Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Чарли Паркър (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The White Road, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 17 гласа)

Информация

Сканиране
Sianaa (2011)
Разпознаване и корекция
Еми (2013)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2013)

Издание:

Джон Конъли. Белият път

Американска. Първо издание

ИК „Прозорец“, София, 2002

Редактор: Йоана Томова

Коректор: Станка Митрополитска

ISBN: 954-733-272-4

История

  1. — Добавяне

Глава шестнайсета

Гробището „Магнолия“ се пада на края на „Кънингтън“, източно от „Мийтинг“. А самата улица е на практика преддверие към цяла поредица гробища — обител на покойниците, където почиват вярващите от паствата на старите методисти, кафявото братство, църквите на взаимоспомагателното и редица други дружества като „Хуманни и дружески“, „Единение и братство“ и прочие. Всички те си имат свои парцели и някои се поддържат по-добре, други по-зле, но всички предлагат едно и също последно убежище за мъртвите, еднаква равнопоставеност в отвъдното за бедни и богати, еднаква храна за червеите.

Всъщност мъртви има под целия Чарлстън, те лежат разпръснати там, под краката на жители, работници, туристи и гуляйджии, погребвани през различни исторически периоди и времена. Под паркинги, супермаркети и колониални магазини почиват костите на отколешни роби, а кръстовището на „Мийтинг“ и „Каролайна“ практически се пада център на най-старото гробище, където са заровени екзекутираните каролински пирати. Едно време там имало тресавище, което се оттеглило, а градът бавно и постепенно се разширявал така, че някогашните граници са днес дълбоко в сърцето му. Онези обесени морски разбойници отдавна са забравени, костите им притиснати и сигурно още преди векове скапани и стрити под тежестта на стотици домове и улиците около тях.

Но в „Магнолия“ мъртвите все още се помнят, колкото и мимолетна в безкрайния бяг на времето да е тази традиция. Гробището си има езеро, в него подскачат едри риби, а в околните тръстики мързеливо щрапат щъркели и чапли, докато големи надписи по периферията предупреждават, че глобата за хранене на алигаторите е 200 долара. А на тясната алея към гробищната администрация ще срещнете важно разхождащи се патици, цели тълпи крякащи птици, които най-нехайно ще ви задръстят пътя. Гробовете са красиво оформени, старите надгробни камъни — покрити с приятен зеленикав мъх. Наоколо растат вечнозелени храсти, мирта и лаврови дървета, в гъстите им клони се гушат десетки песнопойни птички.

Човекът на име Хюбърт идва тук вече втора година. Спи на меката трева сред паметниците, похапва ръжен хляб, попийва от оставените тук за душите на мъртвите множество шишета. Отлично познава гробищния ред и правила, навиците на персонала, на скърбящи и опечалени. Не е сигурен дали присъствието му е просто толерирано или пък все още остава незабелязан от управата и служителите, но пък и този факт не е чак толкова важен, нали? Хюбърт е човек дискретен, най-много обича собствената си компания, внимава да не дразни посетителите с надеждата, че ще си остане все така необезпокояван. Веднъж-дваж се бе уплашил от алигаторите, но му се бе разминало. Няма нищо по-лошо от алигаторите, ако питате Хюбърт, но пък кой ли ще го пита него?

Преди години имаше и дом, и съпруга, само че си загуби работата и много скоро след това и къщата, и жената. За известно време почти успя да изгуби и себе си, сетне един ден го отнесоха в болницата с гипсирани крака, след като го блъсна камион на магистрала 1, някъде северно от Килиън. Оттогава бе станал доста по-внимателен, но бе загубил всякакво желание за възвръщане към стария си живот, въпреки многобройните опити на социалните работници да го въдворят в някой дом и да му намерят постоянна работа.

Хюбърт не желае нищо постоянно в живота си, нито приют, нито служба. Вече е достатъчно помъдрял да разбира, че в нашия свят няма такова нещо като постоянство. В края на краищата животът те учи, че ти си в поредния период на изчакване, и затова Хюбърт си знае урока — че просто ще чака, досеща се и какво. То само ще го намери където и да е в момента. Ще го придърпа, ще го завие в тънък, черен саван, ще прибавят името му към дълъг списък на просяци и бедняци, заровени на евтини места, под евтини кръстове. Това Хюбърт си го знае, дори е и абсолютно сигурен в него.

Когато застудее или завали, Хюбърт обичайно отива в мъжкия приют на „Мийтинг“ №573; ако има свободно легло и му се намират три долара, приемат го за една нощ. Иначе там хората са щедри и добри, парите за поддръжка дава църквата, името на сградата е „Чарлстън Интерфейт Крайсис Министри“. Никого не връщат. Хич да няма пари, пак ще го нахранят, ще му дадат най-нужните тоалетни принадлежности, дори някоя и друга дрешка. Приемат също писма и съобщения и ги препращат, само че Хюбърт си няма нито на кого да изпрати, нито от кого да получи.

Обаче не е ходил в приюта от доста време, седмици наред. Много пъти бе валяло, студ го бе гризал нощем, простивал бе и стоял подгизнал на дъжда, но не се бе върнал да потърси подслон на „Мийтинг“ №573. Не и от оная нощ, когато видя човека с тъмномаслиновата кожа и увредените очи, онази танцуваща пред него странна светлина и формата, която прие.

За пръв път видя човека в банята, под душовете. Хюбърт знае, че не бива да се заглеждаш в хората, когато се къпят. Направиш ли такова нещо, привличаш внимание и може сериозно да пострадаш. Това е старо правило и Хюбърт го спазва, защото никой не си търси сам белята. При това той не е нито висок, нито силен и си е патил от по-ячки от него хора. Затова се е научил да не се пречка никому, да стои встрани и да не се заглежда, затова и под душовете винаги гледа в земята. Именно така забеляза онзи човек.

Видя белезите по глезените му. Досега не бе виждал подобно нещо. Грозно и страшно — все едно краката са били отсечени и сетне грубо залепени на старите места, а следите от отрязаното едри и наръбени, сякаш нарочно направени така, че онзи завинаги да помни наказанието. Ето тогава Хюбърт за пръв път наруши правилото и погледна човека до него, зърна възлестите му мускули, къдравата коса и странните, наполовина лишени от цвят очи, някак си избелени и сякаш забулени от облаци, а в тях просветва далечна болка. Съседът си тананикаше нещо тихичко и Хюбърт си рече, че пее черковен химн или спиричуъл. Думите не бяха ясни, но Хюбърт се заслуша по-внимателно и дочу стиха:

„Върви, върви с мен, братко,

ела, сестро, и ти,

не бягай, страннико, недей,

на Белий път стъпи…“

Човекът усети погледа на Хюбърт и го изгледа продължително.

— Ти готов ли си да тръгнеш, братко? — попита го изведнъж.

Хюбърт реагира, без да се замисли, собственият глас му прозвуча непознато и глухо сред налепените с фаянсови плочки стени:

— За къде да тръгна?

— По Белия път, разбира се. Готов ли си да стъпиш на Белия път, братко. Тя те чака там. И те наблюдава.

— Не разбирам за какво ми говорите — рече Хюбърт уплашен.

— Естествено, че разбираш, Хюбърт. Естествено.

Тогава Хюбърт спря водата, взе си хавлията, отстъпи, сетне бързо си тръгна мълчешката, а онзи се смееше високо и викаше подир него:

— Хей, братко, внимавай, мери си стъпките, чуваш ли какво ти говоря? Не бива да се спъваш, не бива да падаш. Че паднеш ли на Белия път, там има едни, те само това чакат — да паднеш. И да те отнесат. Да, ще те вземат и ще те разкъсат!

Хюбърт почти затича към изхода, а песента отново прозвуча зад него.

„Върви, върви с мен, братко,

ела, сестро, и ти,

не бягай, страннико, недей,

на Белий път стъпи…“

Същата нощ му бяха дали легло недалеч от тоалетните. Това не го дразнеше, той често ставаше нощем да ходи по нужда, пикочният мехур му правеше такива номера. Понякога е ставал и по три пъти, само че онази нощ не му се случи такова нещо.

Събуди го женски глас — разплакан.

Хюбърт знаеше, че това е невъзможно. Имаше други приюти — семейни, женският бе на „Уолнът“ №49. Нямаше начин жена да влезе нощем в мъжкия приют. Само че знае ли човек? При това Хюбърт е човек милозлив, не би оставил жена или дете да пострада, а сред скитниците имаше хора всякакви. Затова стана и тръгна в посока на гласа. Стори му се, че идва от банята. Разпознаваше специфичното ехо, нали и песента на онзи мъж бе ечала по същия начин сред фаянсовите плочки. Зашляпа бос към изхода и тръгна към душовете, сетне спря и ахна. Какво видя ли?

Там, под спрените душове, стои същият човек с тъмномаслиновата кожа. В стара черна тениска и памучни гащета, обърнат с гръб към вратата. Пред него блести светлина, огрява лицето и тялото му, макар че съседните душове чернеят тъмни, загасени са и флуоресцентните лампи на тавана. Силно привлечен от необичайната гледка, Хюбърт неволно прави още няколко стъпки напред. Иска му се по-добре да види източника на светлината, затова пристъпва и вдясно, напряга очи…

Пред мъжа играе стълб светлина, на височина може би около метър и половина. Движи се и трепти като голяма свещ, а на Хюбърт му се струва, че в него или отзад има някаква фигура.

Е, тогава видя момичето. Не беше на повече от 14 години, лицето й изкривено от болка, главата й се тресе наляво и надясно, страхотно бързо — така че контурите почти се сливат и образът е размазан. Такава скорост не е човешки възможна, помисли Хюбърт, в същия миг отново чу плача. Постоянни стонове и пъшкане, в които звучи и страх, и агония, и гняв.

И сега Хюбърт разпозна момичето. Познаваше го, как да не го познава. Беше Руби Блантън, това й бе името, да. Хубавичката чернокожа Руби Блантън, убита от невнимателен шофьор, докато пресичаше улицата на път за дома. Удари я нещастникът, защото за миг се бе загледал във вестника си и на всичкото отгоре колата я влачи двайсетина метра по улицата. Тогава Хюбърт ясно видя как главата й се разтресе, шията се опъна, а в следващия миг предницата я понесе, видя и ужаса в очите й, преди да падне и изчезне под колелата.

О, да, Хюбърт я познаваше. Много добре при това. Нали той самият бе на волана.

Застаналият там мъж не правеше опити да я докосва или успокоява. Само продължаваше да пее същата песен:

„Върви, върви с мен, братко,

ела, сестро, и ти,

да вървим, да вървим…“

Сетне се извърна и нещо в онези особени негови очи се раздвижи.

— Сега ти, братко, си вече на Белия път… — прошепна му той. — Ела и виж какво те чака на Белия път.

И отстъпи встрани, а светлината се насочи към Хюбърт — момичешката глава се тресе, очите — затворени, а стоновете се носят все така — монотонно, като постоянни дъждовни капки.

Мммм, мммм, мммм, мммм…

Сетне очите се отвориха и Хюбърт зърна болката и собствената си вина, отразена в тях. В следващия миг вече падаше, падаше и падаше надолу към белите плочки — понесен към собственото си отражение.

 

 

Намериха го там по-късно, с кървяща рана на главата. Беше се наранил при падането. Повикаха лекар, той го разпитва обстойно дали му се вие свят, често ли му се мае главата, пие ли алкохол и колко. Сетне каза, че е по-добре наистина да го настанят някъде за постоянно. Само че след като го превързаха и благодари на доктора, Хюбърт си взе дребните принадлежности и направо избяга от приюта. Онзи с маслиновата кожа си бе вече заминал и повече не го видя, но често се извръщаше и мяташе бързи погледи през рамо, уплашен да не би мъжът да го следи. Известно време не спа в гробището — страх го беше да остане сам там. По-сигурен нощем се чувстваше по пейки и улички, по-близо до къщите и хората в тях.

 

 

Сега обаче пак се е върнал в „Магнолия“. То си е неговото любимо място. Споменът от банята в приюта е силно избледнял, пък и той го лекува с алкохол и умора.

Често спи до гроба на някой си Стол. Там има паметник на жена, ридаеща в подножието на кръст, наоколо пък се извисяват китни дървета, между тях се вижда езерото и пътят. Наблизо е и плоската гранитна плоча на друг покойник на име Бенет Сприй, поставена е хоризонтално, гробът е сравнително нов. Самото място било закупено от семейството Сприй за вечно ползване още от преди години, но Бенет бе последният останал жив и след смъртта му през юли 1981 г. гробът се паднал на него.

В момента на приближаването си към мястото Хюбърт забелязва някаква форма върху плочата на Сприй. За миг понечва да се извърне и да се разкара. Мрази да се кара с други скитници за право върху дадена територия, още повече го е страх да спи близо до непознат човек. За беля обаче формата го привлича като магнит. Приближава, лек ветрец раздвижва храстите и дървесните клони, а върху фигурата падат лунни лъчи. Хюбърт вижда, че тя е гола, обаче падащите върху й сенки не се променят от движението на клоните.

Мъж. Мъж е, а на гърлото му зее назъбена рана, като дупка. Май посредством нея нещо е проникнало и в устата. Тялото и краката са облени в кръв.

Преди да побегне, Хюбърт забелязва още две неща.

Първо, че мъжът е кастриран.

Второто е забито в гръдния кош. Ръждиво, във формата на буквата „Т“, на него виси бележка, също окървавена. Написано е нещо с прилежно изрисувани букви.

„Копай тук.“ Това пише на бележката.

Така и ще стане. По-късно ще бъде повикан съдия, той ще даде разрешение за ексхумация, защото Бенет Сприй вече няма живи роднини, от които да зависи подобно действие. Ще минат ден-два преди от изровения трап да извадят прогнилия ковчег, внимателно обвит с въжета и найлонови платна — просто за да не се разпадне и тленните останки на Бенет Сприй да се разсипят по тъмната, влажна земя.

Под престоялия толкова време там ковчег ще излезе тънък пласт рохка земя. Ще я разровят, а отдолу ще се покажат други кости, също човешки: първо ребрата, сетне и череп с раздробена челюст и счупен краниум. В него зее наръбена дупка, а от нея радиално тръгват фини пукнатини. Това е смъртоносна рана. Била е убита с удари по главата.

Само това ще е останало от една девойка, точно на път да се превърне в жена.

Само това ще намерят от Ади, майката на Атис Джоунс.

А синът й е на път да умре преди дори да е научил къде почиват костите на жената, която му е дала живот.