Джанел Тейлър
Когато си до мен (12)

Дванайсета глава

Когато Оливия си легна тази вечер, взе снимката на Кайла, която бе поставила в рамка и държеше на нощното си шкафче. След закуската с дъщеря си Оливия купи фотоапарат и прави снимка след снимка на Кайла, след това някой я бе попитал дали иска да ги снима и двете и благодарение на експресното фотостудио в аптеката, в което вадят снимки за не повече от час, притежаваше снимка с дъщеря си. Беше си купила красива рамка специално за нея. Притисна снимката към себе си, чудейки се на съдбата. Само преди няколко дена бе съвсем сама. Сега имаше дъщеря. Дъщеря, която бе наследила нейната коса и нейния нос. Дори смеха й. И определено голяма част от ината й. Оливия бе почукала на стаята на Кайла, преди момичето да я заключи. Дъщеря й отвори и се хвърли на леглото ридаейки, но позволи на Оливия да я прегърне, а когато й обясни, че майките би трябвало да казват неща като: „Не наричай никой човек гаден“, Кайла подсмръкна, а после се засмя и отвърна, че сигурно е така. По-късно, когато Зак се прибра, тя му разказа какво се е случило, докато се разхождаха из имението. Той поклати глава. Като малки момичета бяха толкова сладки, а сега непрекъснато използваха думи като „кучка“ и „загубеняк“. Надяваше се, че щом започне да се подготвя за конкурса, ще изостави тези навици. Изглеждаше изтощен, затова тя се прибра във вилата. Толкова много й се искаше да е в дома им заедно с тях.

Легна си с мисълта за Кайла и Зак. Беше се унесла, когато се стресна и разбра, че отново е сънувала момичето. Приличаше на Кайла. Този път момиченцето бе ядосано. Много ядосано. Крещеше или поне устата му се движеше много бързо, размахваше юмруци, но не се чуваха думи. Нещо я сърбеше по врата. Очите й се отвориха широко. Тя седна и нещо падна в скута й. Преди да види какво е, Оливия чу шум, а после видя сянка. В стаята й имаше някой. Опитваше се да избяга.

Пресегна се и взе стъклената кана за вода върху нощното шкафче и я хвърли по главата на неканения гост. Той или тя се обърна. Оливия чу, че някаква жена изстена, беше сигурна в това, а после продължи да бяга. Оливия запали нощната лампа и видя какво е паднало от врата й. Въже. На прикрепената към него бележка пишеше: „Следващия път ще го стегна около врата ти“. Тя хвърли въжето на пода, сърцето й щеше да изскочи от гърдите. След това изтича в банята с мобилния си телефон и заключи вратата.

Коленете й трепереха и седна на студения мраморен под. Ръцете й трепереха толкова силно, че изпусна телефона. Грабна го, сякаш бе спасителен пояс, какъвто всъщност беше, и набра номера на Зак. Минаваше полунощ. Надяваше се Кайла да е заспала толкова дълбоко, че телефонът да не я събуди.

Зак отговори още след първото позвъняване.

— Зак — рече Оливия и повече нищо не можа да му каже.

— Оливия, какво има? — попита той. И неговия глас бе разтревожен: — Оливия?!

— Някой… — реалността на онова, което се канеше да каже, й дойде твърде много и тя се разплака, телефонът падна на мраморния под. Чуваше гласа на Зак, който повтаряше името й. Тя се пресегна и взе телефона. — Зак, някой влезе в спалнята ми — изрече тя, сърцето й биеше толкова силно, че едва си поемаше дъх. — Някой се опита… имаше въже около врата и върху гърдите ми. — Тя си пое дъх, а после му каза и за бележката.

Той въздъхна.

— Обади ли се в полицията?

— Не. Изтичах в банята, заключих вратата и се обадих на теб. О, боже, Зак, толкова ме е страх!

— Не мърдай оттам, ясно? Не знаеш дали не са в къщата. Ще ми отнеме само две минути да дойда при теб. Не затваряй телефона.

— Добре — каза тя с треперещ глас. — Побързай, моля те, Зак!

— Ще оставя бележка на Кайла, в случай че се събуди, че съм дошъл за малко до вилата ти. — След минута каза: — Вече излизам от къщи. В колата съм. Говореше й през цялото време, докато пътуваше, а когато й каза, че е пред вратата, тя стана и изтича надолу по стълбите. Хвърли се в обятията му, а той я прегърна.

— Да влезем вътре и да затворим вратата — каза той. — Сигурно умираш от студ в тази нощница.

Тя чак сега осъзна, че е облечена само в къс кремав комбинезон. Когато се прибра у дома, бе прекалено уморена и бе съблякла дрехите си, но не си бе облякла пижама.

— Много ми е студено. — Цялата трепереше. — И съм много уплашена.

Зак заключи вратата, после я взе на ръце и я занесе на дивана, където я сложи да седне удобно на възглавничките. Взе одеялото от фотьойла и загърна с него раменете й.

— Ще се обадя в полицията.

Тя кимна. След това отвори уста, за да му каже нещо, но само поклати глава.

— Всичко е наред, Оливия — каза той. — Просто се успокой и си поеми въздух. Не е нужно да говориш точно сега.

Тя си пое дълбоко въздух.

— Трябва най-сетне да заловят този психопат. Глупавите и безвкусни шеги са едно, но тази вечер някой влезе в стаята ми. Можеше да ме удуши с това нещо, докато спя.

Той седна до нея.

— Дай да видя врата ти.

Тя изви главата си назад, а той нежно прокара пръсти по врата й.

— Слава богу, че не е успял.

Той въздъхна. Държеше ръката й, докато се обаждаше на полицията. Накратко обясни за какво става дума, каква е ситуацията. Прибра мобилния си телефон в джоба.

— Полицията идва.

— Кой ще иска да ме убие? — попита тя. — И защо? Какво толкова съм сторила на някого в Блубери? Не разбирам. Да, бях готова да обвиня Джоана, дори Марни, за онези гадни бележки и за спуканите гуми, но опит за убийство? Дали баща ми не се е срещал с някоя луда жена, готова да убие някого? А ти?

— Оливия, неприятно ми е да го кажа, но не можеш да бъдеш сигурна в никого. Не знаеш какво може да накара човек да откачи. Какви чувства бушуват в душата му. Онова, което баща ти причини и на двама ни, е непростимо. Представяла ли си си някога, че собственият ти баща ще е способен на такова нещо?

— Независимо от начина, по който се отнасяше с мен и сестрите ми — не — призна тя. — Прав си, че човек никога не знае. Но това е адски плашещо, Зак.

На вратата се позвъни и полицията си свърши работата — изследва за пръстови отпечатъци, задава въпроси, провери входовете, търси веществени доказателства.

— Този път имаме отпечатък от обувка — обясни един от полицаите, минавайки през всекидневната, за да отиде до задния вход. — Изглежда е женска обувка номер трийсет и осем.

— Стонът, който чух — звучеше като женски — каза Оливия. — Номер трийсет и осем — това е често срещан номер. Аз нося номер трийсет и осем.

Полицаят кимна.

— Това не означава нищо. Отпечатъците може да са били оставени от всеки, не е задължително да ги е оставил нападателят.

— Има ли нещо друго, което можете да ни кажете? — попита полицаят. — Подушихте ли нещо? Парфюм? Сапун? Странен мирис?

Тя поклати глава.

— Та аз едва дишах.

— А въжето? — попита Зак полицаят. — От специален материал ли е?

— Ами, ще го изпратя за изследване в лабораторията — отговори полицаят. — Но изглежда съвсем обикновено. Човек може да си купи такова въже във всеки железарски магазин. А, открихме откъде е влязъл. Има незаключен прозорец в мазето. Нападателят го е вдигнал и е влязъл. Именно пред прозореца открихме отпечатъка от обувка. Както и да е, аз го заключих вместо вас.

— Много ви благодаря — каза Оливия. — Отново ще проверя дали всички прозорци са плътно затворени.

— На ваше място бих го направил на всяка цена — посъветва я полицаят, а после, след като зададе още няколко въпроса, си тръгна.

— Не можеш да останеш тук тази вечер — каза Зак. — Ела у дома.

— Ще загубя вилата и наследството — отговори му тя. — Майка ми разчита на тези пари, за да сложи в ред финансите си.

— В завещанието се казва, че трябва да прекараш всяка нощ тук ли?

Оливия се опита да си спомни.

— Чакай да намеря писмото. — Тя разрови в чантата си и извади плика с писмото от адвоката на баща й. „Трябва да живееш в Блубери най-малко един месец и т.н.“ — Тя въздъхна с облекчение. — Пише само, че трябва да прекарам трийсет дни в Блубери — не задължително в тази къща. Значи мога да дойда у вас. При условие, че ще съм тук в осем часа утре сутринта, за да дам касовите бележки на Джоана.

— Ще бъдеш тук навреме. Аз ще те придружа. А после ще отидем да говорим с предполагаемата годеница на баща ти и да видим как прекарва времето си.

— А Марни? — попита Оливия. — Как мина с нея тази сутрин?

— Ужасно — призна той. — Беше направо бясна.

— Толкова бясна, че да ме заплаши с убийство?

— Не знам — призна той. — Не мисля — не ми се иска да вярвам, че е способна на такова нещо, но не мога да го кажа със сигурност. Изрече много глупави неща като например, че ще се разкайвам. И хвърли една ваза по колата ми. Целеше се в предното стъкло.

— Значи има две жени, които трябва да наблюдаваме много внимателно.

Той поклати глава.

— Аз съм архитект, не детектив, но да се надяваме, че ще открием нещо, което да ни насочи към правилния човек.

— Благодаря ти, че си тук, Зак — каза тя.

Той рече:

— Ще проверя дали всички врати и прозорци са заключени. А после тръгваме. Не мога да понеса мисълта, че ще си тук сама утре сутринта и ще отвориш вратата на психопат.

„Защото може би отново те е грижа за мен“ — помисли си Оливия.

 

 

— Нищо няма да ми се случи — каза тя, докато Зак я завиваше с юрганчето в стаята за гости в неговия дом.

Той седна на ръба на леглото.

— Мразя да те оставям сама. След всичко, което преживя. Мразя да те оставям, точка по въпроса.

Много се ядоса на себе си. Защо каза това? Оливия го погледна, очевидно и тя бе изненадана, и го хвана за ръката.

— И аз се чувствам по същия начин.

Той се изправи и внимателно издърпа ръката си.

— Ще спя на дивана във всекидневната. Ако те дострашее, аз ще съм тук.

— Предпочитам да си до мен — отвърна тя. — Поне докато заспя.

Повече от всичко на света му се искаше да свали дрехите си и да разкъса нейните. Тя все още бе е онзи невероятно секси кремав комбинезон. Облече връхна дреха върху него, когато дойдоха полицаите, а после бяха дошли с колата в неговия дом, а сега лежеше в леглото в тези дантели. Би могъл да го разкъса с една ръка. Но нямаше да го направи.

— Оливия, трябва да бъда честен с теб. След случилото се днес с Марни, не искам повече да премълчавам истината.

— Бъди честен — каза тя. — Точно това искам и аз.

Той отмести поглед, после пак я погледна.

— Объркан съм, не съм наясно с чувствата си след всичко, което се случи. Ти. Завръщането ти в Блубери. Повече от ясно е, че химията между нас не е изчезнала. Но тринайсет години е много време. Желая те като луд, Оливия. Но освен чисто сексуалното желание не мога да кажа какво точно чувствам.

— Беше напълно честен — отвърна тя. — Зак, всичко е наред. И аз съм много объркана. Бяхме разделени цели тринайсет години. През това време се случиха много неща. Така че напълно те разбирам.

Той кимна и се обърна, за да си тръгне, но тя го спря, като го хвана за ръка.

— Не си тръгвай, Зак.

Той възнамеряваше да стои на пост на дивана пред вратата на гостната.

— Сигурна ли си, че искаш да остана?

Тя кимна и сложи ръка на празното място на леглото до себе си.

— В момента си много уязвима, Оливия. Не искам да се възползвам от това ти състояние.

— За бога, Зак, моля те само да ми правиш компания. В момента малко ме е страх от нападателя. Не бих имала нищо против, докато спя, до мен да има по-силен човек. Ако изобщо успея да заспя.

— Няма проблем. — Той седна до нея. Протегна се и сложи ръце под главата си.

— Спомняш ли си как лежахме така на плажа? — попита тя. — Взирахме се в нощното небе с ръце на тила?

— Спомням си.

И двамата се обърнаха настрани, за да са лице в лице.

— Питал ли си се някога какво щеше да се случи, ако баща ми не се беше намесил? — попита Оливия. — Ако бяхме избягали заедно?

— Сигурен съм, че щяхме да бъдем тук в този момент. С изключение на историята с примката тази вечер.

— Значи мислиш, че все още щяхме да сме заедно? — попита тя.

— Не си падам по догадките какво е щяло да се случи, ако… — каза той. — Но знам как се чувствах тогава.

— Аз също — отвърна тя.

Той се пресегна и докосна шията й.

— Вратът и гърдите болят ли те?

Тя сложи ръката си върху неговата.

— Не.

Той я погледна в очите и я целуна. Тя бе толкова близо до него, облечена в красива нощница, така че не можеше да й устои. Тя отвърна на целувката му.

— Може би е по-правилно да легнем един до друг и да се взираме в тавана — каза той. — За да подредим мислите си.

— Предпочитам да гледам теб, а не тавана — прошепна тя.

Само това му трябваше. Той зарови едната си ръка в копринената й руса коса, а другата движеше по мекото й тяло.

— Сигурна ли си, Оливия? — прошепна в ухото й. — Ако не си, ще положа огромни усилия, за да спра.

— Накарай ме да забравя случилото се тази вечер — прошепна в отговор тя.

Той се надигна, за да свали комбинезона й. Господи, толкова беше красива. Не можеше да откъсне поглед от гърдите й. Свали дънките си, после и ризата. Тя го наблюдаваше, очите й следяха движенията на ръцете му. Възхищението й от тялото му го накара да я желае още по-страстно. Той легна до нея, тя вече дишаше тежко, очите й го молеха да я люби. Но той реши да изчака. Повдигна комбинезона й. Тя беше с бели памучни бикини. Той простена, после рязко ги смъкна надолу и се настани между бедрата й. Тя изстена, одраска гърба му с нокти, сграбчи косата му. Той покри пътя си нагоре по корема й с целувки и легна върху нея. Не му се искаше да свали комбинезона й. Беше много секси с него. Отмести копринената тъкан от едната й гърда и засмука зърното. С другата ръка дразнеше и галеше другата й гърда. Тогава Оливия се обърна и легна върху него, не искаше да чака повече. Той също. Той повдигна ханша й, за да може да проникне в нея, после плъзна ръката си към гърдите й и започна да ги гали. Оливия го възбуди, като се движеше бавно, после повдигна ръцете му над главата му. Той я обърна по гръб, устните му не се отделяха от гърдите й.

— О, Зак — промърмори тя.

Той започна да се движи все по-бързо и по-бързо. Тя отвори очи. „Прекалено бързо е — осъзна той. — Прекалено съм груб.“ Но имаше нужда да я люби именно по този начин. Грубо. Не особено романтично. Просто секс, нищо повече. Обърна я по корем и повдигна хълбоците й, докато тя се озова на ръце и колене, после я облада, стиснал косата й в юмруците си. Проникна много дълбоко в нея. Дишаше тежко и учестено.

— Зак, не ми харесва… — прошепна тя и се опита да се отмести. Но той я натисна, за да легне по корем, пъхна ръце под гърдите й и започна да ги възбужда, докато я любеше диво и необуздано. Тя си помисли, че леглото може да рухне под тях.

— Зак, престани — каза тя.

Но той не можеше да спре. Не можеше да спре да я чука. Обгърна с ръце хълбоците й и започна да дразни и възбужда клитора й, като не спираше да се движи в нея. Тя се опита да се измъкне, но той я бе затиснал с тялото си.

— Зак, моля те, спри! — в гласа й се долавяше болка.

Той престана, а тя седна на леглото, сви се на кълбо и обгърна с ръце коленете си, сякаш искаше да скрие голотата си. Плачеше.

— Оливия, аз… — „Но какво? Оливия, аз исках да те нараня? Оливия, аз исках просто да те чукам, нищо повече? Да се отнасям с теб като с курва, така че да не ми се налага да чувствам каквото и да било?“ — Оливия, съжалявам — каза той най-сетне. — Наистина много съжалявам. — Затвори очи за момент и въздъхна дълбоко. — Трябваше да спра още щом ми каза, че така не ти харесва. Трябваше да го направя още първия път. Съжалявам, Оливия. Ако се е насъбрала агресия у мен, трябва да я проявявам във фитнес залата или на баскетболното игрище. Не трябваше да…

— Легни до мен, Зак — помоли го тя и се пъхна под одеялото.

Той изпълни молбата й, раменете им се докоснаха.

— Направи с мен онова, което искаше — каза тя. — Сега искам да направя с теб онова, което аз искам.

Той я погледна изненадан.

— Какво искаш да направиш с мен?

Тя се намести върху него, изражението й бе неразгадаемо. Не се усмихваше. Вече не изглеждаше ядосана или наранена. Повдигна се, извивайки гръб. Наведе се над него. Копринената й коса докосна гърдите му. Тя беше върху него и за миг му се прииска да сграбчи хълбоците й и да я люби, да свършат бързо. Но вместо това затвори очи, оставяйки се на нейния ритъм, сладкото, настоятелно клатене. Беше като безучастен свидетел на плъзгането й по цялата му дължина.

Тя го целуна нежно, гърдите й докоснаха неговите. Той надигна глава, за да погали зърната на гърдите й с език, а тя простена, движейки се малко по-бързо, малко по-необуздано. Той я отмести от себе си и внимателно я положи на леглото до себе си, а после започна да целува тялото й. Оливия сграбчи косата му, изви гръб и простена. Той продължи да я люби, докато тя сграбчи одеялото и го стисна здраво между зъбите си, за да сподави писъка си.

После тялото й се отпусна, гърдите й се издигаха и спускаха.

— Наистина си много, много красива — каза той, легнал до нея, подпрял се на лакът. — Толкова съжалявам за онова, което сторих преди малко.

Тя го погали по бузата, после седна на корема му, леко разтворила крака.

— Това да не би да е нещо като покана? — попита той.

— Да — прошепна в отговор тя. — Направи онова, което трябва да направиш, Зак. Има много неща, които трябва да си изясним. И двамата ще преминем някои бариери. Но бих искала да бъдем честни един с друг. Беше много груб, пренебрегна ме, не реагира, когато ти казах да спреш. Постъпи зле, но и това бе честно. Просто така си се чувствал.

— Не искам да те нараня, Лив. Не се чувствам така.

Тя легна по гръб и се пресегна. Щом ръката й го докосна, той изпита непреодолимо желание да я обладае. Обърна се, проникна в нея нито прекалено грубо, нито прекалено бавно и внимателно, докосвайки с устни врата й. Тя обви ръце около врата му и посрещна тласъците му. Дишаше в ухото му и той разбра, че наново се е влюбил в нея.