Джанел Тейлър
Когато си до мен (14)

Четиринайсета глава

Участничките и техните майки подраниха. В шест без петнайсет Пърл се качи на подиума, за да поздрави всички по повод трийсет и първия конкурс за вътрешна красота. Единайсет момичета и майките им бяха седнали на първите няколко реда. Всички оглеждаха и преценяваха конкуренцията, включително и Оливия. Тя можеше да каже от кого се притеснява Кайла по изражението на лицето й, когато погледът й спираше на всяка една от участничките. Почти не удостои Бриана с вниманието си, явно Кайла смяташе, че момичето няма вътрешна красота. Марни нито веднъж не погледна Оливия, откакто бяха дошли. Кайла се нацупи най-много, когато погледът й спря на красивото русокосо момиче, от което й се бе оплакала в ресторантчето. Ако Оливия си мислеше, че ще получи най-кръвнишкия и убийствен поглед от Марни, беше сбъркала. Жаклин Маккорд й оказа тази чест. До нея седеше високо момиче, което бе забило поглед в земята.

— И така — каза Пърл, пляскайки с ръце. — Първа точка от дневния ред е да запишем нашите кандидатки за участие в конкурса. Ще трябва да проверим дали кандидатките отговарят на условието да са между тринайсет и седемнайсетгодишни. Не може да сте по-малка от тринайсет и по-голяма от седемнайсет, за да се запишете за участие.

— Но рожденият ден на Дженифър е следващият месец — обади се една жена, седнала на първия ред. — Ще навърши тринайсет само след две-три седмици!

— Значи следващата година вече ще може да участва в конкурса — отвърна Пърл с усмивка.

Жената сви устни и буквално дръпна дъщеря си от стола. Оливия знаеше от собствен опит, че момичетата се записват за участие в конкурса, защото родителите им са хвърлили око на паричната награда.

— Моля ви, идвайте с акта си за раждане или друго доказателство за възрастта си — каза Пърл.

— Татко сложи акта ми за раждане в раницата тази сутрин — каза Кайла на Оливия. Тя отвори розовата папка и предаде документите на Оливия.

Оливия си пое дълбоко въздух, ръцете й трепереха, когато взе листа. Релефният печат я увери, че е истински.

„Майка: Оливия Кай Седжуик

Баща: Закари Арчър“

Никога, до сетния си дъх нямаше да прости на баща си, че я бе излъгал. Нямаше значение, че се е опитал да поправи нещата тринайсет години по-късно.

— Оливия? — каза Кайла, дърпайки я за ръкава. — Всички отидоха да се наредят на опашка.

Тя се окопити и се усмихна на дъщеря си.

— Толкова съм развълнувана — каза на Кайла. — Виждам го за първи път.

— А, да — рече момичето. — Не се сетих за това. Понякога го изваждам от специалната си кутия и гледам името ти, за да си напомня, че и аз имам майка.

Оливия стисна ръката й и се наредиха на опашката. Пред тях цареше истинска суматоха.

— Това е истински документ за самоличност — изписка едно момиче с къдрава кестенява коса. — Шофьорската ми книжка!

— Скъпа — каза Пърл. — Това не е валидна шофьорска книжка от щата Мейн. Това е фалшив документ за самоличност също като този, който собствената ми дъщеря имаше, преди да го открия и да го скъсам. Шофьорските книжки в Мейн имат шест числа, а не седем. Ако нямаш друг валиден документ за самоличност, с който да докажеш истинската си възраст, ще трябва да си тръгнеш.

Майката на момичето се опита да спори с нея, но Пърл вдигна ръка:

— Ъхъ! — После плесна с ръце силно. — Чуйте ме, всички. Ако има още някой без валиден документ за самоличност — и повярвайте ми, знам как изглеждат те — нека си тръгне още сега.

Разнесе се ропот. Пет момичета и техните майки напуснаха залата.

— Виждам, че намаляхме до приличен брой кандидатки — отбеляза Пърл, когато останаха Кайла, Бриана, русокосото момиче, което се нацупи, и още три: дъщерята на Жаклин Маккорд, една висока брюнетка, която се прегърбваше, сякаш се притесняваше от височината си, и много интересно — две близначки.

— Добре! — каза Пърл, когато всички отново си седнаха на местата. — Имам честта да представя шестте кандидатки за тазгодишния конкурс за вътрешна красота! Щом кажа името ви, моля станете.

— Сесили Карли.

Щом красивото русокосо момиче се изправи, майка му заръкопляска.

— Сесили, моля те, кажи на колко години си и защо искаш да вземеш участие в конкурса?

— На петнайсет години съм и искам да участвам, защото важна е душата на човека — отвърна Сесили.

Майка й отново я аплодира.

Кайла се нацупи и прошепна:

— Това щях да кажа и аз.

— Следващата е Бриана Суийтсър.

Момичето се изправи. Оливия видя, че Марни тихичко аплодира дъщеря си.

— На тринайсет години съм и искам да участвам в конкурса, за да покажа на цял Блубери, че съм много повече от просто едно красиво лице.

Кайла изви очи.

— Вярваш ли й? — промърмори, а Оливия се усмихна.

Пърл погледна листчето с имената на кандидатките.

— Следващата е Емили Абернати.

Една от близначките стана от мястото си и тръгна между редовете.

— Аз съм на четиринайсет, уху-уу! — каза тя и започна да се кълчи. — Искам да участвам, защото важното е какъв си в душата си. — Тя отново се завъртя и плесна с ръце.

— Аз вече казах това — отбеляза Сесили със сдържана усмивка.

— Е, ако не се бе представила преди мен, щях аз да го кажа първа — върна й го Емили, сядайки обратно на мястото си.

— Следващата кандидатка е Ева Абернати. И ще отбележа за протокола, че Ева и кандидатка номер три са еднолични близначки.

— Близначки сме, само дето аз имам малко повече вътрешна красота! — заяви Ева. Тя също излезе на подиума и също затанцува, докато говореше. — На четиринайсет години съм и искам да участвам, защото важна е вътрешната красота.

— Тя вече го каза! — добави Бриана.

Марни хвана ръката на дъщеря си и я смъмри.

— Е, ако не бе преди мен, щях да го кажа първа — изрече напевно Ева.

— Не, защото Сесили го каза първа — намеси се Кайла.

Оливия имаше чувството, че организирането на този конкурс — ако изобщо позволят да го организира — щеше да й докара големи главоболия. Тя погледна Жаклин Маккорд и дъщеря й. И двете мълчаха, без да се намесват в спора.

— Преди да продължим — намеси се Пърл, — трябва да подчертая, че по време на оценяването ще е разумно да не повтаряте отговорите, които някой друг вече е дал.

— Ами ако вече си намислил отговора, който друг е дал? — попита Кайла.

— Предполагам, че ще трябва да мислите много бързо — отговори Пърл.

— Аз не мисля бързо — прошепна Кайла на Оливия.

— Следващата ни кандидатка е Кайла Арчър.

Тя се изправи и се усмихна.

— Аз съм на тринайсет години.

Тишина.

— А причината да участваш в конкурса? — подсказа й Пърл.

Кайла се изчерви. Погледна Оливия с молба за помощ, но тя не можеше — или не биваше — да й подскаже подходящ отговор.

— Ъ-м-м… И аз щях да кажа, че онова, което е в душата на човек, е важно, но всъщност има друга причина да участвам. — Тя погледна Оливия. — Майка ми е печелила конкурса за вътрешна красота, когато е била на петнайсет. Искам майка ми да знае, че въпреки че тепърва ни предстои да се опознаваме и аз съм също като нея.

Оливия усети върху себе си погледите на всички присъстващи в залата. Дори на Марни.

— Момичета, ако това наистина е така, бих ви посъветвала да държите гаджетата си под ключ — обади се Марни и се засмя. Но убийственият поглед, който хвърли на Оливия, бе всичко друго, но не и смешен.

Пърл се прокашля:

— Последната ни участничка е Дийни Маккорд.

Единственото момиче в залата, което все още не бе станало, остана на мястото си. Оливия забеляза, че бузите му пламнаха.

— Дийни Маккорд? — извика Пърл, постави бифокалните си очила на носа си.

Оливия видя, че Жаклин бута с лакът момичето и то се изправи, беше се прегърбило още повече.

— На седемнайсет години съм. Аз… Аз искам да участвам в конкурса, защото това е последният ми шанс да покажа на всички, че притежавам вътрешна красота.

— Определено не притежава външна красота — прошепна една от близначките.

— Кой каза това? — попита Жаклин и бързо се изправи от мястото си. — Тези, които наричат другите с обидни имена, би трябвало веднага да бъдат дисквалифицирани.

Дийни се изчерви и седна на мястото си.

— Обидните думи не са позволени — заяви Пърл. — Ясно ли е?

Всички закимаха в знак на съгласие, което трябваше да удовлетвори служителката. Тя призова за аплодисменти, а след това на всяко момичета бе даден лист с правилата, които жената разясни в най-малки подробности. — А сега искам да обсъдим освободеното място за организатор на конкурса. Както някои от вас вече знаят, нашата организаторка Шелби Максуел напусна Мейн и отиде да живее на по-топло място. Следователно ни трябва нов организатор. Разбрах, че бивша редакторка от списание „Блясък“ в Ню Йорк Сити е отседнала в Блубери. Освен това е печелила конкурса за вътрешна красота. С тези препоръки си мислех, че от нея ще излезе отличен организатор. Обаче — продължи Пърл — тя е майка на една от участничките, Кайла Арчър.

Всички се обърнаха и погледнаха Оливия.

Пърл се прокашля:

— Тъй като има вероятен конфликт на интереси, си мислех да поставя този въпрос пред вас, за да чуя и вашето мнение.

— Аз определено няма да се чувствам добре, ако майка на участничка организира конкурса — изстреля веднага Марни.

Всички останали се съгласиха с нея.

— Добре тогава — каза Пърл. — Имам и помощник-организаторка, която може да поеме цялата организация, макар че няма много опит в тези неща. Всъщност дори бих предложила тази година всички майки да вземат участие в организирането на конкурса.

Идеята се хареса на всички. След като този проблем бе решен, срещата приключи.

 

 

— Всички заедно да организирате конкурса? — попита Зак, докато с Оливия влизаха във вилата, за да вземат някои нейни вещи. — Това ще даде ли резултат?

— Трябва да даде — отвърна тя. — Но да се каже, че има някои кой знае какви изявени личности, би било преувеличено.

Той беше доста объркан, след като Оливия му разказа подробно какво се бе случило на срещата. Това, че момичетата и майките им се караха, за гадните намеци на Марни за Оливия, но казани на Кайла.

— Как да очакваме Кайла да се превърне в ангелче, след като около нея има толкова много мръсотия?

Оливия се усмихна.

— Понякога, когато си на правилното място, в правилния момент, дори и неприятните обстоятелства могат да направят чудеса за изграждането на характера на човек.

Той я погледна.

— Знам какво имаш предвид.

— Знам, че знаеш.

— Искам да видя дома, в който си била изпратена — каза Зак. Нямаше представа откъде му хрумна. Дори не мислеше за това в този момент.

— Наистина ли? — попита тя. — Защо? Това не е пример за правилното място и правилното време за изграждане на характера. — Тя сведе поглед и си пое дълбоко въздух. — Дори не искам да си спомням за това място.

— Как беше там? — попита той. Представяше си я сама и уплашена.

— Самото място беше хубаво. Грижите за нас бяха добри. Дори си намерих няколко приятелки, е, по-скоро познати. Но исках да съм далеч от там, на място, където да се чувствам добре. Обаче беше невъзможно.

Той я погледна.

— Искаш да кажеш с мен.

Тя кимна.

— Държа да го видя — настоя той. — Искам лично да видя със собствените си очи къде си прекарала самотните месеци от бременността си. Трябва да знам къде си била.

— Предполагам, че можем да отидем с колата и да им направим изненадващо посещение — рече Оливия. — Намира се на около три часа път с кола на север. — Тя се вцепени. — Чудя се дали лекарят, който присъства на раждането, все още работи там.

— Искрено се надявам да е напуснал. Кой знае колко други съдби е съсипал.

— Нека да отидем още утре, така че да не очаквам това пътуване прекалено дълго — заяви Оливия.

— Добре.

Тя огледа вилата.

— Ще си взема само някои неща от първа необходимост, дрехи и тоалетни принадлежности. Все пак трябва да идвам всяка сутрин в осем.

Зак седна на едно кресло във всекидневната, а Оливия отиде в спалнята.

— Зак! — изпищя. — Зак!

Той веднага изтича при нея. Оливия стоеше до леглото, запушила устата си с ръце. Беше много бледа. Матракът й бе нарязан на ивици. Целият бе изцапан с някакво червено лепкаво вещество.

— Какво е… това? — попита тя, а гласът й трепереше.

— Сигурно е боя или нещо такова — отговори той. Удари с юмрук по стената и извади мобилния телефон от джоба си.

— Зак, виж това. — Оливия сочеше нещо на леглото.

Той се наведе. На една от възглавниците бе закачена с карфица бележка, написана на пишеща машина. На нея пишеше: „Ти си следващата“.

Докато Зак говореше с полицията, Оливия отпи от чая, който би трябвало да я успокои. Но колкото повече полицаите повтаряха, че няма улики, толкова повече тя се ядосваше и се дразнеше.

Възможно ли беше да е била Марни? Или пък Джоана? Или и двете? Някоя от майките на участничките в конкурса? Не, това беше прекалено. Вярно, че четирите майки — без Марни — не бяха много дружелюбни, но тези неприятни инциденти започнаха още преди да се захване с конкурса. Полицаите си отидоха и Зак влезе в кухнята при нея.

— Събрах ти някои неща в един сак — каза той. — Да се махаме оттук.

— Събрал си ми багаж? — изненада се тя. Но после се сети, че мъж, който сам отглежда дъщеря си, знае какво да сложи в багажа на една жена, и се усмихна.

— Винаги успяваш да ме накараш да се почувствам по-добре.

Той сложи ръката си върху нейната.

— Ще хванем тази отрепка. Който и да е той, все някога ще сгреши, Оливия.

— Изненадана съм, че той или тя използва глупави бележки, закачени върху възглавници — каза тя, докато прибираше косата си на кок. — Да мине от опит да ме удуши към заплашителни бележки и безвредна боя или там каквото и да е, е много странно.

— Точно така — съгласи се Зак. — Признавам, че това, че е нарязал матрака ти, е повече от проява на агресия.

Оливия потръпна.

— Мислех си, че оставих злобата и предателството в редакцията на списанието. Не съм очаквала, че и тук ще се сблъскам с подобно нещо. Може би бившата ми шефка е изпратила някого тук, за да ми отмъсти, че напуснах.

— Знам само, че няма да те оставя сама нито за миг, освен ако не си в центъра на града — заяви Зак. — Ако полицията не може да те защити, аз ще го направя.

Тя стана, отиде при него и прокара пръст по бузата му.

— Чувствам се в безопасност, когато съм с теб. Чувствам се в безопасност просто като знам, че си до мен.

Той я привлече към себе си, целуна я и точно в този момент един камък влетя през прозореца на кухнята. Профуча на сантиметри от главите им.

Веднага изтичаха до входната врата и се огледаха на всички посоки. Оливия забеляза само дърветата, които вятърът поклащаше.

Успяха да стигнат невредими до колата на Зак. Щом пристигнаха в къщата му, тя видя, че той си пое въздух с облекчение, когато провериха как е Кайла и видяха, че спи спокойно. Той плати на госпожа Макчил и я изпрати у дома, а после отиде в гостната при Оливия. Тя отвори куфара, който Зак й бе приготвил. Имаше дънки и пуловери, купчина бельо, пухкава хавлия за баня, копринена нощница. Тя му се усмихна, хвана го за ръка и двамата легнаха облечени на леглото. Тя се сгуши в него и затвори очи. Утре щяха да отидат до дома за бременни девойки „Пиксфорд“ и по всяка вероятност щяха да се срещнат с персонала. Във всеки случай Оливия щеше да си спомни времето, когато наистина бе много уплашена. Страхуваше се от неизвестното, от това, че ще трябва да даде бебето си, от това как щеше да се чувства след това. И през ум не й бе минало, че може да загуби бебето си.

Нищо не я бе уплашило толкова много, както времето, прекарано в „Пиксфорд“. Нито камъка по прозореца, нито това, че някой се опитваше — и то не много успешно — да я удуши.

— Всичко бих дал да разбера какво си мислиш — каза Зак, разтривайки раменете й.

— Мислех си за утре. За това, че ще отидем в дома, в който бях.

— Има ли някакви проблеми с това? — попита я той. Топлите му, силни ръце бяха пъхнати под пуловера й и масажираха гърба й. — Ако се притесняваш, няма да отидем.

— Трябва да отида. Трябва да приключа с това. Искам отговори. Искам да знам как администрацията е позволила на баща ми да подкупи персонала.

Той я целуна по врата и продължи да разтрива гърба й, после ръцете му се плъзнаха към гърдите й. Тя затвори очи, когато той ги погали, топлите му устни целуваха тила й. После се обърна и го целуна.

— Накарай ме да забравя всичко, Зак — прошепна тя.

И той го направи.