Джанел Тейлър
Когато си до мен (5)

Пета глава

„Дзън! Дзън!“

Някой звънеше на вратата. Не, по-скоро натискаше звънеца с всички сили.

Оливия погледна будилника. Как беше възможно да е спала чак до осем часа? Рядко се събуждаше след шест. Стана от леглото, облече топлата хавлиена роба и обу любимите си пантофи от агнешка кожа, подарък от Камила за студените сутрини в Мейн.

Отново се позвъни.

— Идвам! — извика Оливия, чудейки се кой ли може да звъни толкова рано в неделя сутринта. Кой знаеше, че е тук?

Сети се, докато тичаше към вратата. Икономката. В писмото на баща й се споменаваше, че икономката, която се грижеше за къщата, ще идва всяка сутрин в осем часа, за да се увери, че Оливия е в къщата, и да вземе касовите бележки.

„Определено съм тук — помисли си тя и огледа хола на дневна светлина. — Не мога да повярвам, но наистина съм тук.“

Отново се позвъни.

Оливия отвори вратата. Това ли беше икономката? На прага стоеше красива червенокоса жена. Предположи, че е около четирийсетте. Носеше яркорозово яке и тесни дънки. Беше намръщена.

— Нека да си изясним едно нещо — каза жената и отметна буйните си къдрици на гърба. — Когато дойда утре сутринта, за да взема касовите бележки, ще звънна само веднъж. Ако не отвориш до минута-две, ще си тръгна, а ти ще загубиш наследството си. Така че, ако бях на твое място, нямаше да чакам десет минути, преди да отворя проклетата врата.

— Добро утро и на вас — каза Оливия. Беше свикнала с грубото отношение в „Блясък“, затова не се шокира от тона й.

— Адвокатът на Уилям Седжуик ме нае да идвам всяка сутрин в осем часа. Ще трябва да подпишеш и да поставиш датата на този формуляр. Днес е първият ден. От утре ще ми даваш и касовите бележки. Ще трябва да купуваш по един предмет от два различни магазина. Минимум две неща на ден. Чаша кафе важи. Както и кашмирен пуловер от магазина на Джоана, който по една случайност притежавам и управлявам.

— Вие Джоана ли се казвате?

— О, ти си била голяма умница! — Жената се обърна, за да си тръгне.

— Извинявайте — рязко каза Оливия. — Има ли някаква основателна причина да се държите като кучка?

Жената внезапно се обърна, явно беше изненадана.

— Може би, защото не харесвам алчните хора. Ти си разбила сърцето на баща си, когато си се отчуждила от него с години. А сега си дошла, за да си вземеш завещаното ли? Направо отвратително.

Оливия беше прекалено шокирана, за да й отвърне. Тя си даде минута-две, за да се съвземе.

— Нека едно нещо да ти стане ясно, Джоана. Нямаш никаква представа за какво говориш. Нищо от това, което каза, не отговаря на истината. И никак не ми харесва, че идваш тук и ми отправяш неверни обвинения.

— Трябваше да помислиш какво щеше да се понрави на баща ти — каза Джоана и продължи да върви по пътеката.

— Каква точно е била връзката ти с Уилям Седжуик? — извика след нея Оливия.

Жената отвори бялата порта и излезе на тротоара.

— Бях негова годеница.

Младата жена зяпна от изненада. Негова годеница ли? За първи път чуваше, че баща й е имал годеница.

— Планирахме да се оженим през лятото — изрече жената с треперещ глас.

— Много съжалявам за загубата ти — каза Оливия. Нямаше представа какво друго да каже в този момент.

— О, сигурна съм, че не съжаляваш — сопна й се Джоана. — Моята загуба е страхотна печалба за теб. — Тя избърса сълзите си и бързо си тръгна.

„Мили боже!“ — помисли си Оливия.

Баща й е имал годеница. Странно. Сестра й Аманда бе казала на Оливия и Айви, че миналия месец се е запознала с две приятелки на Уилям. Едната се бе оказала интересчийка, точно такава, каквато Джоана обвини Оливия, че е. Но другата изглеждала наистина съсипана от мъка от загубата на Уилям и казала, че е била сгодена за него.

По една жена на всяко пристанище може би. Оливия не знаеше какво да си мисли за любовните връзки на баща си. Не знаеше какъв е бил животът му. Знаеше само, че връзките му са били краткотрайни — любовница за не повече от месец.

Тя затвори вратата, за да не влиза студ. Беше пет градуса по Целзий според прекрасния термометър, закачен на хранилката за птици в двора. Беше топло за началото на февруари в Мейн. „Щом Джоана ме посрещна така, какво ли ме очаква, когато отида в града?“ — запита се Оливия, докато отиваше към кухнята да си направи кафе. Ами ако Уилям е бил нещо като местен герой? Той прекарваше всяко лято в Блубери, ловуваше или просто си почиваше. Сигурно е имал много приятели. Приятели, които нямаше да приемат добре дъщерята, „глезената тийнейджърка“, която бе разбила сърцето му.

Кафето започна да се вари. Оливия вдъхна аромата му, после отиде в банята, за да вземе душ.

„Искаше ми се Аманда да е тук“ — помисли си тя и застана под горещата вода. Аманда и съпругът й Итън живееха на около час път с кола на север, но младоженците все още бяха в Европа на меден месец и щяха да се върнат чак след две седмици.

Изведнъж се почувства много самотна. Реши да отиде пеша до центъра на града. Облече си дебелото палто, сложи си шапка и ръкавици, пое си дълбоко въздух и излезе от къщата.

Къщите наоколо си бяха същите, красиви, стари, във викториански и колониален стил. Имаше и много вили, които всъщност бяха огромни къщи като тази на баща й, напомнящи къщите на Кейп Код.

Дори през зимата, покрит със сняг, Блубери бе красив и очарователен. Когато наближи града, забеляза промяната. Имаше заведение, наречено „Екологично чистите храни на Оли“, очарователен ресторант за бързо хранене, обзаведен в стила на петдесетте години, примамливо кафене с безплатна уай-фай услуга. Различни бутици бяха наредени по булевард „Блубери Хил“, който бе дълъг почти километър. Сред тях бе и Кашмирения търговски център на Джоана. На витрината бяха изложени секси розови кашмирени панталони. Оливия се съмняваше, че са много удобни.

Тя тръгна към кафенето. Уютното място бе обзаведено с претрупани дивани и столове. Беше пълно с хора, които пиеха кафе, четяха вестник или книга или разговаряха. Огледа се, за да види дали не познава някого — или дали някой няма да познае нея. Никой.

Купи си малко черно кафе (беше безработна все пак) и внимателно прибра касовата бележка в портмонето си. После тръгна по булевард „Блубери Хил“ и спря при универсалния магазин, където купи три пощенски картички — две за сестрите си и една за майка си.

След като купи две неща, единственото й желание бе да се върне в къщата. Един час в Блубери й бе напълно достатъчен за момента. Тя се обърна, опитваше се да не гледа зелената площ, причудливия площад в средата на булеварда с остъкленото кафене и детската площадка. До нея кметството…

Оливия замръзна на място и хлъцна от изненада. Момичето от сънищата й изтича от кметството и отиде в заведението. Тя примигна. Не, не беше същото момиче. Просто имаха еднакъв цвят на кожата и косата, също като на Оливия. И разбира се, усмивката. Момичето, което изтича, бе много по-голямо, може би дванайсетгодишно.

„На възрастта на моето дете“ — за миг си помисли.

Проследи с поглед момичето, което влезе в заведението. Носеше розова папка в ръце. Мъж, седнал на една от пейките, се обърна, повдигна я, завъртя я, сякаш я поздравяваше за нещо. Щом мъжът се обърна с лице към нея, Оливия ахна.

Закари Арчър. Порасналият Закари Арчър. Вече зрял мъж. Беше на не по-малко от сто и петдесет метра, но бе сигурна, че е той. Той срещна погледа й и за миг залитна назад. Каза нещо на момичето, което седна в заведението и започна да разлиства папката. Той бързо дойде при Оливия, на лицето му се четеше презрение.

— Какво правиш тук? Днес не е рожденият й ден. О, чакай малко — изобщо не ти пука за рождените й дни, нали? Една поздравителна картичка всяка година и чек стигат.

„Чакай малко! Какво?“ Тя впери поглед в него. Все още не можеше да осъзнае факта, че той стои пред нея, камо ли онова, което й говореше.

— Рожден ден ли? — повтори тя. Отмести поглед от него към момичето: — Какво говориш?

Той я погледна така, сякаш бе четириглав змей.

— Какви ги приказваш? Рожденият й ден. Какво точно не разбра?

— Какъв рожден ден? — попита тя. — Чий рожден ден?

Той завъртя очи.

— Защо си дошла тук? Изведнъж ти се е приискало да опознаеш дъщеря си след тринайсет години?

„Моята дъщеря ли?“ Тя погледна момичето. Косата му бе абсолютно същата като нейната.

— Бебето ни беше мъртвородено — изрече толкова тихо, че се усъмни дали въобще е казала тези думи на глас.

Очите му блеснаха.

— Не знам каква игра играеш, Оливия, но по-добре ми кажи правилата още сега. Аз ще реша какво ще правя. Ясно?

Да прави какво?

Той поклати глава.

— Баща ти ми даде новородената ни дъщеря и един чек за двайсет и пет хиляди долара. Нямах никаква вест от теб през всичките тези години и изведнъж заставаш пред нея. Сега аз определям правилата.

Ръцете на Оливия се разтрепериха, чашата й с кафе падна на земята и се разля на снега. Краката й се подкосиха. Тя падна на земята. Зак веднага й помогна да стане.

— Бебето ни беше мъртвородено — бавно повтори тя.

Той я зяпна.

— Това ли е лъжата, която си измислила за пред хората, за да успокоиш съвестта си, че си тръгна по този начин?

Тя го погледна. Не можеше да му отговори.

— Казаха ми, че бебето ни е мъртво — повтори Оливия, всеки дъх й костваше големи усилия. — Така ми каза лекарят. Така ми каза и сестрата. Баща ми заяви, че така е най-добре. И майка ми ми каза същото. Детето ни се роди мъртво.

Зак я гледаше втренчено.

— Нашето дете в момента седи ето там.

Ясно разбираше какво й говори Зак. Просто не можеше да е истина. Тя погледна русото момиче, а после и Зак. Отвори уста, за да каже нещо, но не можа да произнесе нито звук.

— Татко, умирам от студ! — извика момичето. — А и трябва да започна да работя върху есето за конкурса за вътрешната красота!

Оливия отново се разтрепери. Тя затвори очи, думите на момичето отекнаха в съзнанието й. Есе за конкурса за вътрешна красота… Оливия беше писала есе за конкурса за вътрешна красота през лятото, преди да се запознае със Зак.

— Една секунда — извика той. Обърна се към Оливия: — Във вилата ли си отседнала?

Тя кимна, погледът й отново се насочи към момичето.

— Да се срещнем в заведението „Баркърс“ тази вечер. Спомняш ли си къде се намира? В покрайнините на града. Там ще можем да говорим на спокойствие.

— Можеш да дойдеш във вилата, ако искаш — предложи тя.

Той поклати глава.

— Предпочитам да се срещнем на неутрално място. В седем часа?

Тя кимна, а той се обърна и тръгна към заведението.

„Погледни назад — заповяда тя на отдалечаващия се мъж. — Погледни назад, за да се уверя, че това не е плод на въображението ми.“

Той не се обърна.

Оливия усети, че всеки момент отново ще падне, изтича до заведението и седна точно преди да се строполи.

„Баща ти ми даде новородената ни дъщеря и чек за двайсет и пет хиляди долара…“

„Само по една пощенска картичка на година и чек…“

„Нашето бебе седи ето там…“

Оливия закри лицето си с ръце. В гърлото й се надигна писък, но веднага замря. Не можеше да е истина. Не беше възможно.

В съзнанието й изникна лицето на баща й. И осъзна, че е напълно възможно. Погледна паркинга пред кметството. До лъскавия червен пикап на Зак беше застанала една много красива жена. Тя го погали с пръст по бузата, а после го целуна.

Гадже? Съпруга? Оливия не бе забелязала дали Зак носи халка. Наложи си да се изправи. Трябваше да се върне във вилата, да се обади по телефона. Имаше само един жив човек, който знаеше — или предполагаше — каква е истината. Майка й.

— Кое беше това готино маце? — попита Кайла баща си, докато той излизаше от паркинга. Пръстите му се разтрепериха на волана. Той се опита да се успокои.

— Имаш предвид Марни ли?

— Ех, татко. Не. Русата жена.

Той знаеше много добре за кого говори дъщеря му. Просто не бе готов да отговори на въпроса й. Какво, по дяволите? Какво, по дяволите, правеше Оливия Седжуик в Блубери?

— Тя ми е стара позната — най-после отговори и погледна дъщеря си. Изведнъж забеляза, че Кайла е наследила лицето на Оливия във формата на сърце, дългите тънки пръсти на Оливия. Имаше една-единствена нейна снимка, когато е била на шестнайсет, но никога не си бе позволил да я погледне. Когато Кайла бе около петгодишна и попита дали има снимка на майка й, той й я даде и й каза много да я пази, защото е единствена.

Месеци наред спеше със снимката под възглавницата си. След това му каза, че иска да я прибере, да я махне, както майка й се бе махнала от тях. Той се опитваше да я накара да сподели какво чувства, плати за много скъпа терапия, но Кайла така и не пожела да говори за майка си. Казваше, че няма какво да говорят за нея.

Зак нямаше никаква представа къде е сложила снимката, но бе готов да се обзаложи на всичко, че я е скрила на сигурно място някъде в стаята си. Както и да е, от Оливия му бяха останали само спомените. Вече беше забравил такива дребни детайли, като например формата на лицето. Знаеше само, че когато погледне Кайла, се сеща за Оливия.

— Много е красива — каза Кайла. — Де да можех и аз да изглеждам така.

„Ти наистина приличаш на нея — помисли си той. — Приличаш повече на мен, но много от чертите на лицето си си наследила и от майка си. И косата, разбира се.“

— Тя бивше гадже ли ти е? — попита Кайла и повдигна хитро вежди. Той кимна, а тя се разсмя: — Е, доста е непохватна. Първо изпусна кафето си, а после падна на снега точно върху него. — Тя се засмя високо, после отвори розовата папка с документите за записване в конкурса за вътрешна красота и започна да чете.

Зак си пое дълбоко въздух. „Благодаря ти“ — отправи благодарности към Всевишния той. Все още не бе готов да отговаря на въпросите й. Нямаше да излъже дъщеря си коя всъщност е Оливия, но се нуждаеше от малко време, за да помисли, трябваше да реши какво точно да й каже и как.

Трябваше най-напред да говори с Оливия и да разбере какво, по дяволите, правеше в Блубери. Какви са намеренията й.

„Бебето ни бе мъртвородено…“

Какво значеше всичко това? Наистина ли баща й я бе излъгал, че детето им се е родило мъртво? Това надминаваше цинизма дори на Уилям Седжуик. Или пък не. Ами лекарят и медицинската сестра? Подкупени ли са били? Или пък Оливия играеше някаква игра с него? Щеше да разбере само след няколко часа. В това бе абсолютно сигурен.

 

 

Останала без дъх, понеже бе тичала през целия път до къщата, Оливия се строполи на дивана в хола и впери поглед в телефона. Един телефонен разговор стоеше между нея и истината. Тя вдигна телефонната слушалка. Ръцете й трепереха, преброи до десет наум. След това до двайсет. Набра телефонния номер. Майка й отговори още след първото позвъняване.

— Ало. На телефона е Кендис Херн.

Оливия се поколеба.

— Ало? — повтори майка й.

— Мамо, аз съм — каза тя, стана и се заразхожда из стаята. — Ще говоря направо. Искам да ми кажеш истината.

— Истината за какво, скъпа?

Оливия замълча.

— За бебето ми.

За миг настъпи тишина.

— За бебето ти ли? Оливия, мисля, че не разбирам…

Не. Този път майка й нямаше да мине с обичайното: „Нямам представа за какво говориш“, изречено с най-невинен глас.

— Току-що случайно се срещнах със Зак Арчър. И според него — с нашата дъщеря.

Майка й заекна от изненада.

— Какво искаш да кажеш с „нашата дъщеря“? За какво говориш?

Оливия отново започна да крачи напред-назад.

— Дяволите да го вземат, мамо. Стига лъжи! Кажи ми истината веднага!

— Оливия, нямам представа какво…

— Майко, излъгахте ли ме? Бебето ми живо ли е било?

— Не! — настоя майка й. — Бебето се роди мъртво. Лекарят така каза. Онази груба и невъзпитана медицинска сестра — също. Имам копие от смъртния акт.

Младата жена затвори очи и поклати глава.

— Възможно ли е Уилям да е подкупил лекаря? Възможно ли е смъртният акт да е фалшив?

— Боже мой, Оливия, не знам! Защо да го прави? Защо да те лъже, че бебето ти е мъртво, след като ти така или иначе се бе съгласила да го дадеш за осиновяване?

Да. Наистина защо? В това нямаше никаква логика. И в двата случая тя нямаше да се прибере у дома с бебе.

— Оливия, какво искаш да кажеш, че си видяла Зак Арчър и дъщеря си?

Оливия си пое дълбоко въздух.

— Искам да кажа, че той е тук, в Блубери, и ми каза, че нашето дете е живо и здраво. Тя беше с него, въпреки че бе далече и не чуваше разговора ни.

— Не разбирам нищо от това, което ми говориш! — сопна се майка й. — Баща ти уреди осиновяването, каза, че познава първокласен адвокат, че бебето ще бъде в прекрасно семейство. — Тя въздъхна. — О, боже господи, Оливия! Какво е сторил баща ти? — Тя замълча за миг. — Взимам първия самолет и идвам при теб. Имаш нужда от подкре…

— Не, мамо — прекъсна я Оливия. — Благодаря ти, че искаш да ми помогнеш, но ако това момиче е дъщеря ми, ако Зак казва истината, трябва да се справя сама, и то изключително внимателно и предпазливо.

Това бе много меко казано.