Джанел Тейлър
Когато си до мен (15)

Петнайсета глава

На следващата сутрин Оливия и Зак отидоха във вилата, за да чакат Джоана. Той подслушваше от кухнята, но и този път не чу кой знае какво. Джоана поиска касовите бележки с обичайната си злоба. Оливия й ги даде и подписа документите. По този начин искаше да я оскърби, да й покаже какво е на учила за любовния живот на баща си. Това изглежда бе единственият начин да накара Джоана да говори. Но днес не бе подходящият момент. Предстоеше им пътуване до „Пиксфорд“. Джоана изглежда се изненада колко бързо и лесно се предаде Оливия. Очевидно бе любопитна защо Оливия изведнъж спря да се прави на мила и любезна.

След като приключи с това, Оливия искаше да се махне от вилата колкото се може по-бързо, затова се качиха в колата на Зак и тръгнаха към града, за да си купят нещо за закуска по време на пътуването. Нямаше представа кога ще се върнат и дали ще има време по-късно да купи двата предмета, така че реши да купи кафе и сандвичи с яйца от ресторантчето, а от универсалния магазин купи две бутилки портокалов сок. В ресторантчето се натъкна на майката на Сесили. Това бе момичето, което най-много притесняваше Кайла, но майка й Рори Карли бе много мила и добра жена. Тя топло и дружелюбно я поздрави, попита как е Кайла, набързо сподели, че според нея конкурсът е чудесен начин момичетата да добият малко повече увереност и самочувствие.

Това дружелюбно отношение малко я поободри. Толкова бе свикнала със злобните погледи и враждебността, че усмивката и доброто отношение на Рори Карли бяха като лечебен балсам за душата й.

След това Оливия и Зак потеглиха в северна посока по магистрала 1–95. През по-голямата част от тричасовото пътуване тя гледаше през прозореца. Пейзажът наоколо не предизвика никакви спомени у нея — дървета и отбивки за почивка, както на всяка друга магистрала, по която бе пътувала. Едва когато завиха към Пиксфорд, стомахът й се сви. Центърът на града не се бе променил. Имаше само няколко магазина и една църква. Хората не приемаха особено радушно бременните момичета, затова те рядко слизаха в града.

— Завий тук — каза тя на Зак, когато стигнаха до един черен път, който водеше към дома. На една синя табела пишеше: „Дом «Пиксфорд». Частна собственост“. Пиксфорд бе провинциално градче в щата Мейн, а домът се намираше на около два километра по лъкатушещ, осеян с камъни и дупки път. Спомни си колко друсаше малката спортна кола на майка й по този път, когато минаха оттук преди тринайсет години. Оливия имаше сутрешни неразположения. Тогава си помисли, че е лош знак, дето управата на дома не е осигурила гладко и приятно пътуване на бременните момичета. Беше началото на есента, когато за първи път мина оттук и пейзажът бе прекрасен. От двете страни на пътя имаше зелени дървета, чиито корони образуваха нещо като купол над пътя. Тя бе възприела това като знак, че тук ще бъде защитена, ще бъде на сигурно място. В края на пътя имаше завой и се отиваше точно пред масивната тухлена сграда.

Беше я докарала майка й. По време на близо десетчасовото пътуване не си бяха казали нищо. Оливия бе изпаднала в нещо като нервен шок, бе вперила поглед в дърветата и останалите коли. Бе като вцепенена. В подсъзнанието й сякаш някакъв глас й казваше да скочи от колата и да избяга, докато се движеха по магистралата или поне докато бяха спрели на някоя от отбивките, за да си починат и да отидат до тоалетната. Често спираха. Оливия влизаше в тоалетната и излизаше с неясната мисъл просто да изчезне. Майка й или пушеше цигара до масите за пикник, или чакаше на опашка, за да купи канелени кифлички и кафе. Нямаше да й е никак трудно просто да си тръгне. Къде можеше да отиде насред магистралата? Но свободата, на която се радваше по време на тези почивки, бе много съблазнителна. И какво щеше да стане после? Къде щеше да отиде? Как щеше да се грижи за бебето? Та тя бе едва на шестнайсет години. Беше бременна във втория месец. Майка й бе единственият й близък човек. Баща й я мразеше. Имаше няколко приятелки от училище, но нито една, с която да сподели и на която да се довери.

Единственият човек, при когото можеше да отиде, при когото искаше да отиде, я бе изоставил. Или поне тя така си мислеше тогава. Трябваше да се довери на шестото си чувство, което й казваше, че Закари Арчър нямаше да й обърне гръб, след като разбере, че е бременна. Той не беше такъв човек. Но се бе оказала твърде наивна и изобщо не й бе хрумнало, че баща й може да я лъже.

— Постъпваш правилно — отбеляза майка й поне десет пъти, докато пътуваха. Оливия мълчеше. Бебето й заслужаваше по-добро бъдеще от онова, което тя на шестнайсетгодишна възраст можеше да му предложи. Това я утешаваше. Успокояваше я и фактът, че баща й бе уредил детето й да бъде осиновено от прекрасно семейство, в което щяха да го обичат много.

— Готова ли си? — попита я Зак, връщайки я в настоящето. — Ако искаш просто да поседиш в колата, докато събереш мислите си и се успокоиш, всичко е наред. Не е задължително да влизаме вътре.

Оливия си пое дълбоко въздух.

— Ще поседя тук мъничко. Благодаря ти, Зак.

Тя се пресегна и стисна ръката му.

Посред зима тук не бе особено приятно и красиво. Липсваше онзи ефект на купола. Имаше само голи дървета и тънка снежна покривка. На прозореца на втория етаж Оливия мерна силуета на момиче в напреднала бременност.

„Надявам се да се чувстваш добре — мислено каза тя на девойчето. — Надявам се всички да сте добре.“

Погледна Зак. Той изглеждаше объркан. Тя беше сигурна, че в момента си я представя тук съвсем сама, убедена, че е била изоставена.

— Не мога да повярвам какво е трябвало да преживееш през всичките онези месеци — каза той. Гласът му трепереше. — Боже, това направо ме убива!

— Всичко е наред, Зак. Тук се отнасяха с мен много добре. А и нашето бебе се роди живо и здраво — сега вече знам това.

Той вдигна поглед и огледа сградата.

— Дори не мога да си представя, че бих изпратил детето си на подобно място. Ако Кайла, да не дава Господ, забременее на шестнайсет, не бих я изгонил от дома.

— Много добре — Тя сложи ръката си върху неговата.

Представи си стаята, в която живя през всичките тези месеци толкова ясно, сякаш и в момента се намираше в нея.

В дома имаше десет спални, във всяка спяха по три момичета. Имаше само пет бани и пред тях винаги имаше опашка. Осигуряваха им закуска, обяд и вечеря. Даваха им витамини за бременни и им правеха редовно гинекологични прегледи. Правеше упражнения за бременни без инструктор. През повечето време Оливия седеше в библиотеката, четеше или гледаше през прозореца. В библиотеката имаше камина и няколко люлеещи се стола. Тя често се настаняваше на един от тях. Чудеше се къде ли е Зак, що за човек щеше да излезе от тяхното бебе. Смяташе, че никога няма да разбере.

— Да влизаме — каза тя. — Аз съм готова, а ти?

— И аз съм готов.

Щом прекрачиха прага на дома, Оливия видя, че нищо не се е променило. Дори персоналът беше същият. Госпожа Мимбли, словоохотливата администраторка, говореше по телефона, явно с бъдещ клиент. Оливия смяташе, че госпожа Мимбли е наета, за да оставя у момичетата и техните семейства впечатлението, че „Пиксфорд“ е приятно и хубаво място, че към бременните момичета се отнасят с любов и внимание. Останалите членове на персонала не бяха като госпожа Мимбли. Акушерките, социалните работници, директорите и помощният персонал не бяха особено мили и приятелски настроени. Другите момичета говореха, че са чули за домове, където към момичетата се отнасяли с уважение и с много внимание. Оливия се надяваше това да е вярно. „Пиксфорд“ обаче не бе такъв.

Госпожа Мимбли затвори телефона и насочи вниманието си към посетителите.

— Мога ли да… — Тя замълча и усмивката веднага изчезна от лицето й. — Чакай малко. Ти си наше момиче!

Оливия се усмихна.

— Оливия Седжуик.

— Разбира се! Помня те. Най-хубавото момиче, постъпвало в дома. Твоето бебе трябва да е… — Тя отново замълча, усмивката й угасна. — Съжалявам. Току-що се сетих, че бебето се роди мъртво.

Лъжеше ли? Или лекарят и акушерката бяха измамили целия персонал?

— Не се раждат често мъртви деца — продължи госпожа Мимбли. — Спомням си, че много се натъжих, когато чух новината.

— Благодаря — каза Оливия. — Оценявам това. Чудех се… дали лекарят и акушерката, които изродиха бебето ми, все още работят тук? — Тя задържа дъха си.

Госпожа Мимбли поклати глава.

— Мили боже, не. Всъщност и акушер-гинекологът, и акушерката — казваше се Линди — напуснаха „Пиксфорд“ няколко дена след като ти роди.

Оливия и Зак се спогледаха.

— Така ли? — попита тя. — Много интересно. Случайно да знаете къде работят в момента?

— Ами доктор Франклин се пенсионира. Живее някъде във Франция, доколкото знам. Все казваше, че иска да се пенсионира и да отиде във Франция. А Линди не остави никакви координати. Просто си тръгна и сякаш изчезна.

С много пари, без никакво съмнение.

— Много ви благодаря — каза Оливия на жената, когато телефонът иззвъня, и се обърна към Зак:

— Да се махаме от тук.

Щом влязоха в колата на Зак, Оливия въздъхна, без изобщо да осъзнава, че е задържала дъха си.

— Уилям сигурно им е платил добре — поклати глава той. — Имам акт за раждане на Кайла. Изпратен ми бе година след раждането й. Сигурен съм, че ми го е изпратил баща ти. Вписани сме като нейни родители. Там фигурира цялото име на Кайла.

— Видях го — каза тя. — На събранието за конкурса. Едва не се разплаках, като го видях. — Тя поклати глава. — Баща ми наистина си е мислел, че е господ бог.

— Господ с огромна банкова сметка.

Същия следобед Зак бе на работа, а Кайла все още на училище. Имаше извънучилищни мероприятия и Оливия се отби в ресторантчето, за да обядва сама. Откакто се върна от „Пиксфорд“, сърцето и стомахът й се бяха свили на топка. Едва дишаше. Но и не плачеше, а имаше чувството, че ако се наплаче, ще й олекне. Но пък ако го направеше сега, щеше да избухне в сълзи на обществено място, понеже не можеше да отиде във вилата сама. Не и след като знаеше, че около нея се навърта човек, който обича да унищожава легла и да оставя въжета на вратовете на хората. Щеше да обядва, да се поглези с нещо нездравословно и вкусно като например чийзкейк или шоколадово-млечен шейк.

Щом отвори вратата на ресторанта, остана като втрещена.

— Камила?

Самата Камила Капшоу се обърна, ослепително белите й зъби блестяха.

— Оливия! Тъкмо питах как да стигна до твоята къща. И ето те!

Оливия прегърна приятелката си, развълнувана и щастлива, че я вижда.

— Какво, за бога, правиш тук?

— Кучката иска да открадне очерка на списание „Съблазън“ за най-добрите центрове за красота в страната. В Портланд, щата Мейн има две невероятни минерални бани, затова ме изпрати тук, за да пиша за тях. Лицето ми не е ли изумително гладко? Маска с морски водорасли. Както и да е, знаех, че си наблизо, и реших да те изненадам.

— Толкова се радвам, че го направи. Толкова е хубаво, че те виждам, Ками.

Камила прегърна Оливия през рамо.

— Тук продават ли вегетарианска храна или само мазнотии?

Оливия се усмихна.

— Не се притеснявай. Има цял раздел от менюто за хора на нисковъглехидратна диета.

— Идеално. Да седнем и да хапнем. В пет часа трябва да съм вече на път, иначе ще заспя някъде по магистрала 1–95 в Масачузетс.

Когато седна срещу Камила в сепарето, осъзна, че откакто бе дошла тук, не се бе сещала за предишния си живот. Работата и Манхатън изобщо не й липсваха.

— И така, разкажи ми всичко — каза Камила, след като диетичната им кола бе сервирана. — Трудно ли ти беше да се върнеш?

Оливия й разказа всичко, което се случваше. Трудно беше човек да шокира Камила, но очите й се разшириха от учудване.

— Сигурна ли си, че тук си в безопасност?

— Отседнала съм у Зак, така че мисля, че всичко е наред.

— При твоята дъщеря — каза приятелката й. — Все още не мога да повярвам. Имаш ли снимка?

Оливия извади снимките, на които бе с Кайла, и ги подаде на Камила. Тя ахна.

— Има твоята коса!

— Иначе прилича на баща си.

— Е, баща й трябва да е голям красавец — отбеляза Камила, — защото Кайла е очарователна. Намира се в онази предтийнейджърска възраст, но си личи. Ще бъде страхотна.

Оливия погледна снимката на Кайла, сърцето й се сви.

— Обичам ги и двамата — каза тя, а очите й изведнъж се напълниха със сълзи.

— Хей, миличка — Камила хвана ръката й, — какво има? Всичко изглежда прекрасно между вас. Дори живееш у тях.

— Предполагам, че съм малко превъзбудена — каза Оливия. — Не искам да сбъркам с Кайла. Но не знам как да бъда нейна майка. Появявам се след тринайсет години. Какво знам за майчинството?

— Аз знам за какво става дума — заяви приятелката й. — Мисля, че става дума за онова място, което си посетила днес. Преди тринайсет години си тръгнала оттам без нея.

— Подписах, че се отказвам от правата си над нея. Как можах да го направя?

— Оливия, първо, била си на шестнайсет. Второ, няма значение на колко си години. Когато не можеш да се грижиш за едно бебе, най-доброто е да се откажеш от правата си над него, за да може някой друг, който има възможност, да се грижи добре за него. Тогава не си била способна да се грижиш за едно бебе. Нито емоционално, нито финансово, нито по какъвто и да било друг начин.

— Зак беше едва на седемнайсет — рече Оливия. — Не беше кой знае колко по-голям от мен.

Сервитьорката донесе салатите и панините, които си бяха поръчали. Камила изчака жената да си отиде, после се наведе и каза:

— Ще повторя онова, което току-що ти казах. Не е от значение възрастта, а самият човек. Да, може би си щяла да се справиш със ситуацията тогава, на шестнайсет, Оливия, а може би не. От онова, което ми разказа, Зак е разчитал единствено на себе си години наред, грижел се е сам за себе си. Знаел е как да се грижи за това бебе или откъде да намери помощ, както е правил за самия себе си. Може би баща ти е знаел това.

— Да не би да искаш да ми кажеш, че баща ми ме е смятал за прекалено незряла, за да се грижа за бебето си, а от Зак, когото смяташе за неудачник, е смятал, че ще стане добър баща? Камила, в това няма логика.

— Искам да кажа, че баща ти не е искал дъщеря му да роди бебе на шестнайсет и е направил така, че това бебе да изчезне. Пуф! Изчезва. Отишъл при бащата на бебето, момче, което е трябвало да се грижи за себе си в продължение на седемнайсет години и определено имало нещо специално у него, щом умното му момиче го е харесало.

Оливия ахна.

— Смяташ, че баща ми е дал бебето на Зак, защото съм го харесала и съм му гласувала доверие?

— Определено — отвърна тя. — Това се случва в света на модата и красотата непрекъснато. Знаеш го много добре. Оливия, на петнайсетгодишна възраст си спечелила конкурса за вътрешна красота. Това е подсказало на баща ти, че гласът ти, сърцето ти, това, което си, означават нещо. И момчето, в което си избрала да се влюбиш лудо и с което си решила да загубиш девствеността си, с което рискуваш да забременееш, било именно Зак Арчър. Това явно е значело нещо за него и баща ти го е оценил.

Оливия седеше срещу Камила. Направо беше потресена. Никога досега не бе гледала на нещата по този начин, никога не се бе осмелявала да смята, че баща й всъщност я е уважавал, макар и по много странен, негов си начин.

— Камила, как е възможно помощник-редактор в модно списание „Блясък“ да е такъв гений в областта на психологията.

— Чета много литература за начина сами да си помогнем — отвърна тя и извади от чантата си книга с твърди корици със заглавие: „Да се научим да се самоуважаваме за трийсет дена“.

Оливия се засмя.

— Откога четеш тази книга?

— От четири месеца. Но все още съм на трета глава: „Как да разкрием авторитарния образ на шефа си“.

Оливия хвана ръката й и силно я стисна.

— Толкова съм щастлива, че днес дойде да ме видиш, Мил. Нямаш представа колко ми помогна присъствието ти.

— И аз съм много щастлива, Ливи. Къде може да напазарува човек в този град?

Изведнъж Оливия бе осенена от брилянтна идея. Докато разказваше на Камила какво й е хрумнало, очите на приятелката й се разшириха от вълнение.

— Ох-х! Обожавам да се правя на шпионка!

Когато двете влязоха в магазина за кашмир на Джоана, над вратата дрънна звънче. Джоана в момента таксуваше някаква стока на касовия апарат. Погледна Оливия и се намръщи.

Щом клиентът си отиде, Оливия каза:

— Джоана, това е приятелката ми Камила. Дошла ми е на гости от Ню Йорк. Тя е редакторка в списание „Блясък“ и иска да купи подарък за редакторката на модния отдел. Предложих й да й вземе прекрасен кашмирен пуловер от местен магазин.

Другата жена се смути.

— „Блясък“ ли? Невероятно! Мислите ли, че ще е удобно да споменете моя магазин в списанието?

Камила се усмихна.

— Със сигурност мога да опитам. Аз съм ей така — и тя кръстоса пръстите си — с модната редакторка.

Джоана побърза да помогне на Камила да избере модела и цвета на пуловера.

— Нека ви покажа какво получихме току-що. Направо да умреш. Толкова е меко! Разкошен тъмнолилав цвят.

За една минута Джоана каза повече, отколкото бе казала на Оливия откакто се виждаха всяка сутрин в осем часа.

— О-о-о, мисля, че Лариса много ще го хареса! — рече Камила. — Какво ще кажеш, Оливия? Бяхте много добри приятелки.

Джоана впери поглед в Оливия с очакване и надежда.

Оливия огледа пуловера. Изчака няколко минутки.

— Не мога да преценя кой е по-хубав, лилавия или черния. Лариса харесва и двата цвята. Може би трябва да вземеш и двата?

Очите на Джоана се разшириха.

— О, те са скъпички. Но си заслужават цената! — отбеляза Камила. — Добре, ще взема и двата. — Тя се престори, че случайно погледът й попада на обувките на Джоана. — О-о-о! Обувките ти ми харесват много, Джоана. На Джими Чу ли са? Или пък на „Маноло“?

Джоана грейна.

— Всъщност са на „Пейлес“.

— Шегуваш се! Разкошни са! Ще ми се да ги пробвам, но май носим различен номер обувки. Аз нося номер четирийсет. Имам огромни крака.

„Браво, Камила!“ — помисли си Оливия. Джоана бе на път да се хване в капана им и да си признае, че носи обувки номер трийсет и осми. Точно като отпечатъците от обувки, оставени пред прозореца на сутерена във вилата.

— Съжалявам — каза Джоана. — Аз нося номер трийсет и осем. Но съм сигурна, че „Пейлес“ имат същия модел номер четирийсет, вашия номер.

Камила се усмихна.

— Ще се отбия и ще проверя. Много ти благодаря!

Джоана засия и отново бързо заобиколи зад щанда, за да маркира пуловерите. Щом го направи, Оливия каза:

— Ще се видим утре сутринта, Джоана.

Тя се усмихна. Но усмивката й бе фалшива.

Оливия имаше чувството, че на другата сутрин жената ще е малко по-словоохотлива.