. При Пайн Пойнт нещата не протекли както било замислено, ама хич. Първо, когато пристигнал, жената вече излизала от къщата, пък и веднага посегнала към спрея в чантата, затова се наложило да я коли там — отвън. Сетне се довлякъл и онзи, едрият тип, и се наложило да стреля. Първо се уплашил, че съседите ще чуят изстрела, но никой не се обадил, шум не се вдигнал никакъв. И все пак се наложило да се измъква по най-бързата процедура, а това не било в характера му — не обичал да действа прибързано.

Погледнал часовника и започнал да брои обратно — от десет до едно. На едно откъм Пайн Пойнт му се счуло нещо като приглушена експлозия. Огледал се внимателно през прозореца. Вярно, от колата на Мери Мейсън вече се издигал облак дим. Значи ченгетата ще дойдат скоро, може би и пожарната — тогава ще намерят ранената и мъртвия мъж. Предпочел да я остави умираща, а не мъртва. Сторило му се по-удачно да се вдигне шум, да пристигне линейка, полицаят Макартър да се заплесне по жената, това щяло да му отвлече вниманието от другото, щяло да даде и повече време на Неърн. Но пък имало опасност ченгетата да заварят жената в съзнание и тя да им опише нападателя си. Вече се питал дали я бил накълцал достатъчно. Ами ако вземе да оцелее? Опасявал се още, да не би да я е оставил много близо до колата? С обезобразено лице не му била нужна. Не бивало да има съмнения относно самоличността й. Това били дребни проблеми, но те тревожели Сайръс. Виж, възможността да го заловят не го безпокояла: той жив нямало да им се даде. Ще умре, но в затвора няма да се върне. Било му обещано Спасение, а спасените не се боят от нищо.

Пътят отдясно се извивал по лек баир към горичка. Сайръс откарал колата там и я скрил сред дърветата. От притеснение в стомаха му се набрала буца, но тръгнал пешком по склона нагоре, минал сред редиците дървета и излязъл при полуразрушена къщурка. Оттам белият дом с верандата вече се виждал ясно, а в големите прозорци блестели лъчите на залязващото слънце. Скоро то ще огрее и тресавището, а водите му ще пламнат, за да се оцветят в оранжево и червено.

Главно в червено…

 

 

Мери Мейсън лежала по гръб на земята и се взирала в небето. Видяла как гърбушкото хвърлил в колата й нещо лъскаво, по-късно чула съсъка, видяла пламъците и разбрала, че е бавнодействаща запалителна бомба. Но била парализирана, не можела да си мърда ръцете, нямала сили да затисне раната с тях, камо ли да се отдалечи от горящия автомобил.

Кръвта й изтичала, силата бавно я напускала.

Всъщност агонизирала.

По едно време усетила допир, някой пипнал крака й, успяла да извърти глава под известен ъгъл. Дълга кървава диря маркирала болезнения напредък на онзи едър мъж към нея. Вече бил съвсем близо, пълзял, като всячески напрягал тяло, забивал окървавени пръсти в земята и се влачел напред упорито, мобилизирал цялата си воля. Хванал й ръката и я притиснал към кървящата рана. Тя изстенала от болка високо, но той я накарал да затиска колкото може.

Сетне с върховни усилия я повлякъл към тревата, по-надалеч от горящия автомобил. Нещо я ударило в гърба, отново изпищяла от болка, но той продължил да я отдалечава от огъня и опасността от взрив. Влачил, влачил, накрая се изтощил напълно и спрял. Но успял да се подпре на старото дърво в дворчето, наместил й главата върху краката си, после поставил собствената си ръка върху нейната, за да й помага в натиска. Дебелият ствол на дървото бил между тях и колата, той ги предпазил, когато настъпила експлозията, а мощната ударна вълна помела двора с огнен юмрук и строшила прозорците на къщата.

— Дръжте се — тихо я успокоявал Мечо, а думите му излизали с хриптене. — Дръжте се, още малко остана, сега ще дойдат…

 

 

Роджър Бауън седял в кръчмата на Тони Кондън, тя е на „Чърч“ в Чарлстън. Пиел бира, загледан в клетъчния телефон на масата пред него. Очаквал обаждане и потвърждение, че операцията по измъкването на Преподобния е завършила успешно, а той самият е на път в северна посока — към Канада. Погледнал си часовника, в същия миг край него минавали двама младежи на по двайсетина години, шегували се помежду си, бутали се един в друг. Първият залитнал, ударил се силно в Бауъновата маса, телефонът се изтърколил на пода. Извинил се и вдигнал апаратчето, а Бауън се изправил разлютен и ядно креснал:

— Мамка ти и шибан задник такъв, къде гледаш бе, дървеняк?

— Хей, я се укроти — отвърнал му младежът. — Нали ти се извиних?

Изгледали го и излезли, като клатели глави и цъкали. Огненият поглед на Бауън ги изпратил до вратата, а те се качили в кола и си заминали.

След две минути телефонът иззвънял.

Взел го и преди да натисне зеления бутон, може би му се сторило, че апаратът е необичайно натежал. Че пък може ли това да се дължи на едно просто падане?

Във всеки случай натиснал бутона и вдигнал телефона към ухото, точно навреме експлозията да отнесе половината му глава.

 

 

Сайръс Неърн стоял пред къщата, оглеждал дадената му специално карта, изглеждал доста озадачен. Не бил добър актьор, ама то май и не се налагало. Къщата не давала особени признаци за живот. Приближил се до вратата с мрежата против насекоми и надникнал… сетне я открехнал. Пантите били добре смазани, отворила се безшумно. Бавно се вмъкнал, тръгнал из долния етаж, проверявал стаите една по една. Движел се внимателно, вслушвал се — трябвало да внимава за кучето. Накрая стигнал кухнята.

Едрият мъж в тениска с надпис „Смърт на Клана!“ седял на масата, пиел соево мляко направо от кутията. Изгледал влезлия с огромно удивление, посегнал към поставения пред него пистолет, но Сайръс го предварил и картонената кутия избухнала в лицето му, разлетели се пръски мляко, кръв и мозък. Чернокожият гигант се стоварил тежко на пода и при падането си разчупил стола. Сайръс се надвесил над него, изчакал животът да го напусне окончателно, очите му да се изпразнят. Дали някой не чу изстрела, запитал се той, но такива признаци нямало.

Тогава пък чул кучешки лай — идвал някъде иззад къщата. Знаел, че кучето е младо и неопитно, сигурно и възглупаво и се опасявал единствено, че то може да предупреди жената. Внимателно надникнал от кухненския прозорец и я видял — разхождала се в двора, недалеч от периферията на тресавището, а кучето тичало около нея. Пристъпил до задната врата, изчакал удобен миг жената да се отдалечи и се изхлузил безшумно навън. Тръгнал по стените на дома, за да се приближи максимално. Тя навлязла във високата трева, беряла полски цветя и постепенно увеличавала разстоянието между себе си и къщата. Видял издутия й корем и желанието му да я обладае почти се изпарило. Винаги обичал да си играе с жертвите — преди да ги довърши. Само че досега на бременна не бил попадал, а вътрешен глас му нашепвал, че с нея удоволствие няма да изпита. Но пък Сайръс си падал и малко инатлия и си казвал, че по принцип не е лошо да опита и такова нещо. Изведнъж жената се изправила и протегнала, сетне поставила ръце на кръста си отзад. Хубава е, рекъл си Сайръс. Бледото лице прекрасно изпъквало на фона на червеникавата коса. Отстъпил назад и се прикрил в сенките, поел дълбоко дъх и се опитал да затисне мераците. След малко отново надникнал, тя крачела сред високите тревни стръкове, встрани водната повърхност леко трептяла, кучето подскачало весело около й.

Замислил се дали да не изчака жената да се завърне в къщата, но пък имало опасност някой да мине по пътя отвън и да забележи колата му. Тогава вече можело самият той да попадне в истински капан. Ама не, растителността тук била висока, достатъчна за прикритие — дървета, храсти, трева, ще я повлече към тръстиките и…

Сайръс измъкнал ножа от канията на пояса и тръгнал към нея, отпуснал ръката с острието покрай бедрото.

 

 

Чесната направила вираж и се наклонила за кацане в езерото Амбаджиджъс. Снишила се бавно и пилотът умело отпуснал машината върху водната повърхност. Отначало корпусът силно се разлюлял, но след малко се укротил и самолетът кротко запърпорил към малкото пристанище, само крилата леко се поклащали. Човекът на щурвала се казвал Джери Желог и за полета му било платено единствено горивото. То си било в реда на нещата, защото Джери бил вярващ, а вярващите правят каквото им кажат и не искат нищо в замяна. То в миналото чесната на Желог пренасяла и оръжие, и укриващи се от закона хора, а веднъж дори и трупа на една репортерка, която си завирала носа там, където не му било мястото, а сега почивала на дъното на Каролинските плитчини. Желог предвидливо се запознал с навигационните и географски особености на езерото още преди два дни. Купил си билет за полет на „Катадин Еър Сървис“, малка местна самолетна компания с главна база в Спенсър Коув, и се поразходил, за да е наясно с мястото по-късно. Освен това много внимателно проучил и разписанието й, та да не се засече с някои от нейните самолети, а сетне пилотите да му задават неудобни въпроси.

Чесната спряла на пристана, а иззад съседните дървета се появил мъж. Желог забелязал, че онзи бил облечен в син торбест гащеризон, вятърът леко издувал меката материя, докато човекът тичал към самолета. Този трябва да е Фарън, отговорникът за нещата тук, рекъл си Желог — така му било казано. И се измъкнал от тясната кабина, за да скочи на пристана и да пресрещне посрещача.

— Точно навреме — казал Желог и свалил очилата.

Сетне занемял.

Мъжът пред него не бил Фарън, нямало начин да е той. Знаел отлично, че Фарън е бял, а този бил черен и в ръката държал пистолет.

— Вярно — рекъл чернокожият. — Може дори да се рече смъртоносно точно.

 

 

Минало известно време, преди Сайръс да разбере, че жената е в един друг и свой си свят, така да се каже, музикален, иначе защо да не чуе изстрела? Сигурно щяла да го долови, но си слушала дискмен. Ето, спряла се на брега на реката и извадила малкия плейър от калъфката на коланчето, вероятно за да потърси любима мелодия, пуснала си я и пак закрачила напред. Сайръс усетил, че кучето се спира веднъж-дваж и се обръща назад, но забавил ход, а кучешкото зрение не е от най-добрите, та не го засякло сред люлеещите се високи тревни стръкове, пък вятърът духал в противна посока. Във всеки случай теренът бил доста мочурлив и Сайръсовите крака, че и крачолите, вече подгизвали, но гърбушкото си припомнял затвора и вонящата килия и все си повтарял, че това тук е рай в сравнение с онова там. Жената навлязла в горичката и почти се скрила сред дърветата, но Сайръс долавял синьото петно на роклята й сред ниските клони и дървесните стволове. Надявал се именно те да му осигурят прикритие, когато я настигне.

Ето, вече съм по-наблизо, рекъл си той.

Дошло му е времето. Почти.

А гласът на Ленърд в него потвърдил тези думи.

Почти е време…

 

 

Малкият конвой, в който бил Фокнър, се движел с лекота по „Голдън роуд“. Единственото превозно средство, което двете коли срещнали, бил голям контейнеровозен камион, застанал на изхода на паркинга на Амбаджиджъс с пуснат ляв мигач, готов да излезе на шосето. Шофьорът във високата кабина им махнал приветливо с ръка, изчакал ги да минат, сетне излязъл на пътя, погледнал в огледалото за задно виждане и забелязал, че автомобилите завиват по „Файр роуд“ 17 и се насочват към езерото. Тогава дал заден ход, за да ги последва.

 

 

Сега Сайръс се движел по-бързо, тепал с късите си крака и запъхтян се стремял да скъси разстоянието до жената. Виждал я ясно. Излизала от групата дървета и била вече на откритото. Движела се с наведена напред глава, тревата се разтваряла пред нея, сетне отново се събирала. Сайръс забелязал, че кучето е вече на каиш. Само че му било все едно. Не вярвал псето да реагира адекватно на заплахата в негово лице, ако изобщо реагира. Острието в ръката му било петнайсетсантиметрово, остро като бръснач. Ще пререже кучешкото гърло със същата лекота, с която ще клъцне и женското.

Сайръс излязъл от дърветата и стъпил в самото тресавище.

 

 

Пътят тук е обсипан с кафяви и пожълтели листа, по двата му края стърчат едри и остри скали, зад тях започват дърветата. Фокнъровите хора бяха вече съвсем близо, брегът на езерото се виждаше отлично. Тогава лявото шофьорско стъкло на първия бус се пръсна, разлетяха се късчета стъкло и пластмаса, а куршумите отнесоха човека на волана встрани. В същия миг автомобилът загуби управление и се понесе към дърветата. Жената до шофьора се опита да овладее кормилото, но последваха нови изстрели, сега експлодира предното стъкло, за да се превърне в стъклена градушка, куршуми посипаха и цялата каросерия. Задната врата се отвори, намиращите се там хора се опитаха да избягат, но бяха мъртви още преди да скочат на земята.

Водачът на втория автомобил реагира бързо. Наведе се колкото можа и натисна газта, изви волана с все сила и поведе колата покрай осакатеното возило пред него. Успя да го заобиколи, макар че ламарините скръбно изскърцаха и застенаха. Вдигна се облак прах и листа, завъртяха се във въздуха, но в следващия миг бусът се заби в близката крайпътна скала. Зашеметен, водачът успя да измъкне рязана пушка изпод седалката, но още не бе я вдигнал, когато получи Луисовия куршум в гърдите. Пушката изхвръкна от ръцете му, той рухна напред.

Междувременно жената бе вече отзад и протягаше ръце към Фокнър. Успя да го изведе навън и му нареди да бяга към езерото, а в същото време вече сваляше предпазителя на автоматична карабина „Хеклер & Кох“. Заредена със специални патрони, готова за полуавтоматична стрелба с трикуршумен откос. Оказа се, че не бяха конвенционални патрони, куршумите носеха в себе си особено разрушителен заряд, някаква ултрамодерна версия на дум-дум.

Първата й жертва бе дребен пълен мъж — попадението го отхвърли назад и го просна на пътя, където остана да лежи в ситни конвулсии. Преподобният прекоси дърветата и вече бягаше към водата отвъд, а жената пусна още два откоса и го последва. Почти го настигаше, когато куршумът застигна пък нея и я удари високо в бедрото. Падна, но се извъртя по гръб, смени стрелбата на пълно автоматична и изстреля смъртоносен откос към преследвачите. Всички тутакси залегнаха. След малко й се свършиха патроните, тогава захвърли ненужното вече оръжие и измъкна пистолета. Тъкмо го насочваше, когато една ръка я докосна леко. Изви глава, закъснявайки с милисекунда — успя да зърне само тъмното дуло на почти допряната в лицето й пушка, сетне животът й приключи.

 

 

Мери Мейсън чула сирените и уплашените гласове на съседите. С върховно усилие протегнала ръка към едрия мъж, но веднага усетила, че той е притихнал завинаги.

И се разплакала.

* * *

На пътя големият камион вече пристигаше на мястото на инцидента на заден ход. Приближи се достатъчно, задните врати на контейнерния блок се отвориха, някой спусна хидравлична наклонена рампа. С помощта на мощни лебедки двата буса бяха бързо качени един след друг, телата на мъртвите вече прибрани в тях. Двамина с промишлени прахосмукачки с широки фуниевидни гърловини сръчно изсмукаха от пътя кръвта, строшените стъкла и всичко друго, което би могло да свидетелства за случилото се.

През това време старият проповедник тичаше с все сила, преодоляваше дървета, храстите и тревата, които го спъваха по пътя му към езерото. В един миг се подхлъзна по влажните листа и падна, тогава и от двете си страни усети присъствието на хора. Изправи се, стиснал в дясната ръка пистолет. Понечи да се шмугне непосредствено в близките храсти, но сякаш изпод дън земя пред тях изникна нова фигура и той отстъпи, стреснат.

А лицето му се разкриви — Фокнър разпозна човека пред себе си.

— Е, помниш ли ме? — попита Ейнджъл.

И той държеше пистолет, само че отпуснат с дулото към земята. Отдясно сред дърветата се появи Луис. Вървеше бавно по тревата и стърчащите тук-таме камъни, в ръката му също висеше пистолет. Фокнър се извърна назад, но там вече бях аз. Вдигна ръка с оръжието, първо го насочи в мен, сетне в Ейнджъл, накрая го извъртя към Луис.

— Хайде, Преподобни, давай! — предизвика го Луис и също насочи пистолета си към Фокнър, сетне присви око. — Изборът е твой.

— Тази работа няма да остане скрита, хората ще научат — викна свещеникът. — Ще ме превърнете в мъченик. Истински мъченик на вярата!

— Ако те намерят, преподобни — възрази Луис. — А никой няма да те намери, начин няма, бъди рахат. За хората ще си останеш просто изчезнал от лицето на земята. Изпарил се съвсем ненадейно.

Вдигнах ръка с пистолета, прицелих се. Също и Ейнджъл.

— Само ние ще знаем — тихо рече Ейнджъл. — Завинаги ще запомним.

Внезапно Фокнър понечи да налапа дулото, но го изпреварихме. Трите ни изстрела избумтяха почти като един, тялото на стария мъж подскочи, завъртя се и рухна.

Остана по гръб, вперил очи в небесата отгоре. От ъгълчетата на устата му потекоха тънки струйки кръв, а под тежките ни погледи очите му сякаш загубиха дар зрение и бавно се изпразниха от всякакво изражение. Отвори, сетне затвори и пак отвори уста. Опитваше се да каже нещо, преглътна и успя да оближе част от кръвта с език. Погледна ме, раздвижи пръсти с усилие.

Клекнах край него, бавно, внимателно.

— Твойта кучка пукна — прошепна и склопи очи завинаги.

Изправих се и се огледах. По клоните на околните дървета кацаха гарвани, множество черни птици, постепенно отрупваха короните.

 

 

Сайръсовата уста пресъхвала, вече бил съвсем близо до мишената — на не повече от десетина метра. Прокарал пръст по острието и наблюдавал как кучето се дърпа и бърза пред господарката си. Сигурно са го привличали криещите се в тревата птички и дребни гризачи. Сайръс не разбирал защо тя изобщо завързала кучето. Само да го пусне! — заканвал се той и клател глава. Няма да й помогне, ама хич!

Седем, шест метра — само още няколко крачки… Жената навлязла в друга горичка, точно на брега на езерце. А малко по-нататък вече започвала значително по-голяма и гъста гора, разположена в северната част на тресавището. Изведнъж женската фигура пред него изчезнала, прикрили я дърветата. Тогава Сайръс чул звъна на клетъчен телефон и се затичал — колкото го държат краката, а те го болели силно. За миг скъсил разстоянието, влязъл в горичката и първо зърнал кучето — завързано за загнилия ствол на паднало дърво. То изгледало Сайръс удивено, сетне видяло нещо зад него и весело се разлаяло.

Сайръс се обърнал, а пънът го треснал право в лицето, разчупил му носа и го отхвърлил назад. Опитал се да вдигне ножа, получил нов удар на същото място, болката направо го заслепила, още по-силно залитнал назад. Усетил празнота под себе си и неволно вдигнал ръце в надежда да се залови за нещо, защото разбрал, че пада. Стоварил се с плясък във водата, потънал, сетне изплавал и се опитал да се върне към брега, но просто не бил създаден за плуване. Замахнал с ръка да загребе, но паниката буквално го подлудила — водата отдолу му се сторила бездна бездънна. То дъното в Скарбъровското тресавище е на различна дълбочина, най-често от метър и половина до два и четирийсет, обаче през дъждовния сезон водите прииждат и на места дъното отива на четири-пет метра. Сега Сайръс не намирал дъното с крака.

Все пак успял да приближи брега, но последвал още един удар по главата и тогава усетил, че нещо в нея сякаш се пречупва. Енергията изтичала от тялото му, напускала го, губел сили, крайниците отказвали да му се подчиняват. Потъвал бавно и след малко усетил, че краката му нагазват в тинята и водораслите, допират отдавна потънали клони. Тогава инстинктивно започнал да се бори за живота, запляскал с ръцете, започнал да изплава отново, вече виждал повърхността.

Само че нещо изведнъж го задържало, някой дърпал краката му надолу, надолу… Опитал се да види какво е то, но там имало само водорасли, трева; започнал да рита, обаче онова нещо го държало здраво — клонки като вплетени около глезените му пръсти.

Ръце. Усещал ръце по себе си, а гласовете в главата му пищели, изпращали му противоречиви съвети, докато въздухът постепенно се свършвал.

Ръце.

Клонки.

Та това са само клончета…

Само че той пък усещал ръцете там долу… Чувствал дърпащите го пръсти, не го пускали, свличали го все по-надолу, викали го при себе си. Знаел, че го дебнат там — долу. Онези жени от дупките го чакат там…

Отгоре му паднала сянка. Кръв се леела от раната в главата, от носа и ушите му. Погледнал нагоре и видял жената — стояла на края на брега и го гледала, а до нея стърчала и главата на кучето, то се взирало в него с удивени очи. Сега слушалките не били на ушите, а висели около врата й. И Сайръс изведнъж разбрал: в тях звук не е имало още от мига, в който тя го усетила и започнала да го примамва навътре и все по-навътре в това коварно място. Не тресавище, а същински капан… Изгледал я умолително и отворил уста, искал да я помоли да го изтегли, да го спаси, но само изпуснал последния си въздух, а водата нахлула в устата му. Вдигнал ръка нагоре в сетен жаловит жест, но тя само поглаждала леко издутия корем, бавно, ритмично — изглежда, успокоявала растящото в утробата й същество. Защото то смътно долавяло ставащото във външния свят и се плашело от него. Лицето на жената било непроницаемо — по него не се четяло нищо. Нито съжаление, нито състрадание или срам, нито угризения или чувство за вина. Дори и гняв нямало. Безизразно лице, лишено от чувства, безмълвно — било по-страшно и от най-ужасяващата ярост, позната някога на Сайръс.

Отново потъвал, отново нещо го дърпало надолу. Давел се, водата изпълвала белите му дробове, болката в главата се усилвала, гласовете в нея се слели в непрестанно кресчендо, светлината бавно гаснела. Последното нещо, което видял, било бледото й, безмилостно лице, а тя все така нежно, грижливо поглаждала утробата си и нероденото в нея дете.