Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Haunting Olivia, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 43 гласа)

Информация

Сканиране
kati (2013 г.)
Разпознаване и начална корекция
White Rose (2013 г.)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2013 г.)

Издание:

Джанел Тейлър. Когато си до мен

Американска. Първо издание

ИК „Плеяда“, София, 2011

Редактор: Лилия Анастасова

ISBN: 978-954-409-319-8

История

  1. — Добавяне

Шеста глава

Оливия спря пред „Баркър“ няколко минути преди седем. На паркинга имаше още няколко коли. Тя се огледа за пикапа, който Зак шофираше тази сутрин. Изглежда, още не беше пристигнал.

Влезе вътре и седна на една от кръглите маси в дъното на салона. Очакваше заведението да прилича повече на бар, но то се оказа очарователен грил бар с дъска за менюто, която заемаше почти цялата стена зад дългия дървен бар. На джубокса бяха пуснали песен на Джони Кеш, а привлекателна двойка играеше билярд в най-отдалечения ъгъл. Няколко човека бяха седнали на бара. Оливия не познаваше никого от тях.

Тя вдигна поглед към дъската с менюто, стомахът й изкъркори, когато прочете „Хамбургер и сирене, риба и пържени картофи, салатата на главния готвач“. Цял ден залък не бе сложила в устата. Не бе сигурна, че и сега щеше да може да хапне нещо.

Непрекъснато поглеждаше към вратата и нервно късаше на малки парченца салфетката върху скута си. Най-после вратата се отвори. Зак се появи на прага, бузите му бяха леко зачервени от студа, около врата му беше увит зелен вълнен шал.

Господи, той беше толкова красив!

Отиде при нея и седна.

— Това е истинска лудост — поклати глава той. — Какво правиш в Блубери, по дяволите, така внезапно? Каква е тази история, че са ти казали, че нашето бебе е родено мъртво? По дяволите, какво става, Оливия?

„По-спокойно, Зак. Трябва да се успокоиш малко.“

— И аз се радвам да те видя — каза тя. Наистина й бе приятно, че го вижда, и то много.

— Остави любезностите, Оливия — сряза я той. — Просто отговори на въпросите ми. Какво правиш тук? Какво искаш?

При тях дойде сервитьорка. И двамата си поръчаха кафе.

— Минималната поръчка за масите е пет долара на човек — обясни им тя. — Менюто е написано ето там — допълни, посочвайки черната дъска.

Зак поклати глава.

— И двамата ще поръчаме хамбургер с пържени картофи. — Той се обърна към Оливия: — Освен ако не си станала вегетарианка.

— Все още обожавам хамбургери и пържени картофи — отвърна тя, изненадана, че той си спомня какво харесва. През краткото време, през което бяха заедно, винаги ядяха хамбургери и пържени картофи. Поръчваха си ги от един снекбар и ги ядяха на безлюдно място на плажа.

— Искам отговори, Оливия — каза той и присви кафявите си очи.

— Баща ми почина миналия месец — рече тя. — При четенето на завещанието ми казаха, че ще получа писмо, което трябва да отворя на трийсети януари. В писмото пишеше, че ще наследя вилата и голяма сума пари, ако прекарам един месец в Блубери и купувам по две неща всеки ден от града.

Зак махна шала си, но не свали тежкото кафяво кожено яке.

— Трябва ли да ти поднеса съболезнования заради загубата на баща ти? Нямам представа дали вие двамата внезапно сте станали баща и дъщеря след последния ни разговор.

Тя поклати глава.

— Отношенията ни така и не се промениха. Станахме още по-безразлични един към друг, отколкото преди.

— Предполагам, че се интересуваш повече от „голямата сума пари“, отколкото от вилата — рече той. — Мислех, че те познавам, но разбрах колко много съм грешал. Какво изобщо знам за теб?

Думите му я свариха неподготвена. Но трябваше да овладее чувствата си.

— Зак, не мисля, че преди тринайсет години сме знаели каквото и да било за живота. Според мен баща ми е излъгал и двамата. Нямам представа какви ти ги е наговорил за мен. Знам само, че на мен каза, че бебето ми е мъртвородено. Лекарят го потвърди. Вярвах, че детето ми е мъртво, докато тази сутрин ти не ми каза обратното. — Тя си пое дълбоко въздух. — Щом се прибрах във вилата, се обадих на майка ми. Тя се кълне, че и на нея са й казали същото. Баща ми е уредил осиновяване…

Зак впери поглед в нея.

— Какво осиновяване?

— Накара ме насила да се съглася на това. Не спираше да ми повтаря, че си ме изоставил, когато си разбрал, че съм бременна, че си заминал. Аз ще остана без пукната пара и ще се окажа на улицата. Съдът ще стигне до заключението, че съм ужасна майка и че бебето ще ми бъде отнето и ще бъде дадено на приемно семейство. Непрекъснато ми говореше тези неща и още по-страшни, докато най-накрая подписах документите.

Зак впери поглед в нея.

— Но аз не те изоставих, Оливия. Казаха ми, че „не искаш да имаш нищо общо с боклук като мен“. Че когато си забременяла от мен, си осъзнала как съм объркал живота ти. Баща ти ми каза, че или ще даде бебето за осиновяване, или аз мога да получа попечителство. Аз избрах бебето.

Оливия остана с отворени уста.

— Как е могъл да направи подобно нещо? Защо ме е лишил от детето ми през всичките тези години?

Той не откъсваше очи от нея.

— Я започни от самото начало — каза той и най-после свали якето си. — Разкажи ми всичко. От момента, в който разбра, че си бременна. Не пропускай нито една подробност.

Сервитьорката им донесе бургерите и пържените картофи. Оливия бе благодарна за възможността да се подготви да му разкаже историята, за която не си позволяваше да мисли дори.

— Разкажи ми, Оливия — настоя той. — Имам право да знам всичко.

Тя кимна.

— Разбрах, че съм бременна месец след като се прибрах в Ню Йорк. Обадих ти се в деня, в който направих теста за бременност. Беше неделя сутрин и майка ми още спеше. Занесох телефона в банята, вперила поглед в розовата линийка на лентата на теста за бременност.

— И аз веднага ти предложих да избягаме заедно — каза Зак.

Сърцето й се сви.

— Знам. — Никога нямаше да забрави думите му, първата му реакция. — Но майка ми дочу част от разговора ни, влезе в банята, грабна телефонната слушалка от ръцете ми и затвори.

— Аз си помислих, че ти си ми затворила — поклати глава той. — Че това е отговорът ти на предложението ми да избягаме заедно.

— Зак — рече Оливия. — Аз те обичах. Как си могъл да си помислиш, че съм ти затворила телефона? — Тя се облегна на стола и се загледа в тавана.

През онзи месец, между напускането на Мейн и новината, че е бременна, със Зак разговаряха по телефона всеки ден. Майка й, любопитна с кого разговаря дъщеря й в провинцията, никога не я попита дали говори с момче или момиче. Онова, което я интересуваше, беше, че се е сприятелила с дете от богато семейство. Със Зак разговаряха само по няколко минути всеки ден, но понякога разговорите продължаваха двайсет минути. Винаги си казваха колко много си липсват един на друг, колко е невероятна и прекрасна връзката им, колко им се иска да избягат заедно, да започнат живота си от нулата, но колко ще им е трудно на тяхната възраст. Щяха да изчакат Оливия да навърши осемнайсет и тогава можеха да бъдат заедно. Такъв бе планът им. Не подлагаха на съмнение любовта си. Но после тя разбра, че е бременна и колко трудно ще е да избягат и сами да се грижат за бебето, Зак бе готов за това.

„Просто довърши разказа си“ — заповяда си тя.

— Майка ми направо превъртя — продължи. — Не спираше да повтаря: „Как си могла да постъпиш толкова глупаво!“, а после се обади на баща ми, крещеше му, че е позволил да се случи подобно нещо, докато „той е отговарял за мен“. Затвори телефона и ми каза: „Баща ти ще се погрижи за всичко“. Пет минути по-късно телефонът иззвъня. Баща ми бе провел няколко телефонни разговора и ме изпратиха в дом за бременни млади момичета на северното крайбрежие на Мейн. Бебето щеше да бъде осиновено от добро семейство, така ми казаха. Когато ме остави в дома, майка ми заяви, че така е най-добре. Най-добре за нея. — Оливия имаше желание да изкрещи. Бременността й бе срам за Кендис, въпреки че никой не знаеше за нея. Най-добре и за баща й, който не искаше да има нищо общо със собствената си дъщеря, камо ли с някакъв „проблем“. Бяха казали на всички, че са я изпратили в пансион в Швейцария.

— Опитах се да ти се обадя пак посред нощ. Но се включи автоматичен оператор и ми каза, че телефонът е изключен.

— Спомням си — рече той. — Често ни изключваха телефона — през месец-два. Родителите ми никога не плащаха сметките. — Сега бе ред на Зак да се облегне и да въздъхне дълбоко. — Много се ядосах, че не мога да се свържа с теб. Опитах се да те намеря, но бе невъзможно да те открие човек. Отидох чак в Ню Йорк, за да те търся там, в училището ти, в магазините около дома ти. Дори чаках пред вратата на апартамента ви. Срещнах се с майка ти, но тя отказа да говори с мен, отказа да ми каже каквото и да било за теб.

— Не знаех всичко това — изрече Оливия, толкова тихо, че едва чу собствените си думи. — Аз също опитах, Зак. Не можах да се свържа с теб по телефона, затова ти писах писма. Всичките ми бяха върнати неотворени и с печат „Получателят неизвестен“.

Той остана с отворена уста от изненада.

— Майка ми… или баща ми. Явно баща ти се е добрал до тях. Платил им е. По всяка вероятност им е платил да прекъснат телефона.

Те седяха безмълвни няколко минути. Оливия бе емоционално изтощена, а дори не бе стигнала до раждането.

— Как беше в дома за бременни момичета? — попита Зак.

Тя си спомни сградата край мръсен черен път, заобиколена само от дървета и океана. Никога нямаше да забрави колко неприветлива и студена изглеждаше тухлената сграда. Като място за задържане на незаконно пребиваващи в страната, като затвор за малолетни престъпници.

Тя сви рамене.

— Било каквото било. Персоналът не бе особено любезен, но за нас се грижеха много добре. Даваха ни витамини, правеха ни редовно гинекологични прегледи, хранеха ни добре. Сприятелих се с няколко момичета, но те не говореха за себе си. Никоя не се осмеляваше да сподели как се чувства от това, че е там, или че ще даде бебето си за осиновяване. — Тя въздъхна дълбоко. — Раждането започна, бях много уплашена — рече Оливия вперила поглед в скута си. — Бебето се роди и веднага го взеха. Дори не успях да я зърна, Зак.

— И ти казаха, че е мъртвородена? — попита той.

Тя кимна.

— И лекарят, и сестрата.

— Един служител на баща ти дойде у дома с бебе на ръце — каза Зак, — чек за двайсет и пет хиляди долара и автобусен билет за Бостън. Каза ми, че не искаш повече никога да ме видиш, че ме смяташ за боклук, който е съсипал живота ти. После ми даде бебето, което много приличаше на мен.

Оливия остана с отворена уста.

— Защо? Защо, защо, защо баща ми е постъпил така? Защо ме е излъгал, че бебето ми се е родило мъртво? — По страните й се стичаха сълзи.

Той се пресегна през масата и хвана ръката й. Тя се стресна и вдигна поглед към него.

— Не знам, Оливия. Ако има нещо хубаво в тази история, това е, че даде бебето на мен. Нямам представа защо не го е дал за осиновяване, както ти е казал, че ще постъпи.

Тя го погледна.

— Сигурно ти е било много трудно на седемнайсет години да се грижиш за новородено бебе. Съвсем сам, без ничия помощ.

Той кимна и отдръпна ръката си.

— Беше трудно. Но имах парите и можеш да бъдеш сигурна, че ги използвах. Имах нужда от тях. Намерих подкрепа в Бостън, един център за бащи в моето положение. Възползвах се от помощта, която ми предложиха там. Скапвах се от работа, за да мога да уча в колежа. Слава богу, че попаднах на добра детегледачка, пенсионирана медицинска сестра, чиито внуци живееха далеч. Тя се грижеше за Кайла, докато аз бях на училище или на работа.

— Кайла. Тя Кайла ли се казва?

Той кимна, а тя едва се сдържа да не се разплаче.

— Второто ми име е Кай — прошепна тя.

— Знам — отвърна той.

В продължение на няколко минути отново настана тишина.

— Какво си й казал за мен? — попита тя.

— Казах й единствената истина, която знаех: че майка й е била много млада, когато я е родила, и е искала да устрои живота си, но един ден може да се върне.

Оливия кимна.

— Върнах се в Блубери само за да можеш да ни намериш, ако решиш да ни потърсиш — каза Зак.

— Къде живееш сега?

— Построих къща на крайбрежието, в края на „Спайдърс Коув“. Спомняш ли си онази обрасла в храсталаци пустош и тъжната плачеща върба? Изкорених храстите, а плачещата върба се намира в предния ми двор.

— Винаги съм обичала това дърво — каза тя, в съзнанието й нахлуха толкова много спомени. Със Зак седяха под това дърво само два пъти, ядоха пържени картофи и си разказваха истории.

— Зак, ще кажеш ли на Кайла, че съм тук?

— Трябва да преспя и тогава да реша. Кайла преминава през труден период… — Той й спомена за това, че са я изключили от училище. За въпросите, които наскоро му бе задала за Оливия и за конкурса за вътрешна красота.

— Още не мога да проумея, че говорим за моята дъщеря. Моето дете.

— Моето дете — сопна й се той и стана от стола.

Тя вдигна поглед към него. Зак хвърли двайсетдоларова банкнота на масата, после си облече якето.

— Трябва да помисля, Оливия. Не се доближавай на по-малко от метър до Кайла, докато не ти се обадя. Разбрахме ли се?

Тя кимна и след миг него вече го нямаше.

Оливия потегли с колата към къщи. Толкова силно стискаше волана, че кокалчетата на пръстите й бяха побелели. Отдъхна си, когато най-после пристигна във вилата, където можеше да си почине и да не мисли за Зак. За Кайла. За всичко, което бе научила и все пак още не можеше да асимилира.

Завъртя ключа на входната врата, но бе изненадана, че не е заключена. Много добре си спомняше, че заключи, когато излезе. Дали Джоана, икономката, не бе идвала? Тя имаше ли ключ? След всичко, случило се днес, Оливия съвсем беше забравила за Джоана. И все пак защо Джоана ще идва вечерта? Казаха на Оливия, че ще идва в осем часа всяка сутрин. А и Джоана й бе казала същото тази сутрин. Тя стоеше навън на верандата, студеният вятър щипеше бузите й. Не бе сигурна дали иска да влезе вътре. „Това не е Ню Йорк — каза си тя. — Тук е съвсем безопасно. Сигурно просто си оставила вратата отключена.“

Но знаеше, че не я бе оставила отключена. Отвори вратата, надникна вътре и ахна от изненада. Красивите статуетки, наредени на масичката в антрето, бяха изпотрошени на пода. А на огледалото над масичката някой бе написал с маркер: „Махай се. Никой не те иска тук“. Сърцето й биеше силно. Обърна се и хукна към колата.