Джон Конъли
Белият път (26)

Глава двайсет и пета

В съзнание ме върна може би миризмата. Същият мирис на лековити билки, с които е бил правен мехлемът за кожата на жената. Лежах в кухнята на онази къща; и ръцете, и краката ми бяха здраво овързани с въжета. Повдигнах глава колкото можех, опрях я в стената. Силно ме болеше — гадна, постоянна болка. И раменете, и гърбът, а якето го нямаше. Вероятно го бях загубил по пътя — докато Терес ме е тътрил и влачил до своя дом. В съзнанието ми плаваха неясни спомени за високи дървета с мощни корони и с мъка пробили през тях тънки слънчеви лъчи. Липсваха ми и пистолетът, и клетъчният телефон. Колко ли време съм лежал на пода? Може би часове.

По едно време долових движение — някой идваше. И наистина, след секунди на вратата застана Терес, фигурата му се открои на фона на късната следобедна слънчева светлина. В ръка държеше лопата, опря я във вратата, сетне влезе и клекна до мен. Не виждах жената, но я усещах. Беше някъде наблизо, вероятно в онази стаичка с боядисаните прозорци, заобиколена от ликове и образци на физическа красота, каквато тя вече никога нямаше да може да притежава.

— Е, братко, добре дошъл отново — рече Терес и свали тъмните очила.

Отблизо очите му бяха малко по-различни. Сега онази бяла ципа бе по-ясна, почти прозрачна. Заприлича ми на tapetum — същата отражателна ципа, която расте върху очите на някои нощни животни и подобрява зрението им. Напълни шише с вода от чешмата и ми го поднесе. Повдигна ми главата, за да ме улесни, пих жадно, чак докато потече по брадата и гърдите ми. Закашлях се, веднага се засили болката в главата.

— Аз брат не съм ти — рекох бавно.

— Ако не беше такъв, досега да си мъртъв.

— Всичките ги изби ти, нали?

Той помълча, сетне се наведе над мен.

— Тези хора трябваше да получат урок. В нашия свят има баланс. Те са отнели живот, разрушили друг. Трябваше да научат за Белия път, да видят какво ги очаква там, да минат по него, да станат част от него. Така е.

Отместих очи от лицето му, погледнах към прозореца. Денят бавно гаснеше, светлината си отиваше. Скоро ще падне мрак.

— Нея си я спасил?

— Не можах да спася сестра й, но нея успях — кимна с глава.

В очите му прочетох тъга, но и още нещо: видях любов.

— Тя била силно обгорена, но успяла да потъне и да се задържи под водната повърхност, а подземните потоци се смилили и я изнесли, та я изхвърлили навън. Намерих я простряна на една скала, занесох я у дома и с мама дълго я лекувахме. Сетне отидох в затвора, а мама умряла. Тя преживяла някак си без чужда помощ, после аз се върнах.

— А защо не отиде в полицията да им разкажеш какво се е случило?

— Хм, тук тези неща така не се вършат. Ти като че от небето падаш. При това тялото на сестра й бе изчезнало. А нощта била съвсем тъмна. Как ще докаже кои точно са били младежите? Още повече, че вече не може и да говори. Пък дори и да можеше, какво, а? Кажи ми? Че кой ще й повярва на нея? Нейната дума срещу тази на няколко от най-богатите бели младежи в нашия край. Не съм сигурен дори как е в главата сега. Добре ли е, що ли? Болката я бе подлудила.

Но това отговор не беше. Думите му не даваха обяснение за много други неща: какво бе изтърпял лично той, какво бе сторил на други хора, какво бяха изтърпели пък те.

— Обичал си Ади, нали?

На това не отговори.

— Обичал си я. Вероятно още преди да се е появил Дейвис Смут. А Атис чие дете е, кажи ми, Терес? Атис Джоунс твой син ли беше? Може би се е страхувала да признае, че е бременна от теб? Заради произхода ти на човек, отхвърлен от всички, някакъв си безименен несретник от мочурищата? Дори и чернокожите са те гледали отвисоко, нали? Затова си тръгнал по дирите на Смут, затова не си казал на Атис коя е причината да влезеш в затвора. Не си му разкрил, че ти си убиецът на Смут, защото не си го смятал за важно, нали? Не си вярвал, че Смут му е баща и си бил прав… защото датите не излизат, не се получава сметката. Убил си Смут за издевателствата му над Ади, сетне си побягнал да се скриеш тук, само за да завариш още безчинства, извършени спрямо жената, която обичаш. Но преди да задействаш отмъщението, ченгетата са те арестували и изпратили на съд в Алабама. Извадил си късмет с присъдата — имало е достатъчно свидетели да подкрепят пледоарията за самоотбрана. Сигурен съм, че още щом те е видял, онзи Смут е посегнал към оръжието и си имал оправдание да го убиеш. А сетне… сетне ето те тук, бързащ да наваксаш за изгубеното време…

Терес си замълча. Знаех, че няма да отрича, но пък няма и да потвърждава. Протегна силна ръка и ме хвана за рамото, за да ме изправи на крака.

— Дошло е времето, братко. Хайде ставай, ставай.

Първо преряза въжетата на краката ми. Заболя ме веднага, защото кръвта тръгна по нормалните си пътища — въжетата бяха бая силно притегнати.

— Къде ще ходим?

Изненада се от въпроса ми. Загледах го в очите по за дълго и чак сега загрях — когато в тях зърнах душевното разстройство. Че той си бе луд, направо невменяем. Вероятно си е бил такъв още преди да са го завързали за онзи дирек под жаркото слънце в затвора. Кой друг би държал една тежко наранена жена в тресавището години наред само под грижите на една немощна старица? И то заради някаква недоизяснена своя месианска мисия.

— Ще се върнем при ямата — отвърна той. — При ямата. Време е.

— За какво е време?

Той ме придърпа внимателно към себе си.

— Време е да им покажем Белия път.

 

 

Макар че лодката си имаше двигател, той ми развърза ръцете и ме застави да греба. Страх го бе, че шумът може да привлече нечие внимание, преди да се е приготвил. Страх го бе и аз да не го нападна, затова ми бе намерил работа. Веднъж или дваж се изкуших да го цапардосам с веслото, но сега носеше пистолет. Забавех ли ритъма на гребането, той ме поглеждаше с онези налудничави очи и четеше мислите ми: усмихваше се и предупредително клатеше глава. Сякаш бяхме двама стари приятели, тръгнали на лов привечер. А денят бавно гаснеше и наоколо вече се стелеше мрак.

Не знаех къде е жената. Но интуитивно усещах, че е излязла доста време преди нас.

— Нали не ти си убиецът на Мариан Ларус? — попитах след малко.

Приближавахме крайбрежна къща, разлая се куче, веригата му задрънча. На верандата светна лампа, видях мъжки силует, чух гласа му — успокояваше псето. В тона му не долових вражда или гняв и ми стана някак си мило. Човекът разроши козината на животинката, а тя размаха опашка от благодарност. Много бях уморен, усещах, че вървим към края на цялата история. Изведнъж ми хрумна, че реката е досущ като Стикс, а в отсъствието на Харон ме карат мен да греба; слезем ли на брега, ще стъпя в подземния свят и ще се загубя в безкрайните му празнини.

Повторих въпроса.

— Че какво значение има? — рече той безучастно.

— За мен има. Сигурно и за Мариан — когато е умирала. Но не си ти. Ти тогава си бил още в затвора.

— Всички повтарят, че убиецът е момчето, а него вече го няма да отрече.

Отпуснах греблата и незабавно чух изщракването на ударника.

— Не ме карай да те убивам, г-н Паркър.

Пуснах греблата съвсем, вдигнах ръце.

— Тя е била, нали? Мелия е убила Мариан, в резултат на което загива нейният племенник и твой син.

Изгледа ме продължително, след време заговори:

— Тя познава реката отлично. Мочурите, цялото тресавище. Скита из тях, броди навсякъде. Понякога й прави удоволствие да гледа хората — те идват тук да пият и да блудстват. Предполагам, че й напомня за онова, което е загубила, онова, което й е било отнето. Въпрос на случайност е било… просто кофти късмет — зърнала Мариан да тича сред дърветата онази нощ. Нищо повече. Познала я — нали знае лицето й от снимките във вестникарските светски рубрики — много обича да гледа красивите дами по тях. Видяла я и използвала случая. Кофти късмет — повтори напевно. — Просто това е било всичко…

Да, ама не. Разбира се, че не. Старата история на двете семейства — Ларусови и Джоунсови: пролятата кръв, избитите хора, разрушеният живот, това не е и не може да бъде случайност или съвпадение или просто „кофти късмет“. Тези два рода са свързани по много начини през вековете, да, цели два века; вречени да се взаимоунищожават. То това е някакво полупризнато, неофициално съглашение, нещо като древно заричане, тлееща вражда и жажда за мъст, разпалвани от спомени за робското подчинение на едни под камшиците на други, от непрекъснати издевателства, минали, разбира се, но и запомнени. Да, издевателства, а в ответ гневно възмездие. Техните пътища в нашия свят непрекъснато се пресичат и засичат, кръстосват се в съдбоносни мигове в живота на щата, в битието на семействата им.

— А знаела ли е, че младежът с Мариан е неин племенник?

— Тя не го е видяла преди смъртта на девойката. Аз… — Започна и спря. — Както ти казах, не зная какво си мисли, обаче пък може да чете. Разглеждала е вестниците множество пъти, зная, че понякога — късно нощем — се е промъквала и до затвора и го е гледала с часове…

— Ти си бил в състояние да го спасиш — рекох аз. — Можел си да я заведеш в полицията като живо доказателство и да отървеш момчето. Няма съд, който би я обвинил в убийство. Тя е невменяема.

— Тц, не е вярно, не съм бил в състояние.

Естествено, че не е бил. Защото тогава щяло да се наложи да прекрати отмъщението срещу насилниците и убийците на любимата му. А в крайна сметка за мъст е бил готов да жертва дори и собствения си син.

— Ти ли уби другите?

— Двамата ги убихме. Двамата заедно.

Спасил я, скрил я, лекувал я, сетне убивал заради нея и в името на сестрината й памет. В известен смисъл се бе отказал от собствения си живот заради тях.

— Така трябваше да стане — рече той, сякаш прочете мислите ми. — Е, само това имам да кажа.

Натиснах греблата отново, полетяха дъговидни пръски; падаха обратно във водата, рисуваха невиждани инертни фигури, сякаш бележат хода на времето. Сякаш разтеглят всеки следващ момент, удължават и забавят стъпките му, а светът се кани да спре, греблата да застинат в полъха на вятъра, птичките да увиснат насред полет, мушички и насекоми да замръзнат като прашинки в стопкадър. А ние нивга да не помръднем от това място. Да не ни бъде съдено да стигнем до съдбовното лобно място с онази черна яма, воняща на горящ бензин и човешка плът.

— Остават само още двама — изведнъж рече Терес. — Само двама и край…

Сега вече не знаех дали говори на мен, на себе си, или на някой невидим трети. Поглеждах встрани, очаквах да я зърна: трагична фигура, победена от болката, но и непобедена докрай, мълчешком да ни следи по брега. Или може би сестра й? С окървавена разбита глава, увиснала челюст, но и с блеснали в гневен пламък очи, а в тях играе същият онзи огън, който е трябвало да погълне сестра й.

Но не — отсреща виждах само сенките на дърветата и тъмнеещото небе, а във водата разчленени играеха само фантомите на ранните лунни лъчи.

— Ето тук слизаме — прошепна Терес.

Насочих съда към левия бряг. Носът меко удари земята, чух плясък зад себе си и се обърнах. Терес бе вече във водата. Махна с ръка да тръгвам към дърветата, послушах го. Крачолите ми бяха мокри, в обувките джвакаше тресавищна вода. Целият бях нахапан от разни гадни насекоми, лицето ми се изду; жестоко, до полуда ме сърбеше голата кожа на гърба и кръста.

— Откъде знаеш, че ще бъдат тук?

— О, тук ще са — убедено отвърна Терес. — Обещал съм им онези две неща, които най-много искат. Отговор на въпроса кой уби Мариан Ларус…

— И какво още? — попитах, но се досещах.

— И теб, г-н Паркър. Смятат, че вече с нищо не можеш да им бъдеш полезен. Особено онзи г-н Китим. Смятам, че иска да те загроби.

Знаех, че говори истината. Ролята на Китим трябваше да отбележи последното действие в режисираната от тях драма. Елиът ме бе извикал тук ужким да разследвам обстоятелствата около убийството на младата Ларус, с цел да оневиним Атис Джоунс, а всъщност целта е била друга и по-сложна, при това замислена заедно с Ърл Ларус-син. Да ме използват да разкрия дали нейното убийство има нещо общо със загадъчните събития около шестимата насилници и колективни убийци. Мобли е работел за Бауън и по някое време последният е научил от него за изнасилването и последвалите дела. А тази информация му е дала силата да ги изнудва и използва — и Елиът, сигурно и Ърл-син. Елиът ще ме вкара в капана, Китим ще ме довърши. Ако преди да ме очистят успея да разкрия кой избива групичката на шестимата, толкова по-добре. С един куршум — два заека. Ако ли пък не, то това едва ли би удължило живота ми достатъчно, че да си прибера хонорара.

— Но Мелия няма да им я дадеш, нали?

— Не, смятам да ги убия.

— Сам, а?

Белите му зъби светнаха в мрака.

— Не. Вече ти казах, не сам. Никога не съм бил сам.

Всичко си бе на мястото, точно така, както ми го бе описал Поведа. Толкова много години са минали оттогава, а тук нещата не са и помръднали. Същата повалена ограда, на която бях попаднал и при първоначалния си оглед, същият надпис, че собствеността е частна. Повървяхме навътре, сифоните вече се виждаха — някои по-малки, други по-широки, повечето обрасли със зеленина, предателски опасни. А в някои от по-големите ями се бяха свлекли цели дървета. Така минаха няколко минути, навлизахме все по-надълбоко в гората, по едно време усетих особена миризма — остра, химическа. Отдалече бе само неприятна, но приближихме ли, завоня ужасно, засмъдя ми в носа и очите, чак сълзи ми избиха. Гледката не бе по-весела — мрачен, полуунищожен пейзаж, боклуци навсякъде, скелети на мъртви дървета със сиви, безжизнени стволове, мятащи тъмни сенки върху варовиковите скали. Вървяхме към онази дупка, около шест метра в диаметър, зейнала стръвно, дълбока, сякаш бездънна. По неравните й ръбове растяха треви, храсталаци, от стените й стърчаха провиснали надолу корени — краищата им се губят в мрака на пастта.

Точно срещу нас — на отсрещния бряг, ако това изобщо бе бряг, стояха двама и гледаха в бездната. Единият бе младият Ларус, другият — Китим. Беше без традиционните си очила — тук бе доволно тъмно за тях. Пръв ни усети, но не помръдна от място. Застанахме срещу тях, изгледахме се мълком. Очите на Китим се спряха кратко върху ми, сетне прехвърли цялото си внимание към Терес.

— Познаваш ли го този? — попита той Ърл.

Ърл-син поклати глава. Отговорът не хареса на Китим, не му даваше нужната информация, за да направи точна преценка на ситуацията.

— А ти кой си? — попита след малко.

— Казват ми Терес.

— Ти ли уби Мариан Ларус?

— Не. Аз убих другите, гледах как Фостър закачи маркуча на гърнето и го вкара в прозорчето на колата. Но Ларусовото момиче не съм го убил аз.

— Е, кой тогава?

Тя беше някъде наблизо. Усещах го, знаех, сигурен бях. Както ви казах, чувствах я. Стори ми се, че я усети и Ларус, защото изведнъж главата му трепна като на уплашена сърна, а очите му тревожно зашариха по околните дървета и сенки. Търсеше източника на вътрешната си тревога.

— Попитах те нещо — изръмжа Китим. — Кой я уби нея?

В същия миг иззад околните дървета като същински призраци изникнаха трима въоръжени мъже и ни заобиколиха. Терес просто пусна пистолета на земята. Незабавно разбрах: той изобщо не е правил планове да остава жив. Друг отговор нямаше.

Двама от новодошлите не познавах.

Третият бе Елиът Нортън.

— Не си изненадан, че ме виждаш, а, Чарли?

— Не се изненадвам лесно, Елиът.

— Дори и когато възкръсва стар приятел ли?

— Имам чувството, че в близко бъдеще ще имаш нужда от по-трайно възкресение — рекох уморено, толкова бях увехнал, че дори и ядът ми не личеше. — Онзи номер с кръвта в колата бе направо върхът. Сега как ще обясниш възкръсването? Като чудо божие ли?

— Застрашени бяхме от дивотиите на някакъв си луд негър. Наложи се да организираме известна маскировка и да се прикрием. Иначе пък какво толкова съм направил? В какво ще ме обвинят? Че съм пропилял полицейско време и разследване ли? Или съм имитирал самоубийство?

— В убийство, Елиът. Ти си тласнал хора към смъртта им, ти си истинската причина за нея. Платил си гаранцията на Атис, за да могат твоите приятели да го измъчват и изтръгнат от него информация. А сетне и да го убият.

— Това си е лично твоя грешка, Чарли — сви рамене той. — Ако беше по-добър професионалист, ако беше попаднал на следи, ако го беше накарал да каже как точно стоят нещата, сега сигурно щеше да си е жив.

От омерзение чак примигах. Не беше чак толкова много далеч от истината. Ама нямаше да се навия да нося цялата вина за Атисовата смърт сам.

— Ами онова семейство, Елиът — Джини, Албърт, че и синът? Ти тях не ги ли броиш? Седя в техния дом, използва гостоприемството им, пи от тяхната лимонада, а през цялото време си мислил как да им организираш убийството, нали? Старецът каза, че ги е нападнал дух, същество някакво си, което си променя вида и формата, а полицията реши, че е бил самият Атис, ама това си бил ти и само ти. Ти си този хамелеон, Елиът! Погледни се само в какво си се превърнал! Или може би са виновни твоите приятели? Виж се докъде си паднал само, на какво си заприличал…

— Не съм имал избор — отново сви рамене Нортън. — В пияно състояние Мобли разказал на Бауън всичко — от игла до конец. Не си го призна, но само той е бил, няма кой друг. И ето ти Бауън ни притиска с тази информация и я използва, за да те докарам в Каролина. По това време всичко това ей тук — замахна той, за да направи кръгов жест с ръката, обхващайки ямата, тресавището, мъртвите, изнасилените момичета — минало и сегашно, — вече бе факт. И те използвахме теб, Чарли. Ти иначе си добър детектив, трябва да ти се признае. И в известен смисъл ти ни доведе до сегашния миг. Затова в гроба можеш да си идеш напълно спокоен и доволен от себе си.

— Я стига приказки — властно се намеси Китим. — Накарайте негъра да разкаже всичко, което знае, и да привършваме един път и завинаги.

Елиът вдигна ръката с пистолета, първо го насочи в Терес, сетне в мен.

— Май не биваше да идваш в тресавището сам, Чарли.

Тук вече му се усмихнах.

— Не съм сам.

Куршумът го удари в горната част на носа, точно под челото и отхвърли главата му назад с такава сила, че чух как шийните прешлени изщракаха и се пречупиха. Другите двама отляво и отдясно се стъписаха и преди да са направили нещо, рухнаха като посечени край него. Ларус се огледа неистово, Китим вече насочваше оръжието си, а мен Терес ме бутна на земята. Загърмяха изстрели, по очите ми пръсна топла кръв, примигах и успях да зърна само изписаното по лицето му удивление, после той залитна и падна в ямата. След по-малко от секунда чух плясъка на водата.

Сграбчих падналия на меката земя до мен Тересов револвер и с все сила хукнах към дърветата за прикритие. Всеки момент очаквах Китимовите куршуми да ме повалят, но той също побягна да си спасява кожата. За миг зърнах гърба на Ларус, който потъна в гората.

Но само за миг.

След няколко секунди излезе, като вървеше заднишком, видимо ужасен от нещо сред дърветата. Е, тогава я видях и нея, завита в леката бяла материя — единственият вид плат или облекло, което би могла да носи, без да изпитва голяма болка. Пристъпваше към него и този път главата й бе открита, а черепът гол, обезкосмен, чертите като на чудовищна гумена маска, разлети, слети една в друга, грозно обезобразени, и все пак запазили далечен намек за някогашната красота.

А очите й… очите й бяха единственото неувредено нещо, те блестяха под страшно подутите клепачи. Мелия протегна ръка към Ларус и в движението като че имаше нещо трогателно нежно, сякаш отхвърлена жена протяга ръце в сетен умолителен жест към мъжа, който вече й е обърнал гръб. Ларус изпищя немощно, плесна я по ръката, в опит да прогони кошмарното видение, и разкъса кожата й. Тогава с инстинктивна погнуса изтри ръка в сакото и бързо отстъпи вляво, за да я заобиколи и да побегне в гората.

Обаче от нея излезе Луис и почти допря пистолета в лицето му.

— Е, ти пък сега накъде тръгна? — попита той спокойно.

Ларус отстъпи назад към ямата и се вцепени между оръжието и жената в бяло. А тя се хвърли върху му и силно го тласна още по-назад. Двамата паднаха, тя се вкопчи в него, той запищя страшно, сетне и двамата се изтърколиха и цопнаха в черната вода. За миг ми се стори, че виждам бяло петно на повърхността, сетне всичко изчезна.