Джанел Тейлър
Когато си до мен (25)

Двайсет и пета глава

Децата тичаха в кръг из една голяма зелена поляна, момченцето пускаше хвърчило с формата на октопод, а момиченцето правеше балони с една сламка. Бяха малки, може би на четири-пет годинки. А и бяха различни от последните деца, които бе сънувала. Напълно различни от първите деца, които бе сънувала. Момченцето и момиченцето се смееха. Бяха щастливи. Оливия тичаше след тях, ръцете й бяха разперени като крилата на самолет. И тя се смееше. И тя бе щастлива.

А след това децата внезапно спряха. Просто спряха да тичат и я погледнаха, чакаха.

— Какво? — попита ги тя. — Искате ли малко ананас?

Те не казаха нищо. Просто чакаха. Гледаха я. Лицата им бяха безизразни. Те я разтърсиха. Защо я разтърсиха така? Как го бяха направили, след като се намираха на близо сто метра от нея?

— Оливия?

Тя скочи и осъзна, че е заспала и е сънувала. Беше се свила на един диван в болницата. Все още стискаше часовника на Кайла в юмрука си. Беше го стиснала толкова силно, че се беше отбелязал върху дланта й. Погледна го, беше два часът през нощта.

Зак стоеше пред нея, блед и изморен. Той прокара ръка през косата си.

— Тя е добре — каза той. — Още е в шок и ще се наложи да остане тук два-три дена за наблюдение. Но ще се оправи, физически, де.

— Ще й е нужно време да се възстанови емоционално — отбеляза Оливия. — Това бе голямо премеждие за нея. Затворена с още две жени, бити, насинени и закопчани с белезници. Тя поклати глава, от очите й всеки момент щяха да потекат сълзи. — Сигурно е била ужасена.

Той я стисна за ръката.

— Всичко вече свърши.

Тя го погледна. Страхуваше се, че и за нея всичко свършва.

— Как според теб ще се почувства, като разбере, че конкурсът няма да се състои? — попита Оливия. Пърл и Колийн се отбиха в болницата, за да видят Кайла, и им съобщиха, че след събрание на комитета и градския съвет тазгодишният конкурс официално щеше да бъде отменен поради извънредните обстоятелства, попречили на ученичките.

— Целият им труд отиде по дяволите заради сериозните психически проблеми на едно от момичетата.

— Мисля, че тя ще прояви разбиране — каза Зак. — Ще разбере, че когато правиш нещо, получаваш истинско удовлетворение от самия факт, че го правиш, а не от наградата, която получаваш.

— Прав си — въздъхна Оливия. — Сесили ли стои зад всичко? Как е възможно едно момиче да направи всичко това. Как е възможно да изглежда нормална, а то… — Тя отново въздъхна. Нямаше сили да каже дори и една думичка повече.

— Един детектив се опита да ми го обясни преди няколко часа — рече Зак. — Каза, че психопатите понякога са доста умни и находчиви. Толкова бях разтревожен за Кайла, че почти не му обърнах внимание.

— Тафи и Шелби ще се оправят ли? — попита Оливия.

Той кимна.

— И двете имат счупени ребра. Кракът на Шелби е счупен, челюстта на Тафи е счупена. Сесили е държала Шелби заключена в онази стая повече от две седмици.

— И майка й не е имала никаква представа какво става? Че дъщеря й е напълно луда? — попита Оливия. — Трудно е да го повярва човек.

Зак седна до нея.

— Сесили е заблудила много хора.

Оливия прибра косата си.

— Това, което не мога да разбера, е как е избрала точното време за всичко. Сесили разби вилата в деня, в който пристигнах. Все още не знаех, че Кайла ми е дъщеря. Всичките инциденти още в самото начало — защо Сесили ме бе взела на мушка още тогава?

— Тези неща може да са дело на Джоана или на Марни — предположи Зак. — Вероятно никога няма да узнаем.

— Къде е Джоана? — попита тя. — Какво според теб й е сторила Марни?

— Може да я е принудила да се махне от града? — предположи той. — Може да е натъпкала трупа й в сак и да го е скрила в килера? Нямам никаква представа. Нямам представа дали е способна на подобно нещо. Вече нямам представа за каквото и да било.

Тя го хвана за ръката, но той се отдръпна и се изправи.

— Ще отида да си взема още едно кафе. Ти искаш ли?

Тя кимна и го изгледа как се отдалечава. Много се притесняваше за психическото му състояние. По всяка вероятност той самият бе в шок.

— Обичам те — тихо прошепна тя след него.

 

 

Оливия обяви вилата за продан. Говори със сестрите си. И двете се зарадваха, че вилата се продава. Нито едната от двете нямаше хубави спомени от онази къща. Бяха й признали. И те се радваха като Оливия, че вече няма да принадлежи на семейството, а ще стане дом на непознати хора.

Тя беше застанала на пожълтялата трева срещу къщата, вперила поглед в нея. Табелката „За продан“, забита на моравата, я успокояваше. Беше дошла да се сбогува с тази част от живота си.

Телефонът иззвъня. Надяваше се да е Зак и да я моли да се върне у дома. У дома? Нямаше представа къде ще бъде това. Дори не знаеше какво точно означава. У дома й звучеше като къщата на Зак, но и това съвсем скоро нямаше да е истина. Зак трябваше да обяви къщата си за продан. Беше й казал, че до една седмица иска да се махне от Блубери. Щом успее да намери хамали и превозвачи. Не каза, че иска тя да отиде с тях. С него и Кайла.

От конкурса и ареста на Сесили бяха минали четири дни. Изписаха Кайла от болницата в добро физическо състояние, но нервна и уплашена. Емоционално наранена. Зак бе казал на Оливия, че си е взел цял месец отпуск. Наскоро приключи проект за един клиент и нямаше да остави недовършена работа. „Ами аз? — искаше й се да изкрещи. — Ами ние?“ Но не желаеше да го натоварва повече. Все още бе в шок от онова, което можеше да се случи с Кайла. Ако искаше Оливия да отиде да живее с тях в Марбъри, щеше да й го каже. Може би искаше тя да се върне в Ню Йорк и да остави него и Кайла на мира. Те са си живели много добре, преди тя да се появи.

Една кола й свирна с клаксон, Оливия се обърна и се изненада, че вижда малката червена кола на Джоана да спира пред къщата. Тя слезе от нея, лицето й бе мрачно. Беше облечена доста странно, сякаш забравила, че е зима. Носеше лятна рокля, лека жилетка и сандали с висок ток. Краката й бяха на бели и розови петна. Носеше червени наушници и оранжеви вълнени ръкавици.

— Джоана, не умираш ли от студ? — попита Оливия. Опита се гласът й да звучи естествено. От начина, по който беше облечена, и по изражението й, плюс факта, че кой знае къде е била цяла седмица, Оливия не искаше да рискува и да я ядоса. Бяха сами тук. Най-близките съседи бяха на около половин километър.

— Нищо не усещам — отвърна Джоана. Вървеше към Оливия, която стоеше от другата страна на улицата. Седна до нея на студената, твърда, пожълтяла трева и впери поглед в къщата.

— От тук къщата е прекрасна — каза тя. — През последния месец често седях и я гледах. Преди да дойдеш, седях тук и си представях, че е моя. Бях напълно сигурна, че така ще стане. Но Уилям я остави на теб.

— Джоана, студено ли ти е? В колата имам одеяло — каза Оливия.

— Не усещам абсолютно нищо — повтори тя и я погледна. — Ще продадеш ли вилата на мен?

— Разбира се — отговори тя. — Можеш да предложиш оферта чрез твоя брокер или пък чрез моя.

— Брокер ли? Оливия, не бъди глупава. Та аз нямам пари.

— Как ще купиш вилата тогава?

— Ще ми предложиш добра цена. Да речем, четиристотин? Толкова имам в банковата си сметка. Щях да имам повече, но си платих наема за февруари.

— Нека говоря с брокера си — каза Оливия. Надяваше се Джоана да няма нож или пистолет. Жената бе необичайно спокойна, но в спокойствието й имаше нещо маниакално.

— Не биваше да разбивам къщата — каза тя и ритна буца пръст с токчето на сандала си. — Сега трябва да похарча цяло състояние, за да я ремонтирам.

— Защо си го сторила?

— Защото ти не я заслужаваше — отговори Джоана, вперила поглед в нея. — Ти си неблагодарна и лукава, каквато Марни те описа. Беше лоша дъщеря, а когато баща ти почина, дойде тук, за да си вземеш наследството. И гаджето на Марни — също. Ти заслужаваш да умреш, Оливия.

Джоана не помръдна. Седеше спокойно, после започна пак да рита буцата пръст.

— Ако беше в къщата, когато я разбих, щях да те пребия. Може би щях да те разпоря с касапски нож.

— Аз обичах баща си, Джоана. Наистина го обичах — изрече Оливия, но осъзна, че това не е истина. Някога го беше обичала, когато беше много малка. Но престана да го обича, престана да го харесва, престана да очаква каквато и да била любов от него, когато бе момиче, доста преди да забременее. Той беше ужасен баща и за нея, и за сестрите й. Каквито и да са били причините да манипулира толкова много хора, за да я накара да повярва, че бебето й е било родено мъртво, нямал е никакво право на това. Гневът и мъката, които изживя, когато научи какво е направил той, бяха заменени от опит да приеме баща си такъв, какъвто е бил.

— Е, той не те обичаше — каза Джоана. — Ти бе голямо разочарование за него. И все пак си тук, наследяваш къщата му и просто я продаваш, след като бе редно да е моя.

— Щом не си искала аз да я получа, защо си тръгна? Защо изчезна и не взе касовите бележки. Точно заради това получих вилата, и то преди да е изтекъл един месец.

— Онази кучка Марни ме заплаши — обясни Джоана. — Каза, че имам прекалено голяма уста. Защото съм ти разказала прекалено много. Тя е истинска мръсница. Сякаш кой знае какво е станало. Не трябваше да й казвам, че съм говорила с теб.

— Значи Марни се е ядосала, защото е знаела за всичко, което си сторила? — попита Оливия.

— Не ми е позволено да говоря за Марни зад гърба й — отвърна тя и се изправи. — Ти си същински дявол, Оливия. Караш ме да говоря за неща, за които не би трябвало да говоря. Знаеш ли, че съм лежала известно време в болници за психичноболни? Марни каза, че пак ще ме вкара там. Затова се съгласих да се махна. Можеш ли да повярваш, тя смята, че влияя зле на Бриана? Та тя ми е племенница! Аз я обичам!

Оливия отстъпи назад, но нямаше къде да отиде, нямаше къде да избяга. Склонът се простираше с километри и в двете посоки. А от другата страна на улицата се намираше вилата и гора от двете страни, а зад нея беше плажът. Нямаше да успее да стигне до колата си, макар че Джоана бе с токчета.

— Тръгвам си — каза Джоана. — Просто исках да дойда да видя къщата за последен път. Разбира се, ти трябваше да се появиш и да съсипеш всичко. Сега ще се сещам за теб винаги, когато се сетя за последния път, когато видях вилата. Мразя те от дъното на душата си. — Тя примигна няколко пъти, сякаш искаше да се отърве от образа на Оливия. Наклони глава. — Очите ти са същите като неговите, знаеш ли? Очите на баща ти. Цветът, не формата.

А след това си тръгна, спокойно и кротко, както бе дошла. Оливия остана като вкаменена. Очакваше да види блясъка от острието на нож или дуло на пистолет. Но Джоана отиде до колата си и се качи в нея, запали я, свали прозореца, сякаш бе пролет, а не около нулата.

— Чао, Оливия. Надявам се да гориш в ада. — После натисна педала на газта и насочи колата право към Оливия.

— О, боже мой, не! — изпищя тя и побягна. Можеше да тича само покрай склона. Нямаше къде да отиде.

Друга кола свирна с клаксона и Джоана спря на място, заклещила Оливия към каменния склон.

Марни и Бриана. Марни изкрещя нещо на Бриана, после слезе от колата и се затича към Джоана.

— Какво, за бога, правиш? — изкрещя й Марни.

— Реших да се погрижа за нещо, което трябваше да направя още преди да започнеш да ме изнудваш да се махна оттук — отвърна Джоана. — Трябваше да я удуша, когато имах тази възможност, когато оставих въжето.

— Джо, ела с нас — изрече бавно Марни. — Ще отидем у нас и ще поговорим, съгласна ли си? Не си заслужава да се занимаваме с нея.

— Той трябваше да остави къщата на мен! — извика Джоана и се разрида. — Защо я е оставил на нея? И виж, тя дори не я иска. Продава я. А аз не мога да си позволя да я купя. Трябваше да убия тази кучка, когато имах възможност!

— Не и пред Бри — изсъска Марни.

— Млъквай — каза Джоана. — Много си мекушава. Не можа да осъществиш нито един от плановете ни. Само говориш. Е, аз не съм такава. — Тя даде заден. Оливия успя да се измъкне, но се спъна в камък и падна. Опита се да стане, но болката беше толкова силна, че кракът й не я слушаше. Беше счупен, знаеше го. Беше попаднала в капан. Отмести се малко от пътя на колата.

— Не! — изкрещя Марни и се затича към Оливия. Започна да я дърпа за ръката точно когато Джоана натисна газта и потегли с повече от осемдесет километра в час право към Оливия, която направо лазеше, а Марни я дърпаше от пътя. Колата на Джоана се блъсна в каменния склон. Лявото колело мина само на сантиметри от крака на Оливия. Марни се строполи до нея. Дишаше тежко, на пресекулки.

— Мамо! — изпищя Бриана и се затича към тях.

— Добре сме — каза тя на дъщеря си. — Всичко свърши. Тя вече не може да нарани никого.

— Също както Сесили — добави момичето.

Марни кимна.

— Обади се в полицията, скъпа — нареди на Бриана. — След това се обади на Зак Арчър.

— Благодаря — каза Оливия. После й причерня пред очите и изгуби съзнание.

Момчето и момичето от сънищата й все още чакаха. Стояха на поляната. Около тях имаше диви цветя. Момчето държеше кокосов орех. Момиченцето ядеше шоколад.

— Какво има? — попита ги тя. — Имате ли нужда от нещо?

Те не й отговориха. Просто седяха и чакаха. Но какво?

Момичето й подаде шоколада. Оливия го искаше, искаше го много. По принцип не обичаше шоколад. Дояждаше й се само когато беше бременна.

Пресегна се, но въпреки че момиченцето не се отдалечаваше, не можеше да го вземе.

— Шоколад — прошепна тя. — Шоколад.

— Оливия — извика я някакъв глас. — Оливия? Шоколад ли сънуваш?

— Шоколад. — Тя бавно отвори очи. — Сънувах. — Отново бе сънувала момчето и момичето, различните деца. Изведнъж й се дояде шоколад. Опита се да се изправи и да седне в леглото, но не можа. Отвори очи.

— Оливия, в болницата си. Кракът ти е счупен, но иначе си добре. Чуваш ли ме? Чу ли какво ти казах?

— Кракът ми е счупен, но иначе съм добре — повтори тя.

— Оливия, името ми е доктор Филдинг. Освен това си бременна.

Оливия отвори широко очи. Впери поглед в лекарката. Млада жена с химикалка зад ухото. С бяла престилка. Изобщо не приличаше на лекарите и акушерките в „Пиксфорд“. Оливия се поуспокои. Бременна? Беше бременна? Погали с ръка корема си, такъв душевен покой не беше чувствала от години. Изпитваше истинско щастие.

— Аз съм бременна — повтори. Думите бяха като магия. — Бременна.

— Това хубаво ли е? — попита лекарката.

— Много — отвърна тя и се усмихна. — Възможно ли е да са близнаци?

Лекарката се усмихна.

— Раничко е да се каже.

Оливия се усмихна. Щеше да сънува момчето и момичето, докато не роди. Може би в следващия сън отново ще тичат и ще се смеят. Вече нямаше нужда да чакат. Вече знаеше, че е бременна.

— Докторе — каза Оливия, — какво стана с Джоана Коул и Марни Суийтсър. Добре ли са? А дъщерята на Марни, Бриана?

Изражението на лекарката се промени.

— Марни Суийтсър и дъщеря й са добре. Джоана не е оцеляла. Починала е на място.

Оливия въздъхна.

— Двама човека чакат отвън и нямат търпение да те видят — каза лекарката. — Зак и Кайла Арчър. Да ги пусна ли?

— Да — отговори тя. Копнееше да види и двамата. — Да, да, да.

Доктор Филдинг се усмихна и отвори вратата.

Влязоха хората, които най-много обичаше на този свят. Имаше голяма новина за тях. Но реши да изчака малко, да даде възможност на Зак да вземе някои решения самостоятелно, преди да каже новината за бебето. Не искаше бременността да повлияе на избора му. Искаше да е с нея заради самата нея, а не по задължение. Двамата я прегърнаха и я целунаха. Отговори на въпросите им как се чувства. Сега вече се чувстваше превъзходно. И тя щеше да почака като децата, които сънуваше.

На следващия ден я изписаха от болницата. Придвижваше се с патерици. Зак я закара с инвалидна количка до колата си и й помогна да се качи. Кайла бе до нея, твърде мълчалива.

— Миличка? Добре ли си? — попита я Оливия.

Момичето се намръщи и се разплака, после прекоси паркинга и седна на пейка край автобусната спирка.

— Какво за… — попита Зак, гледайки след Кайла.

Оливия излезе от колата.

— Помогни ми да седна в инвалидната количка. Мисля, че знам какво не е наред.

— Мислиш ли, че е объркана от всичко, което се случи? — попита той, докато й помагаше да седне в инвалидната количка.

Оливия кимна. Дъщеря й бе минала през ада по вина на едно тринайсетгодишно момиче. Бриана й бе съобщила, че Джоана е загинала, когато бе дошла да види Кайла в болницата. Бриана й се извини, че не й е повярвала, че се е държала толкова зле, и се бе разплакала за това, че леля й се бе опитала да убие Оливия. Двете момичета се бяха прегърнали и бяха говорили с часове, а терапевтът, който щеше да се среща с Кайла два пъти седмично, беше казал на Оливия и Зак, че приятелството между Кайла и Бриана много ще помогне и на двете.

След дълъг разговор с детективите Марни беше признала, че е започнала връзка със Зак, след като разбрала от братовчедка си, че дъщерята на Зак е дъщеря и на дъщерята на Уилям Седжуик, както и че той е на смъртно легло. Тя призна на полицията, че наистина не е знаела дали Джоана е била влюбена в Уилям, или не. Братовчедка й никога не е била много стабилна и била прекарала известно време в болница за душевноболни още като ученичка в гимназията.

Явно Марни е знаела, че Джоана е влязла с взлом още първата нощ, и предупредила братовчедка си да не го прави, още повече, че техен братовчед работеше в полицията и за него щеше да е много неудобно, ако Джоана бъде хваната. Джоана признала пред Марни, че тя е разбила къщата и е оставила въжето с примката върху гърдите на Оливия.

Останалите инциденти и заплашителни писма бяха дело на Сесили, която в момента се намираше под наблюдение в психиатричното отделение на болницата за душевноболни. Марни бе виновна само за едно нещо: снимката на кастрирания мъж, оставена върху леглото на Оливия, на което със Зак бяха правили любов за първи път.

Марни призна, че се е усъмнила, че Зак й е изневерил с Оливия през онази нощ. На следващата сутрин, когато отишла в дома му, оставила снимката и бележката на леглото, докато той бил под душа. Това било нещо като тест, за да види дали той ще реагира, както тя си мислела. Като си признае, че е спал с Оливия. И той го направил.

Оливия затвори очи за момент, искаше да изтрие всички тези случки от съзнанието си. Марни я посети в болницата предишния ден и й се извини за ужасния начин, по който се бяха развили събитията. Тя й благодари, че й е спасила живота, и сключиха примирие. Освен това Марни спомена, че двете с Бриана ще се преместят да живеят далеч оттук и ще започнат живота си на чисто. Оливия смяташе, че това е много добра идея.

— Добре ли си, Лив? — попита Зак, сложил ръце на инвалидната количка. — Сякаш си на светлинни години оттук.

— Мислех за всичко, което се случи — отговори тя и си пое дълбоко въздух. — Добре съм. Ще отида и ще се опитам да оправя нещата с Кайла, доколкото е възможно.

Зак закара инвалидната количка до мястото, където седеше Кайла. Тя бе вдигнала коленете си чак до брадичката, заровила лице в ръцете си. Зак се върна при колата, а Оливия се доближи до дъщеря си.

— Кай — извика тя. — Мисля, че знам защо си толкова разстроена.

Момичето подсмръкна.

— Не е заради конкурса. Вече изобщо не ми пука за него.

— Защото нямаш нужда някой да ти казва, че притежаваш вътрешна красота?

— Защото нищо вече няма значение — поправи я Кайла и отново се разрида. — Можеше да умреш, мамо.

Сърцето на Оливия се сви. И нейните очи се напълниха със сълзи. Точно това си мислеше, че тревожи Кайла. Момичето току-що бе открило майка си, а почти я бе загубило отново.

— Ела тук, миличка. — Оливия протегна ръце.

Кайла скочи от пейката и се гушна в обятията на майка си.

— Толкова много те обичам, мамо — каза тя между риданията, заровила глава в палтото й.

Оливия повдигна брадичката на дъщеря си.

— И аз много те обичам, Кайла. Винаги съм те обичала и винаги ще те обичам.

— Без значение какво ще се случи?

— Без никакво значение, каквото и да стане.

— Тогава защо татко каза, че не знае дали ще дойдеш с нас в Марбъри? — попита Кайла и пак се разплака. — Ако наистина ме обичаш и искаш да бъдеш моя майка, защо не дойдеш?

Сърцето на Оливия се преобърна. Кайла сигурно е попитала дали Оливия ще отиде да живее с тях, а Зак честно й е отговорил: „Не знам“. Защото все още не бе решил дали иска тя да живее с него, дали я иска в живота си.

— Скъпа, искам да те уверя в едно нещо. Дори и да не живея във вашата къща, ще живея съвсем наблизо. Обещавам ти го.

Кайла грейна.

— Добре, много добре. Но бих предпочела да живееш с нас. Искаш ли да знаеш защо?

Оливия кимна.

Тя отвори раницата си и извади розовата папка с материалите за конкурса за вътрешна красота, извади две страници и ги подаде на майка си.

Оливия се усмихна. Беше чернова на устното изложение на Кайла, озаглавено: „Най-важният човек в моя живот“.

„Преди много време моята майка Оливия Седжуик е печелила този конкурс. Отидох в кметството на града и попитах госпожа Путнам дали има копие от есето на майка ми и устното изложение, с които е спечелила. Не че можех да го препиша или нещо такова, но поне можех да науча нещо повече за нея. Нали разбирате, с майка ми сме били разделени от момента, в който съм се родила. Събрахме се едва преди няколко дни. Не бих искала да влизам в прекалено много подробности, защото ако има нещо, което научих в последно време, това е, че сега започвам да опознавам майка си и си мислех, че ако прочета есето й, ще ми помогне да я опозная още по-добре, още по-бързо. Оказа се, че устното изложение на майка ми за най-важния човек в живота й е било за нейните две полусестри. Моите лели Аманда и Айви, с които се запознах миналата седмица. Майка ми е написала, че не може да избере една от двете, че макар и да са нейни полусестри, те по различен начин са оставили важна следа в живота й. Членовете на журито много харесали точно това изречение. Затова и аз го използвам. Най-важните хора в моя живот са моят баща и моята майка. Защото за мен те са две части на едно цяло. Сега вече нашето семейство е цяло.“

— О, Кайла — възкликна Оливия, когато свърши да чете, — прекрасно е! Толкова съм развълнувана и трогната. Много съм поласкана, за мен е чест. Знам, че и баща ти ще бъде поласкан и трогнат. Ще споделиш ли това и с него?

Тя кимна, а после се хвърли в прегръдките на Оливия.

— Да те закарам ли с количката при татко?

Оливия се усмихна, а Кайла лекичко приближи инвалидната количка до колата. Докато пътуваха към къщата на Зак, Оливия постави ръце върху корема си. „Всичко ще е наред — каза безмълвно тя на бебето, което растеше в утробата й. — Със Зак сме две половинки на едно цяло. Нито единият не е завършена личност без другия. Надявам се и татко ти да мисли така.“

Оливия погледна през прозореца. Валеше лек снежец. Спа почти през целия път до дома на Зак. Спомни си, че й бе споменал, че се е обадил на майка й и Кендис пристига със самолет днес следобед. И в следващия момент вече лежеше на леглото в гостната стая, завита с одеяло. Лекарствата й и чаша с вода бяха на масата до нея. Една картичка от Кайла с надпис „Оправяй се!“ и ваза с лалета бяха сложени до лампата.

— Здрасти, как се чувстваш?

Оливия се опита да седне в леглото, но й се зави свят. Това бе гласът на майка й, беше сигурна в това. Примигна няколко пъти.

Наистина беше майка й, лицето й бе угрижено.

— Кайла е толкова красива — каза майка й. — Взела е твоята коса.

— Здрасти, мамо. Радвам се, че си тук.

— А Зак е направо прекрасен — продължи майка й. — Толкова е красив. И явно доста богат!

Беше много хубаво, че някои неща никога не се променят — като майка й. Оливия, Зак и Кайла ще бъдат същите.

— А, ето го и него. — Майка й грейна.

Зак наистина изглеждаше невероятно, както винаги.

— С майка ти си поговорихте — каза й Зак. — Мислех си, че тъй като новата къща в Марбъри е доста голяма, майка ти може да живее в нещо като собствен апартамент. Голяма спалня с баня. Ще има и джакузи.

Кендис засия от радост.

— Казах й, че понеже ще преместя офиса си в Марбъри, ще имам нужда от секретарка на половин работен ден. А майка ти ме информира, че навремето е била секретарка, макар и за няколко седмици, преди да се запознае с Уилям. И познай какво, Оливия?

Оливия не можа да се сдържи и се усмихна. Зак бе добър човек, в това бе абсолютно сигурна.

— Майка ти предложи тя да поеме тази длъжност — каза той. — Не е ли прекрасно? Кайла ще има баба в новия си дом.

— Това много би ми харесало — каза майка й. Очите й бяха пълни със сълзи. — Съгласи се, Ливи.

— Разбира се, мамо — отвърна тя и стисна ръката й.

— Къде е прекрасната ми внучка? — попита Кендис, излизайки от стаята.

— Мислех, че това ще те направи щастлива — каза Зак и седна на ръба на леглото.

— Така е. Много съм щастлива. — Беше много напрегната. Чак гърдите я боляха от тревога и надежда.

— Поех риска, обадих се на майка ти и я помолих да дойде тук — обясни Зак. — Но вярвам — добави той, потупвайки се по гърдите, — че и тя не е знаела за съществуването на Кайла. Когато й се обадих, тя се разплака, ридаеше, повтаряше, че не знае, че е ужасена, че няма да й повярваш, че никога няма да види и да се запознае с внучката си. Говорихме си цял час.

— Нямаш представа колко много означава това за мен, Зак — каза тя. — Винаги сме се карали с майка ми, но аз я обичам. И много се тревожех за нея. Сега ще знам, че е добре и работи. Мисля, че много ще й хареса. Знам, че много ще й хареса да е около Кайла и да я опознае. Страшно ще разглези дъщеря ни.

Той се засмя.

— Е, докато се нанесем в новата къща, си мислех да настаним майка ти в гостната стая. Там ще й бъде удобно, нали?

— Сигурна съм, че ще й е удобно. А на мен ще ми е добре на дивана в хола. Толкова е голям и удобен.

Той се засмя.

— Глупаче, надявах се ти да се преместиш в моята спалня. Нашата спалня. — Той легна до нея и нежно я погали по бузата. Тя впери поглед в него, бавно осъзна думите му.

— О, Зак! — възкликна и се разплака от щастие. — Помислих си, че никога няма да ми го кажеш.

Той я погледна в очите.

— Обичам те, Оливия Седжуик. Обичам те от мига, в който те видях.

Тя обгърна врата му с ръце.

— И аз те обичам. Откакто те видях.

— Ще се омъжиш ли за мен? — попита той. — Да създадем истинско семейство?

— Да — прошепна тя в ухото му. — Да, да, да. Искам да се омъжа за теб от шестнайсетгодишна. Оливия Арчър — произнесе тя името, което ще има след сватбата. — Звучи много добре, нали?

Той кимна.

— Това не звучи ли като красив пръстен? — каза той, бръкна в джоба си и извади малка черна кутийка. Отвори я, а тя зяпна от изненада. Кръглият диамант проблесна. Сложи го на пръста й и за миг останаха легнали един до друг, възхищавайки му се.

— Благодаря ти, Зак — каза тя. — Много е хубав. Обичам те. — Искаше й се да му каже толкова много неща, но точно сега искаше да се наслади на признанието му в любов, на предложението му за женитба, което тя прие.

Той се наведе и я целуна толкова топло и нежно.

— А, почти щях да забравя. — Той се пресегна към нощното шкафче и извади плик за писма от чекмеджето. — Пристигна писмо за Кайла. От адвоката на баща ти е. На плика пишеше „За Кайла Арчър. Да бъде прочетено, когато майка й или баща й преценят, че е удачно.“ Да го отворим. Може да ни обясни някои неща.

Оливия извади лист хартия от плика и започна да чете на глас:

„Скъпа Кайла,

Искам да ти предложа възможно най-добрия живот. Допуснах доста грешки, да, но съм сигурен, че постъпих правилно, макар и по погрешен начин. Надявам се един ден да ми простиш.

Твоят дядо“.

Зак взе писмото и го сложи обратно в плика, а после го постави на масата.

— Кратко и мило, но мисля, че това ще означава много за Кайла. Тя е готова за това. Може да й помогне да му прости.

— Прошка — повтори Оливия. — Странно, вече дори не мисля за това по този начин. Сърцето ми е пълно, няма място за нищо друго, освен за любов. — Тя му се усмихна. — О, и още нещо, Зак.

— Какво? — попита той, държейки ръката й. Тя премести сплетените им ръце и ги сложи върху корема си.

— Ще си имаме бебе — прошепна тя. — Казаха ми го в болницата. Кайла ще си има братче или сестриче.

Казвайки тези думи, осъзна, че никога вече няма да бъде преследвана от децата в съня си. Щеше да ги сънува, беше сигурна в това, но те ще продължават да тичат и да се смеят, да пеят и да танцуват, да играят с жабите и балончетата си. Чакането приключи. Семейството вече беше цяло.

Той й се усмихна с прекрасната си усмивка и тя трябваше да признае, че баща й е бил прав. Всичките й мечти се бяха сбъднали.