Джанел Тейлър
Когато си до мен (3)

Трета глава

Оливия рязко стана и седна в леглото, сънят вече започваше да избледнява. Момчето и момичето, застанали едно до друго, вперили погледи в нея, бяха изчезнали. Колкото и да се опитваше да запази образите им в съзнанието си, никога не успяваше да си ги спомни ясно. Сънуваше този сън с години, откакто бе забременяла. Момчето и момичето, които в съня й от тази нощ бяха на около три-четири години, никога не казваха нищо. Момиченцето беше с бански костюм, розов и с жълти цветя на презрамките. Момчето държеше плюшена крава. В съня й винаги тихо ги питаше дали може да им помогне, дали имат нужда от нещо, но те само я гледаха втренчено. Момчето й подаде кравата, но щом тя се пресегна да я вземе, сънят свърши, като винаги се случваше.

Докато беше бременна, смяташе, че момчето и момичето символизират нероденото й дете, понеже не знаеше пола му. Беше питала, разбира се, но сестрата й бе казала, че е по-добре да не знае. Оливия се бе съгласила. Това щеше да е много болезнено за нея.

„Аз ви исках — винаги казваше тя на децата от сънищата си. — Исках да ви задържа, наистина го исках много. Но реших да ви предам в ръцете на друго семейство, на семейство, което ще се грижи за вас по-добре отколкото аз на шестнайсет. Семейство, което майка ми и баща ми обещаха, че ще ви обича като техни собствени деца.“ Оливия си спомни, че това много я успокои по време на бременността и раждането.

Но бебето се роди мъртво.

Едно гълъбче кацна на перваза на прозореца и тя си наложи да се съсредоточи върху наклонената му главичка, върху малките му крачета. Нещо, което да я разсее от мрачните й мисли. Птичката отлетя. Оливия погледна часовника. Беше едва шест часът сутринта. Имаше още три часа, за да се чуди какво ще намери в плика.

Какво ли й бе оставил баща й? На дъщерята, която го бе „разочаровала“? Може би искаше да я накаже заради това, че бе „избягала като уличница с някакъв непрокопсаник“.

Майка й сто пъти я пита според нея какво може да има в плика, сякаш Оливия знаеше. „Може би пропиля всичките си шансове с него заради това, че забременя като тийнейджърка — бе й натяквала майка й през седмицата. — Но това, че детето се роди мъртво, бе добре за него. Нямаше да му се наложи да мисли, че има внуче, което един ден щеше да претендира за парите му.“

Оливия поклати глава. И нейните родители бяха едни! Пълни егоисти.

„Много по-добра и мила си, отколкото си мислехме“ — й казваха хора, които познаваха майка й и баща й, но срещаха нея за първи път. Оливия се зави през глава и въздъхна. Когато сънуваше този сън, обикновено се случваше на всеки две-три седмици, винаги й се случваше нещо лошо. Последния път, когато го сънува, се прибра у дома от работа и намери съобщение на телефонния секретар от адвоката на баща й, от което научи за смъртта му. Адвокатът бе предположил, че тя знае. Не, не знаеше. Върна се онази вечер, прослуша телефонния секретар, чу съобщението и дробовете й останаха без въздух. После се разплака. Което означаваше, че обича Уилям Седжуик. Беше привързана към него. Въпреки усилията, които бе положила през всичките тези години да си внуши, че за нея няма никакво значение, че баща й не иска да бъде истински баща, не се интересува нито от нея, нито от сестрите й.

Интересното бе, че преди да забременее, той, изглежда, предпочиташе нея пред сестрите й. Тя бе златното момиче, „красавицата“, както я наричаше той, дъщерята, след която тичаха възпитаници на частни училища, след чиито имена имаше римски цифри. Дъщерята, която спечели конкурса за вътрешна красота, чието „място е на корицата на някое списание“. Но да бъде негова любимка означаваше просто да й се усмихва, когато се разминаваха в къщата по време на двуседмичната ваканция, която прекарваше в Мейн заедно със сестрите си. Аманда и Айви получаваха само кимване или абсолютно нищо. Оливия не проумяваше защо изобщо си правеше труда да ги кани всяко лято. Но все пак го правеше. „Ще ми се сестрите ми да бяха тук днес“ — помисли си и стана от леглото. Но Аманда бе на меден месец, а Айви, която беше полицай, беше в командировка в Ню Джърси. Не умираше от нетърпение да отвори плика съвсем сама. Това бе един обикновен бял стандартен плик за писма, точно като този, който получи Аманда.

Оливия се забави само няколко минути в кабинета на адвоката, подписа, че е получила писмото, и си тръгна с неотворения плик в чантата. Взе такси до редакцията на списание „Блясък“, качи се с асансьора до двайсет и втория етаж, поздрави администраторката и колегите си и отиде до малката кухня, за да си вземе чаша кафе, както правеше всеки ден.

— Кучката е яхнала метлата — прошепна й Камила. — Не й се мяркай пред очите.

Оливия кимна, наля чаша кафе за себе си и една чаша безкофеиново за Вивиан.

Оливия искаше да говори с нея, да й обясни, че не е искала да…

— Малка кучка такава — изкрещя Вивиан, щом се появи на прага на кухнята. — Винаги си искала моята работа и най-накрая я получи. Поздравления. Ще ти подаря вила за сено. — Оливия никога не я бе виждала толкова ядосана.

— Вивиан, нямам никаква представа за какво говориш — каза. Сърцето й щеше да изскочи от гърдите. — Да съм искала твоя пост?

— Престани с тези глупости, стига си се правила на света вода ненапита — изсъска другата жена. — Дездемона току-що ме уволни. Не се прави, че не знаеш.

Оливия я зяпна.

— Уволнила те е? Но… — Очите й се заковаха в корема на Вивиан. — Тя не може да те уволни. Ти си…

Асистентката на Дездемона се появи в кухнята.

— А, ето те, Оливия. Дездемона иска да отидеш при нея веднага.

Вивиан си тръгна.

— Вивиан, почакай! — каза Оливия, но тя не се обърна.

— Дездемона те чака — повтори асистентката.

Оливия последва високата, слаба жена в огромния ъглов кабинет на Дездемона, който бе по-голям от нейния апартамент.

— А, поздравления, Оливия. Ти си новата старша редакторка. Сега ще докладваш лично на мен. Седни. Трябва да обсъдим новото ти назначение. Днес е последният ден на Вивиан и понеже договорът й е прекратен, можеш да се преместиш в нейния кабинет, за да ползваш картотеката на бюрото й.

Значи беше вярно. Дездемона бе уволнила една дългогодишна служителка точно преди да излезе в отпуск по майчинство. Дългогодишна служителка, която се бе отнасяла много добре с Оливия още от самото начало. Вивиан не се интересуваше от това, че баща й бе Уилям Седжуик. Не се бе опитала да се възползва от предполагаемите връзки на Оливия. Отнасяше се с нея така, както с всички останали — с уважение и професионализъм.

— Всъщност, Дездемона — каза тя и си пое дълбоко въздух, — ако си бе направила труда да ми предложиш поста, щях да го откажа.

Дездемона толкова рязко вдигна поглед, че чаят от прословутата чаша на „Блясък“ се изля на бюрото й. Асистентката й веднага се втурна да почисти.

— Можеш да си вървиш, Елинор — изсъска тя.

— Не мога да работя за някого, който уволнява такъв прекрасен човек и изключителен професионалист, когато е в деветия месец бременна — рече Оливия. — Всичко, което знам, научих от Вивиан. Длъжница съм й.

— Ти си пълна глупачка — каза Дездемона. — Нищо не й дължиш. Не дължиш нищо на никого. Безхарактерни хора нямат място в списанието. Приятен ден, Оливия. Елинор ще те придружи. Разполагаш с пет минути, за да си събереш личните вещи.

Под зоркия поглед на служител от „Личен състав“ и личната асистентка на Дездемона тя взе едно-единствено нещо от бюрото си: сложена в рамка снимка на трите сестри Седжуик, направена преди месец на сватбата на сестра й Аманда. Всичко друго остави там.

Седна на същата пейка на същата детска площадка, на която бе седяла и предишния ден. Този път се бе съсредоточила повече върху снимката в скута си, отколкото върху децата, които играеха наоколо.

Сега, след като напусна списанието (всъщност не бе сигурна дали напусна доброволно, или я уволниха), й останаха само двете жени на снимката, поне така й се струваше. Но те не й бяха близки. Бяха нейни сестри, да, полусестри. Не бе израснала заедно с тях. Почти не ги познаваше. До миналия месец трите сестри Седжуик почти не бяха разговаряли. Не бяха създали близки отношения помежду си, така че когато пораснаха, бяха отчуждени една от друга, нещо, към което майките им се стремяха. Е, поне така бяха постъпили майките на Оливия и Айви. Майката на Аманда бе много мила и добра жена и въобще не бе амбициозна и напориста, но почина преди години.

Оливия погледна снимката. Трите сестри имаха еднакви очи, сини, с формата на бадем, като на баща им, но приликите приключваха дотук. Косата на Оливия бе руса и права. Косата на Аманда бе кестенява и чуплива, а тази на Айви бе къса и кестенява. Като най-голяма Оливия се чувстваше длъжна да направи нещо, за да сплоти сестрите си, но какво? И как да го направи? Аманда живееше в Мейн със съпруга си и прекрасния си едногодишен син Томи от предишна връзка. Айви живееше в Ню Джърси, на почти два часа път с кола от Манхатън, а и бе много заета в работата си като полицай и с подготовката за сватба (беше сгодена и през март й предстоеше да се омъжи).

Мобилният й телефон иззвъня. Оливия погледна дисплея. Обаждаше се майка й. За четвърти път тази сутрин.

— Здрасти, мамо. Не, още не съм отворила писмото. — Почти бе забравила за него.

— За бога, какво чакаш? — извика майка й в ухото й. — Отвори го!

— Страхувам се да го направя — каза тя, изненадвайки се, че е толкова откровена. Рядко имаше усещането, че може да е искрена и честна с майка си.

— Скъпа, там има или имот, или куп пари. Сигурна съм, че баща ти ти е оставил нещо, равностойно на цената на имението, което завеща на Аманда. Милиони!

— Аманда и Итън дариха къщата на детска благотворителна организация — напомни й тя. — Може и аз да сторя същото с онова, което ми е оставил Уилям. Наистина ли искам да наследя нещо от човек, който не си бе направил труда да бъде мой баща?

— Той бе твой баща, когато имаше нужда от него, Оливия — сопна й се майка й. — Когато имаше неприятности, той ти се притече на помощ.

Майка й никога не казваше „когато забременя“. Нито пък някога спомена дома, в който бяха изпратили Оливия, лъжите, които бяха казали на далечните роднини и на приятелите, както и на училищната администрация. И раждането — сякаш всичко това никога не се бе случило.

— Притече ми се на помощ или просто се погрижи да разреши проблема ми? — попита Оливия. — Той стори онова, което устройваше него. Чувстваше се неудобно и „уреди“ проблема.

— Оливия, няма смисъл да ровиш в миналото. Баща ти ти е длъжник за това, че отсъстваше от живота ти. Вземи парите и си купи хубав апартамент. Може да ти остане нещо и за милата ти майка.

Оливия се усмихна. И майка й бе честна с нея, това бе сигурно.

— Мамо, щом го отворя, веднага ще ти се обадя, съгласна ли си?

След като изкопчи обещание от Оливия да отвори завещанието днес (което според адвоката на баща й трябваше да направи), майка й се изкашля силно, за да си придаде важност, и затвори телефона. Оливия остави телефона и снимката настрани и взе белия плик в ръце.

— Топката ми!

Тя вдигна глава и видя едно прекрасно малко момиченце на около четири години да тича към нея. Със светлорусите си коси, сини очи и личице с формата на сърце, то би могло да е собственото й дете. Само дето нейното дете, ако бе живо, сега щеше да е на тринайсет. Щеше да е наследило и някои черти от Зак. Гъстата му червеникавокестенява коса или дълбоките му кафяви очи. Трапчинката на бузите или брадичката.

Тя не бе успяла да гушне бебето си, да го види. Не знаеше как е изглеждало то. Нещо стегна гърди те й и тя затвори очи.

— Моята топка. Под пейката!

Оливия отвори очи и видя, че русокосото момиченце сочи под пейката и е готово да заплаче.

— Не се тревожи, миличка — каза му Оливия. — Ще ти дам топката. — Тя я извади с крак, малкото момиченце я грабна и изтича обратно при майка си, която стоеше до пързалката.

Без да отлага нито секунда повече, Оливия отвори писмото. Вътре имаше само една страница, напечатана на машина, подписана лично от Уилям Седжуик.

„Скъпа Оливия,

Завещавам ти любимата си лятна къща в Блубери, Мейн, където ти и сестрите ти прекарвахте ваканциите си всяко лято като семейство. За да наследиш къщата, трябва да живееш в Блубери поне един месец, да ходиш в града поне веднъж дневно и да купуваш по един предмет от два различни магазина. До края на трийсетдневния ти престой: икономката на къщата ще идва всяка сутрин в осем часа, за да подпишеш и да сложиш датата на документите и да вземе квитанциите, ще наследиш къщата и голяма сума пари, която ще узнаеш едва тогава.

Можеш да вземеш ключовете от къщата от Едвин, който има копие от това писмо. Ако не прекараш трийсет дни в Блубери, Мейн, или ако не купуваш по един предмет от два различни магазина в града (много ще ти харесат боровинковите кифлички и кафето «Скалист бряг» в гостилницата в Блубери), ще изгубиш къщата и парите, които, уверявам те, са доста щедра сума. Може и да не пожелаеш да отидеш в Блубери, Оливия. Всъщност сигурен съм, че няма да пожелаеш. Но ако все пак отидеш, всичките ти мечти ще се сбъднат. Затова можеш да ми имаш пълно доверие.

Баща ти, Уилям Седжуик“

Оливия смачка писмото и го изхвърли в кошчето за боклук само на няколко сантиметра от нея. Не го улучи, разбира се.

Вдигна го и ядосано го пъхна в джоба си. Мечтите й ли? Откъде можеше да знае Уилям Седжуик за какво мечтае? Тя прекарваше само две седмици годишно с него — и от тези две седмици го виждаше по един-два часа на ден. През последните тринайсет години почти не се бяха виждали.

Защо, за бога, му бе хрумнало, че тя ще се върне в Мейн, мястото, където рухнаха всичките й мечти? Където се влюби за първи път и където бе разбито сърцето й. Откъдето я заточиха на един остров, на няколко часа път нагоре по крайбрежието, за да изкара там бременността си съвсем сама. Където роди бебе, което не можа да си поеме дори глътка въздух.

Тя не би стъпила в Блубери, камо ли да прекара цял месец там. Мобилният й телефон отново звънна. Камила. Слава богу, че не бе майка й.

— Предполагам, че вече си чула новината — каза Оливия, разсеяно вперила поглед в една майка, която люлееше мъничкото си детенце на люлките.

— Всички знаят — отвърна Камила. — Ти си нашият герой!

— И какво от това? Вече съм безработна.

— Да обядваме заедно, а? — предложи Камила. — Аз черпя. За да отпразнуваме това, че се отърва от злата вещица.

Точно от това имаше нужда — обяд с приятелка.

Колкото повече говореше Оливия, толкова повече огромните очи на Камила се ококорваха.

— Уха! — каза тя, ровейки в салатата си. Камила — както и по-голямата част от служителите в „Блясък“ — ядеше само салата. С една чаена лъжичка сос, разбира се.

— Нямах представа какво таиш в душата си. Семейството ти, Зак, бременността. Може би, ако отидеш в Блубери, това ще сложи край на всичко.

Оливия сви рамене и опита омлета си.

— Може би.

Но край на какво? Нищо в Блубери не бе останало неразрешено и неясно. И връзката й със Зак, и раждането на бебето бяха получили ясен и категоричен край.

— Достатъчно сме говорили за мен — каза тя. — И за „Блясък“. Разкажи ми за себе си. Как вървят нещата с онзи сладур, с когото излизаш?

Лицето на Камила грейна. И през следващия час Оливия с удоволствие слушаше приятното й бъбрене, забравила за адвокати, писма, щата Мейн, майка си и за това, че е безработна.

След обяда се прибра у дома, за да си помисли. Майка й непрекъснато й звънеше, но Оливия остави телефонния секретар да приеме обажданията. Беше толкова странно да няма работа в два часа следобед в делничен ден. Така че след като изчисти апартамента си (ваната й никога не бе блестяла така от чистота) и си сготви изискано ястие с пиле, шери и орехи, впери поглед в падащия мрак през прозореца, а после отиде в банята, за да си сложи поредната маска за лице, която Камила й бе дала, този път с успокояваща лавандула.

Облечена в розовата си роба, тя се отпусна на леглото, за да изчака маската да изсъхне, и се замисли върху съвета на сестрите си.

След вечеря се бе обадила и на Аманда, и на Айви, за да ги информира за последните събития, но не и за миналото си. Все още не бе готова да го сподели с тях.

— Много ми прилича на писмото, което аз получих — бе казала Аманда. — Не знам, Оливия. След като в момента си без работа и си свободна, би могла да отидеш и да приключиш с тази работа, а после да решиш дали искаш да запазиш къщата и парите, или не. Може би един месец далеч от всичко е точно това, от което имаш нужда.

Но Блубери не бе „месец далеч от всичко“. То бе „всичко“.

Айви я бе посъветвала същото.

— И още нещо, Оливия — бе казала Айви. — С Аманда ще бъдете ли шаферки?

Оливия бе трогната.

— Разбира се! Много бих се радвала. Много ти благодаря, че ме покани.

— Скоро ще знам повече подробности за сватбата. Не мога да повярвам, че се омъжвам само след два месеца!

Годеникът на Айви бе красив студент по бизнес финанси на име Деклан. Майката на Айви го обожаваше. Той бе приятел на приятел на друг приятел, но Уилям Седжуик не го одобряваше и го бе казал на Айви. Всъщност тя трябваше да получи писмото си със завещанието на двайсети март. В деня на сватбата си. Майката на Айви смяташе, че Уилям крои нещо лошо и че ще я прати за зелен хайвер, за да получи полагащото й се — нещо, което ще й попречи да се омъжи за Деклан.

— Възнамерявам да отворя онова писмо след церемонията — бе заявила Айви. — Няма да позволя на Уилям или на побърканото му писмо да съсипе сватбата ми. Ще прочета какво пише в него, след като вече съм омъжена жена.

Ами ако Уилям се окажеше прав за Деклан? Оливия се притесни, но не каза нищо. Ами ако е имал основателна причина да поиска Айви да отвори писмото точно в деня на сватбата си? Ами ако е знаел нещо? Със сигурност бе направил добре, като запозна Аманда с човека, за когото тя се омъжи. Всичко бе толкова объркано. Уилям не би могъл да знае, че Аманда — дъщерята, която почти не познаваше — ще се влюби в Итън, мъжа, когото бе наел да я надзирава, за да е сигурен, че спазва точно всички инструкции в писмото със завещанието. Как би могъл да го знае?

„Всичките ти мечти ще се сбъднат…“

„Та аз нямам мечти — помисли си тя. — Някога мечтаех да избягам със Зак, да отгледаме децата си, да бъдем щастливи. Това бе всичко, което някога съм искала. А сега какво бих могла да искам от живота?“

Някога бе мечтала да стане главен редактор на женско списание, но това бе по-скоро амбиция, отколкото мечта. Амбиция, която да компенсира липсата на каквото й да било друго в живота й, като любов например. Като стабилна връзка. Когато след раждането разбра, че детето й е починало, вместо да живее и да расте в семейство, което щеше да се грижи много добре за него, част от душата на Оливия също умря. Онази част, която желаеше, мечтаеше и се надяваше. От тринайсет години тя мечтаеше за едно и също нещо.

Вдигна телефона и се обади на майка си. Бе време да й каже какво й бе оставил баща й и при какви условия. Майка й бе единственият човек, а сега и Камила, които бяха наясно с миналото й. Щеше да я разбере. А след това можеше да се заеме със задачата да си намери нова работа в някое женско списание — ако Дездемона вече не я бе отлъчила и дискредитирала в тези среди, разбира се.

— Но ти си длъжна да сториш онова, което баща ти иска от теб! — изписка майка й. — Трябва да отидеш в Блубери!

— Мамо, направих онова, което баща ми поиска от мен, когато бях на шестнайсет, объркана, уплашена и зарязана от гаджето си. Вече не съм онова ужасено момиче. Ще постъпя така, както смятам, че ще е добре за мен.

— А защо не направиш онова, което е добре за мен? — попита майка й с нисък, дрезгав глас.

— За какво говориш?

— Инвестирах пари в един проект, който се оказа пълен провал.

— Колко? — попита Оливия.

— Четвърт милион.

— Мамо! Та това са всичките ти спестявания!

— Ще успея да платя сметките за февруари, но идва март, няма да мога да платя разходите по апартамента, нито останалите разходи. Предполагам, че бих могла да продам апартамента и да се преместя при теб. Ако го продам, ще мога да плащам половината от наема на твоя. Или бихме могли да потърсим някой евтин двустаен апартамент, понеже няма да ти е много удобно на разтегателния диван в хола.

Оливия затвори очи и бавно преброи до пет. Бе напълно сигурна, че има най-манипулативната майка в целия свят.

— Имаш ли представа какво ще ми причини всичко това? Да живея в онази къща цял месец? Имаш ли дори най-бегла представа, мамо?

— Не, нямам — отвърна тя по-тихо, отколкото бе свикнала Оливия. — Може пък престоят там да ти помогне.

— За какво да ми помогне?

— Да ти помогне да постигнеш душевен мир, Оливия. Не си била в мир със себе си от шестнайсетгодишна.

— Съмнявам се, че ще намеря покой точно в Блубери, мамо. Всъщност това е последното нещо, което ще почувствам там.

Майка й замълча за миг.

— Изпаднала съм в безизходица, Оливия. Много съжалявам, но докато не измисля начин да напълня банковите си сметки, съм загазила здравата.

„Зън-зън! Знам начина — нарича се да си намериш работа! Нещо, което никога не си правила през живота си.“

Оливия въздъхна дълбоко. Майка й бе до нея, когато бе рухнала. Направи най-доброто, на което бе способна — осигури й дом, работа, ежедневие, което безмълвно да следва. Преди двайсет и девет години Уилям Седжуик бе изоставил майка й бременна и съвсем сама, минавайки на следващата жена, без да се обръща назад. Майка й го беше осъдила и бе спечелила прилична осигуровка, остатъка от която сега бе изгубила. Оливия така и не разбра до каква степен Уилям е наранил майка й. Знаеше обаче какво е да си бременна и изоставена. Майка й също. Баща й имаше пари, а майка й имаше нужда от тях. А Оливия беше посредникът.

Беше много добре, че Блубери се намира на седем часа път с кола от Ню Йорк Сити. Щеше да се нуждае от всеки един от тези часове, за да се подготви психически и емоционално да види табелката на магистралата, на която пише: „Добре дошли в Мейн: Животът такъв, какъвто трябва да бъде“.

По-скоро такъв, какъвто е трябвало да бъде.