Джанел Тейлър
Когато си до мен (13)

Тринайсета глава

През прозореца нахлуваше ярка слънчева светлина. Оливия се протегна като котка в огромното легло. Спомените й стигаха само докъм полунощ, когато си даде ясна сметка какво чувства към този мъж. И то не само от сексуална гледна точка. Това невероятно чувство на удовлетвореност, чудото, възбудата, която я изпълваше цялата, точно така искаше да се чувства винаги с мъжете, с които се бе срещала. Силата на чувствата между нея и Зак, красивото и грозното — а част от случилото се снощи бе доста грозно — изискваше тяхната искреност, изискваше да седнат и да обсъдят нещата. Как се чувстват? Какво искат? От какво имат нужда? Беше се чувствала така преди тринайсет години и никога повече след това. Или Закари Арчър бе изключителен човек, или между тях имаше много специална връзка. А може би и двете. Когато отвори очи, него вече го нямаше. Напълно разбираемо. „Дъщеря му спи на горния етаж — помисли си тя. — Нашата дъщеря“ — поправи се и се запита дали думите „моята“ или „нашата“ някога ще излязат от устата й. Независимо от всичко последното нещо, от което се нуждаеха, беше Кайла да ги завари в компрометираща ситуация и да започне да си задава нови въпроси. Оливия чу душа, а горе свиреше музика. Искаше да се качи да види Кайла, но щеше да почака първо Зак да обясни на дъщеря им присъствието й. „Да. Някой се опитва да изплаши до смърт майка ти, да я накара да напусне Блубери и полага огромни усилия за това. Но засега не успява.“ Оливия седна в леглото. Душът спря. Оливия бързо се облече и влезе в банята. Изми се и се постара да се въведе в приличен вид. Тъкмо навреме. На вратата се почука. Зак изглеждаше зашеметяващо. Беше облечен с дънки и тъмнозелен пуловер, който подчертаваше зелените му очи.

— Днес Кайла се връща на училище — каза той. — Мислех си да я закараме, а после да изчакаме Джоана във вилата, да я следим известно време, за да видим какви ги върши.

„Много е делови“ — помисли си тя. Със сигурност бе доволна, че той е много по-разтревожен за нея, отколкото полицията, но в изражението му нямаше нищо, което да й казва: „Снощи не сънува“. Ако в стаята имаше още някой, той или тя никога не би предположил, че двамата се бяха любили само преди няколко часа, че бяха изживели емоционално изтощение заедно.

— Ами ако просто отиде в магазина си? — попита Оливия. — Не можем да я следим там.

— Магазинът отваря чак в десет часа — каза той.

Оливия кимна.

— А когато отвори, единият от нас може да се престори, че търси кашмирен пуловер, и да огледа.

— Не искам да се окажеш сама с нея там. Не и докато не я изключим от списъка със заподозрените.

— Татко, къде си? — чуха гласа на Кайла.

— Долу сме — обади й се той.

— Ние? — Момичето влезе в гостната и ококори очи от изненада. Погледна леглото, което Оливия не бе успяла да оправи.

— Снощи тук ли си спала?

Тя кимна.

— Чух шумове във вилата и не смеех да остана там сама, затова спах тук.

Кайла се усмихна.

— Пак ли ще се съберете?

Зак се изчерви. Отвори уста да й отговори, но оттам не излезе нито звук. Оливия взе ръката на Кайла и я стисна.

— Едва от няколко дни съм тук.

Тя кимна.

— Скоро ли ще се почувстваш като моя майка?

Сърцето на Оливия се сви.

— Надявам се.

— Чувстваш ли ме като своя дъщеря?

— Да.

— Мили боже! — извика Кайла и изхвърча от стаята.

— Тази сутрин ще приготвя яйца за закуска, ако те интересува. — Зак се отправи към кухнята.

„Почти като едно голямо щастливо семейство“ — помисли си тя. Все пак някакво начало. Огледа всекидневната. Беше изненадана колко е уютна. Зак бе избрал големи функционални мебели, които да издържат на лепкавите ръце на мъничко дете, както и на премятанията на вече пораснало дете. Диванът бе огромен, с много възглавнички. Голям килим добавяше цвят и топлина. Една от стените бе посветена на рисунките на Кайла през годините, от отпечатък на ръцете й от предучилищната възраст до автопортрет, нарисуван миналата година. Навсякъде имаше снимки на Кайла. На Зак и на Кайла.

Любимата й снимка бе в старинна рамка върху пианото. Зак и Кайла (на около пет или шест годинки) на излет в планината. Кайла бе обута с малки туристически обувки и държеше в ръка обяда си, беше усмихната. Зак изглеждаше щастлив и здрав. Оливия се запита кой ли ги е снимал. Може би някое негово гадже. Или случаен турист.

Но онова, което й направи най-силно впечатление, бе, че на снимките бяха само бащата и дъщерята, липсваше майката. Представи си как Кайла е гледала тези снимки и е забелязала същото. Нямаше майка.

„Сега съм тук — каза си Оливия. — Само се надявам да не съм закъсняла прекалено много.“

 

 

— Без никакво пушене, нали? — каза Зак на Кайла, когато спряха пред прогимназията в Блубери.

— Приключих с пушенето — отвърна тя. — Чао, Оливия! Ще се видим на събранието за конкурса за вътрешна красота! — добави, после изчезна сред съучениците си.

Зак се канеше да потегли към вилата, но Оливия докосна ръката му.

— Можеш ли да почакаш за минутка? — попита тя, загледана в училищната суматоха рано сутрин. — Бих искала да ги погледам.

— Да гледаш как децата влизат в училище?

Тя кимна.

— Това е светът на Кайла. Искам да науча всичко за него.

Той се усмихна.

— Когато Кайла тръгна на предучилищна, през първия учебен ден седях в колата пред училището цели два часа и половина, вперил поглед във входната врата.

Оливия се засмя.

— А на втория ден?

— Един час. Едва на третата седмица можех да си тръгна веднага.

— И аз се чувствам така — каза тя. — Не искам да я оставя да си тръгне точно сега, когато я открих.

Тъкмо се канеше да каже: „Имате всичкото време на света“, но се отказа. В цялата работа бе замесен секс. Докато не изясни чувствата си, трябваше да държи ръцете си далеч от нея. Нямаше да му е лесно. Оливия беше толкова красива, а и тяхната любовна история бе доста странна — само няколко седмици като тийнейджъри преди толкова години, последва тринайсет години раздяла — привличането бе прекалено силно. Имаха и дъщеря.

— По-добре да отидем във вилата, преди Джоана да се е обадила на адвоката на баща ти да те изхвърли от завещанието — рече Зак.

— Не бих се учудила.

— Искам да съм сигурен, че ще отидем там преди нея. Не желая да ме види — каза той и потегли.

— Познаваш ли Джоана? — попита Оливия и го погледна. — От града ли е?

— Виждал съм я, но не съм разговарял с нея. Когато я срещна в града или започва да върви по-бързо, или навежда глава. Странно за човек, който притежава магазин. Би трябвало да е мила и любезна, за да привлича повече клиенти.

— Винаги ли е била такава? Или се е променила след смъртта на Уилям?

— Не знам. — Той зави по алеята за коли на вилата. — Не мога да кажа, че я познавам.

Оливия погледна вилата. Той усети, че тя е нервна и притеснена.

— Аз ще съм до теб — увери я той и стисна ръката й.

Тя го погледна в очите.

— Просто не знам какво да очаквам и от кого.

— Аз ще съм до теб — повтори той.

Тя си пое дълбоко въздух.

— Не мога да спя у вас всяка нощ, Зак.

— Не виждам защо да не се пренесеш в гостната. Тъкмо ще бъдеш по-близо до Кайла, ще си на нейно разположение. Ще идваме тук всяка сутрин заради Джоана. С колата никак не е далече.

„Искам да си по-близо и до мен“ — добави наум той.

Сърцето й заби лудо.

— Благодаря ти, Зак. Идеята да спя в тази къща, като знам, че някой иска да ме убие… — Тя си пое дълбоко въздух. — Вече не мога да остана тук.

— Тогава всичко е решено. — Той погледна часовника си. — Осем без пет е. По-добре да влезем вътре.

Нямаше счупени прозорци, гадни надписи по входната врата. А вътре всичко си бе на мястото. Провериха всички стаи. Всичко беше наред. Когато на вратата се позвъни, Зак се скри в кухнята, която бе много близо до входната врата. Оттам се чуваше всичко, но не се виждаше нищо.

— Касовите бележки. И подпишете тук — чу той Джоана да казва с пресипнал глас. Тя бе ядосана, това беше сигурно.

— Това на главата ти синина ли е? — попита Оливия, гласът й леко потрепери. Синина. Оливия бе споменала, че е хвърлила стъклена гарафа с вода по нападателя си и че го чула да изохква. Изведнъж на главата на Джоана се появява синина? Синина, която вчера я е нямало?

— Ударих се във вратата снощи в тъмното — отвърна жената. — Трогната съм от загрижеността ти — добави. Тонът й бе доста саркастичен. — А сега ми дай касовата бележка и подпиши на тази страница или ще се обадя на адвоката, за да му кажа, че не си спазила нелепата част от договорката.

— Джоана, предпочиташ още три седмици да си разменяме подобни остри забележки или да седнем и да си кажем истината? Надявам се да предпочетеш второто.

— Истината? Коя истина? Твоята? Аз вече знам истината от Уилям. Той беше мой годеник. Склонна съм да повярвам на него, а не на теб, благодаря ти много.

— Всяка история има две гледни точки — каза Оливия. — Бих искала да ти разкажа своята. Влез, ще пием кафе и ще поговорим за Уилям Седжуик.

— Какъв е смисълът? — беше отговорът на Джоана. — Той е мъртъв.

— Но ти си го обичала.

— А ти не си го обичала — сопна й се тя.

— Всъщност това не е вярно — отвърна Оливия. — Като дете го обичах, макар че го виждах само две седмици в годината. Въобразявах си, мечтаех си, че той като по чудо ще реши, че ме иска в живота си. Но това така й не стана.

Зак знаеше, че това е самата истина. С нея често бяха разговаряли на тази тема през двете седмици, които прекараха заедно. А след това, през всичките тези години, той и Кайла бяха водили подобни разговори за Оливия.

— Както и да е — каза Джоана. — Трябват ми касовите бележки за всекидневните покупки. И подпиши тук.

— „Интересно — помисли си Зак. — Джоана не е готова да допусне Оливия до себе си.“

— Искам да знам само едно нещо, Джоана — каза Оливия. — Имайки предвид, че не бях близка с баща си — той взе това решение — защо ме ненавиждаш толкова много?

„Браво, Оливия. Измъкни още информация. Накарай я да ти се разкрие“ — мислено я окуражи Зак.

— Просто ми покажи касовите бележки — студено изрече Джоана. — Губиш ми времето.

Минутка по-късно вратата се затвори. Оливия влезе в кухнята, клатейки глава.

— Взе касовите бележки, набута папката в лицето ми, за да подпиша документите, и си тръгна.

— Ами, да видим дали ще разберем какво я тормози — рече Зак.

Джоана бързаше. Тя буквално изтича по пътя и се качи в една таратайка, паркирана на главната улица.

— Защо не паркира пред вилата? — попита Оливия, докато със Зак се качваха в пикапа и съвсем бавно потеглиха по пътя. — Искам да кажа, защо върви пеша повече от половин километър и обратно всяка сутрин в този студ?

— Да прибавим и това към многобройните въпроси, които имаме към Джоана — отвърна Зак, завивайки по булевард „Блубери“.

Джоана пресече центъра на града и зави наляво по „Мейфеър“.

— Какво има тук? — попита Оливия.

Той я погледна. В очите му се четеше смесица от изненада и подозрение.

— Марни.

— Джоана и Марни са приятелки?

— Не знам — отвърна той. — Марни не ме е запознавала с приятелите си. А и рядко засичам Джоана из града.

— Как ми се иска да съм муха, кацнала на някоя стена в къщата на Марни.

— Може аз да успея — каза Зак. — Нека те закарам на безопасно място, в ресторантчето за храна за вкъщи. Ще отида у Марни, уж да й се извиня още веднъж, и ще се опитам да я накарам да ме покани вътре.

— Бъди внимателен — напомни му Оливия.

Зак застана на верандата на Марни и натисна звънеца. Никой не отговори. Чу да се затваря врата зад него и се обърна. Марни и Джоана излизаха от гаража. И двете спряха на място, когато го видяха.

— Какво правиш тук? — попита го Марни.

— Мога ли да говоря с теб за малко?

— Не.

Той тръгна към тях и протегна ръка към Джоана:

— Аз съм Зак Арчър. Мисля, че не се познаваме.

Тя погледна Марни, без да вади ръцете от джобове си.

— Враговете на Марни не са ми приятели — отсече.

— Ами, разбирам, че приятелите трябва да се подкрепят — отвърна той. Обърна се към Марни: — Много ми се иска да поговориш с мен, Марни. Нека ти обясня ситуацията, доколкото мога.

— Няма какво да ми обясняваш, Зак. Каквото си надробил, това ще сърбаш.

Той повдигна вежда.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че лъжците и мошениците си получават заслуженото.

— Е, надявам се един ден да поговорим и да си изясним всичко — рече той. — Знаеш къде да ме намериш.

— В дома на онази алчна кучка ли?

Изглежда не можеше да сдържа гнева си. Бяха излизали заедно само месец, никога не бяха говорили за сериозна връзка. Да, той не постъпи почтено с нея, не й каза истината, когато го попита коя е Оливия, но злобата й му се струваше прекалена.

„Лъжците си получават заслуженото…“

„Ще съжаляваш…“

Но злобата й бе насочена към Оливия, не към него. Дали Марни не се опитваше да му отмъсти чрез Оливия? Да го нарани, наранявайки нея?

Сети се, че тя е в ресторантчето, сама, уязвима. Не че можеше да й се случи нещо на обществено място. Все пак искаше да е до нея, да е сигурен, че е в безопасност. Снощи осъзна, че я обича. И то не с невинността на едно седемнайсетгодишно момче. Обичаше я така, както се надяваше да се влюби пак в някоя жена. Нямаше представа, че тази жена ще е самата Оливия. Той поклати глава на тази ирония на съдбата. На тази магия. Погледна Марни. От очите й хвърчаха искри.

— Единственото, което мога да направя, е да се извиня, Марни — с тези думи той се качи на пикапа си и потегли към ресторанта, за да вземе Оливия.

Видя я през витрината — ровеше в салатата си, изглеждаше нервна. Притеснена. Влезе вътре, седна срещу нея и й разказа всичко.

— Значи Джоана е разказала на Марни всичко, което знае за мен. Онова, което си мисли, че знае — каза Оливия.

Той се наведе към нея.

— Знам само, че Джоана има нещо против теб. Марни има нещо против двама ни. И изведнъж двете стават приятелки. Радвам се, че ще отседнеш у нас. Няма начин да те оставя сама, особено през нощта. Остани в града, докато стане време за срещата. Дръж мобилния си телефон у теб през цялото време. Разбра ли?

Тя поклати глава.

— Напрежението в залата на кметството ще бъде ужасно. Да се надяваме, че Марни ще съсредоточи вниманието си върху дъщеря си, а не върху мен. Не се съмнявам, че ще иска Бриана да спечели на всяка цена.

Точно това тревожеше Зак.