Джанел Тейлър
Когато си до мен (4)

Четвърта глава

Според афишите, които рекламираха конкурса за вътрешна красота, разлепени из целия град, формулярите за записване можеха да се вземат от пощенската станция, кметството и гостилница „Блубери“. Зак избра гостилницата, макар че Кайла бе наказана. Дъщеря му имаше лошия навик да дава по-голямата част от здравословната закуска, която й приготвяше всяка сутрин, на кучето им Луси, но обичаше да закусва навън. Може пък той просто да не умее да готви.

Снощи, след като Марни и Бриана си тръгнаха, двамата дълго разговаряха. Тя не искаше да чуе нищо за майка си — бе във възраст, в която мразеше дори да се споменават думите „твоята майка“, но много се заинтересува от факта, че Оливия бе печелила конкурса за вътрешна красота.

— Мислиш ли, че и аз бих могла да спечеля подобен конкурс? — попита го Кайла, очите й бяха пълни със сълзи в един момент, а в следващия искряха.

— Разбира се, че можеш да спечелиш — отговори той. — Затова толкова ти се ядосвам, когато вършиш неща, които са напълно погрешни. Ти си добра, забавна, прекрасна и весела — каза той, сочейки към сърцето й.

— Но често се забърквам в неприятности. Това не доказва ли, че не съм добър човек? Как може да притежавам вътрешна красота, щом като вечно съм наказана?

— Кайла, знам, че когато забъркаш някоя каша, знаеш много добре, че забъркваш каша. Знаеш, че не постъпваш правилно. Това е част от вътрешната красота на човек. Да знаеш и да осъзнаваш какво правиш. Ти си на тринайсет и само заради това би трябвало да ти дам повече свобода на действие, но не прекалено много, скъпа. Истинската вътрешна красота означава да знаеш кое е правилно и да го правиш. А аз знам, че си способна да го сториш.

— Ако взема участие в конкурса и спечеля — в случай че го направя — мислиш ли, че майка ми ще научи? — попита тя, без да го поглежда, от очите й течаха сълзи.

Той стисна ръката й.

— Не знам, скъпа.

Кайла получаваше по две картички от майка си в годината — една за рождения ден и една за Коледа. Никога нямаше лично послание, само: „Скъпа Кайла“ и „Твоята майка“.

Много мило, няма що.

Миналата година Кайла започна да ги къса. Предишните години ги отваряше с нетърпение, надявайки се на писмо, на снимка, на едно „как си?“. Но винаги оставаше разочарована. Той предполагаше, че до известна степен безличните и студени картички са по-добре от нищо. Нищото щеше да е далеч по-лошо. Картичките бяха само с една идея повече от нищото, но всяка година на рождения й ден и на Коледа той си отдъхваше с облекчение при вида на картичката в пощенската кутия, без обратен адрес, само с пощенска марка от Ню Йорк.

— Ако спечеля и тя разбере — каза Кайла снощи, — сигурно ще се почувства ужасно зле, задето ме е изоставила по този начин. Ще си каже: „О, много сбърках, когато си тръгнах от Кайла. Тя е специална — спечели конкурса за вътрешна красота също като мен“.

Той прегърна дъщеря си и дори не си направи труда да скрие сълзите си.

— Кайла Арчър, искам да знаеш едно нещо: ти си специална от деня, в който се роди. Ти си най-специалното нещо на света за мен. Майка ти не ни напусна, защото не си специална. Напусна ни, защото не беше готова да има семейство. Проблемът е в нея — не в теб.

— И все пак ще й покажа какво е изпуснала — заяви Кайла, в очите й блестяха искрици. — Ще можеш ли да отмениш наказанието, за да се запиша за участие в конкурса и да се заема с каквито там глупости ще изискват от мен?

Той се усмихна.

— Все още си наказана. Но можеш да се запишеш и да направиш всичките прекрасни неща, които са необходими, за да участваш в конкурса. Имаш късмет, че тази седмица мога да си взема отпуска. Мога да ходя с теб навсякъде, където е необходимо.

Тя се намръщи, а после му се усмихна.

— Ще победя Бриана поне с милион точки. Притежавам много повече вътрешна красота от нея.

Той я заплаши с пръст.

— Хората с вътрешна красота не казват подобни неща.

Тя се ухили:

— Наистина ли вярват в тези неща?

— Понякога. Ако не могат да направят нищо по въпроса.

— Аз определено не мога — каза тя.

Той й дръпна плитката и тръгнаха към гостилницата.

Щом влязоха в заведението, той веднага видя формулярите за записване в кафява папка на таблото за съобщения.

— Трябва да напиша есе само за да се запиша? — оплака се Кайла, докато четеше изискванията за записване. — Ще се проваля още при кандидатстването! Няма да успея дори да участвам в конкурса.

— На каква тема трябва да е есето?

Тя се намръщи и захвърли настрана формуляра.

— „Какво означава за мен вътрешната красота.“

„Благодаря!“ Точно от това имаше нужда Кайла тази седмица.

Сервираха закуската им и дъщеря му се нахвърли на бърканите яйца с бекон. Докато си пиеше кафето, Зак отдели минутка-две, за да прочете внимателно рекламната брошура и условията.

„Град Блубери обявява ежегодния конкурс за вътрешна красота за момичета от тринайсет до седемнайсетгодишна възраст, които знаят, че външната красота е нетрайна! Могат да участват само постоянни жители на Блубери, които посещават частните или държавните училища в града.“

А-а! Преди години конкурсът се провеждаше през лятото, но организаторите явно са решили, че прекалено много „пришълци“ с летни вили отнемат първата награда на конкурса от момичетата, които целогодишно живеят тук. Победителката щеше да спечели две хиляди и петстотин долара и правото на месечна колонка в продължение на една година във вестник „Мейн Дейли Нюз“ на тема: „Вътрешна красота“. Зак си спомни, че Оливия му бе казала, че именно заради тази колонка във вестника иска да участва в конкурса и да го спечели. Смяташе, че това ще й помогне да си намери работата, за която винаги бе мечтала — редактор на списание.

Кайла изпи портокаловия си сок.

— Добре, татко, какво означава за мен вътрешната красота?

Той се усмихна.

— Защо не се прибереш у дома, за да можеш да си помислиш на спокойствие.

— Не можеш ли да ми помогнеш?

— Отговорът трябва да дойде от теб, миличка, не от мен.

Тя завъртя очи.

— Добре.

 

 

Когато Оливия пристигна в къщата, бе много късно и тъмно. Бе почти единайсет часът вечерта. Радваше се, че цари мрак — все още не бе готова да се изправи пред познатите гледки, магазините, хората и местата, на които със Зак се усамотяваха. Остана в колата минута-две и се загледа в прекрасната сива къща, покрита с шиндел^[1]. Дори през зимата къщата бе много приветлива и уютна.

Навсякъде имаше старинни елементи: от хранилки за птици в традиционен стил до декоративния кладенец на желанията, в който със сестрите си хвърляха монети. Вътре сигурно бе топло — адвокатът на баща й предупредил икономката, че пристига тази вечер, и жената обещала да пусне парното и да зареди с някои неща от първа необходимост. Утре трябваше да отиде до града и да купи нещо от два различни магазина. Очарователното крайбрежно градче в неделя винаги бе пълно с хора. Дали щеше да срещне познати хора?

Оливия грабна чантата с нещата, които щяха да й трябват за през нощта. Реши да остави куфарите си в багажника. Пое си дълбоко въздух и отключи вратата с ключа, който Едуин Харис й бе дал. Веднага я лъхнаха топлината, светлината и уханието на борови клонки.

Изненада се да види новите мебели, украшения, дребни фигурки, та чак до ключовете на лампите. В къщата винаги бе присъствала морската тема. Уилям Седжуик обичаше плаването с яхта и водата, но сега къщата бе обзаведена във фолклорен стил. Много приличаше на апартамента на Оливия, с чисто женски вкус.

В антрето имаше масичка, на която бяха наредени осем фигурки на балерини. Някога Оливия обожаваше балета. Сякаш Уилям бе преобразил къщата по неин вкус.

Миналия месец Аманда й каза, че баща им е знаел, че умира. Не бе казал на дъщерите си, че са му поставили диагноза „рак в напреднал стадий“, нито че е получил инфаркт. Сестрите предполагаха, че когато са му съобщили, че му остават само няколко месеца живот, е решил да сложи нещата си в ред.

Но защо беше преобразил къщата заради нея? Откъде е знаел, че тя ще приеме условията в писмото?

Тя имаше толкова много въпроси, но бе изтощена и не искаше да се замисля за каквото и да било, особено за начина, по който се чувстваше в тази къща, в тази всекидневна, където в продължение на толкова много лета бе седяла неудобно на дивана, опитвайки се да се чувства така, сякаш мястото й е тук, при тези хора, в това семейство — ако въобще можеше да се нарече семейство. А после се бе появил Зак и Оливия бе разбрала какво наистина означава думата „семейство“ за някои хора. Зак беше семейство.

Тя огледа красивата всекидневна и въпреки че въобще не приличаше на всекидневната, която помнеше, ясно си спомни деня, в който се запозна със Зак. Седеше тук със сестрите си през втория ден на ежегодната им ваканция, бяха се скарали за нещо глупаво, което се дължеше на емоциите, с които момичетата не знаеха какво да правят. Тя излезе да се разходи по плажа и Зак, момче, което не бе срещала преди, ядосано хвърляше камъни в океана.

— Ще ми дадеш ли няколко? — попита го тя, хвърляйки една мида с всичка сила в прекрасните сини води.

Той се обърна рязко — гъстата къдрава коса скриваше очите му. Отметна кичур от челото си и тя спря на място, за миг дори спря да диша. Той я погледна, както никой не я бе гледал до този момент.

Зелено-сиви, дълбоки, пронизващи, изразителни, тези очи й бяха странно познати, въпреки че никога преди не бе виждала това момче.

„Така се чувства човек, когато е влюбен — помисли си тя. — Срещаш някого и още преди да си чул гласа му, преди да си научил името му, да си го опознал, вече си влюбен.“ Нямаше логика в това, но точно така се бе почувствала. Сякаш го познаваше отдавна.

— Защо си толкова ядосана? — я попита той, повдигайки вежда. — Какво би могло да скапе деня ти?

— Това пък какво означава?

— Виждал съм те в града — каза той, присвивайки очи заради слънцето. — Ти идваш само през лятото. Идваш, замърсяваш плажа в продължение на една седмица, а после се връщаш в богаташката си къща в Кънектикът или където там е. Сякаш нямаш никакви проблеми.

— Прибързваш със заключенията — сряза го тя. — А какво ще кажеш за това, че баща ми вижда мен и сестрите ми само две седмици в годината, а и дори това време не си прави труда да прекарва с нас? А за това, че сестрите ми неясно защо никак не ме харесват? Както и че идвам тук година след година и се случва винаги едно и също: надеждите ми напълно се сриват?

— Всичко това ми е добре познато — отвърна той, хвърляйки камък във водата. — Макар че спрях да се надявам и да очаквам каквото и да било, още когато станах на шест. Възрастта, на която започваш да осъзнаваш, че родителите ти не са идеалните хора, за които си ги смятал.

— Бих се примирила и ако бяха само наполовина — рече тя, седна на пясъка и пъхна ръце под коленете.

Той я погледна.

— Да, аз също.

Половин час седяха на плажа, разговаряха, хвърляха камъни, разговаряха отново, хвърляха още камъни.

Пресяваха пясък между пръстите си. Каза й, че живее в „другия край“ на Блубери в нещо подобно на барака близо до празен парцел. Баща му бил алкохолик.

— Освен това всички говорят, че майка ми слага храна на масата и плаща сметките у дома, като продава тялото си — сподели той, а лицето му се бе изкривило. Затвори очи и ритна пясъка. — Не знам дали е истина. Надявам се да не е.

— Аз също — отговори тя, сърцето й се бе свило.

— Всички смятат, че е вярно — каза той. — Така че няма никакво значение.

Оливия се обърна с лице към него.

— Няма значение какво мислят всички останали. Важното е в какво вярваш ти, тук — тя посочи главата му — и тук — добави и потупа гърдите му.

Той погледна първо нея, а после, там, където бе поставила ръката си, върху износената му синя тениска. Поклати глава и отново се загледа в океана.

— Благодаря ти.

И тя кимна, понеже не знаеше какво друго да каже.

— Аз съм Зак. Зак Арчър.

— Оливия Седжуик — представи се тя. — На колко си години? Аз съм на шестнайсет.

— На седемнайсет. След шест месеца ще навърша осемнайсет. Щом завърша гимназията, ще се махна оттук.

— Къде ще отидеш?

— Където и да е. Ню Йорк, Бостън, Сан Франциско, Чикаго. Ще опитам на различни места и ще видя къде ще се почувствам като у дома си.

— Това е добра идея — отговори тя, искаше той да открие щастието, но не желаеше да отиде където и да било без нея.

Той я погледна така, сякаш можеше да прочете мислите й.

— Никак не ми се иска да тръгвам, но трябва да ходя на работа.

— Къде работиш?

— В склада на един супермаркет. Отварям кутии, подреждам рафтовете. Но един ден ще стана архитект. Ще строя небостъргачи. — Той сведе поглед. — Сигурно това ти звучи страшно глупаво. Сякаш някога ще спра да редя стоки по рафтовете в „Чиъриос“ и ще проектирам стъклени кули.

— Изобщо не се съмнявам, че ще успееш, Зак — каза тя. — Решил си да го сториш. Само това е важното.

Той за първи път й се усмихна. Усмивка, която напълно покори сърцето й.

— Да се срещнем по-късно тук?

— В колко часа? — попита тя и се засмя.

Вече зрялата Оливия се усмихна на този спомен. Тя седна на дивана и си спомни, че в онзи момент и двамата знаеха, че ще бъдат заедно. Между тях имаше нещо специално. Същата вечер Оливия успя да се измъкне незабелязано от къщата и двамата се срещнаха. Баща й никога не се интересуваше какво правят дъщерите му след вечеря. Всъщност се виждаше с тях само по време на вечерята. Срещнаха се на плажа и се разхождаха цял час, хванати за ръка, разговаряха, целуваха се, бяха много влюбени.

Оливия въздъхна, почти не си спомняше момичето, което бе някога. Затвори очи, опитваше се да прогони спомените за времето, преди да забременее. Преди Зак да я изостави. Когато в продължение на няколко прекрасни дни беше толкова щастлива.

Оливия се прозя и тръгна към стаята, която някога бе нейна. В къщата имаше пет спални, по една за всяко от момичетата, една за Уилям и една за икономката с вечно кисела физиономия. Оливия отвори вратата и зяпна от изненада. Стаята си беше същата, каквато я помнеше. Абсолютно нищо не бе променено. „Но това е много странно“ — помисли си тя. Защо Уилям беше премебелирал всичко, до най-малката подробност, а беше оставил тази стая непроменена? Тя беше боядисана в розово. Момичешка розова стая. Леглото с балдахин заемаше почти цялото помещение, пухкавата розова завивка бе толкова примамлива. Седна на ръба на леглото и й се стори, че нещо изтича покрай вратата. Тя стана и надникна в коридора. Да. Ето там. Едно малко момиченце! Бе с гръб към Оливия и пускаше хвърчило във формата на котка. Момиченцето се смееше и тичаше по коридора.

— Чакай! — извика Оливия.

Момиченцето се обърна, усмихна се и избяга — мина през стената в края на коридора и изчезна.

Оливия отвори очи. Беше си въобразила, това беше всичко. Беше шофирала толкова много часове, а и беше доста късно. Беше се върнала отново в тази къща. Съзнанието й й напомняше, че е време да си ляга.

Изми лицето и зъбите си, облече удобни панталони за йога и горнище и се пъхна под завивката.

Това беше момиченцето от сънищата й, осъзна тя. Но къде беше то? Никога досега не беше сънувала само момиченцето. Защо видя само момиченцето да тича из къщата? Изведнъж осъзна: защото бебето й е било момиченце. „Родила съм момиченце.“ Тя знаеше това със стряскаща сигурност. „Да, точно така — помисли си тя и отново се отпусна на меката възглавница. — Аз не знам абсолютно нищо.“

Оливия отново стана от леглото, сърцето й биеше учестено. Погледна часовника на нощното шкафче. Беше малко след два. Тя отново сънува същия сън. И отново момчето го нямаше.