Джанел Тейлър
Когато си до мен (22)

Двайсет и втора глава

— Татко!

Зак скочи от леглото и тичешком слезе долу. Кайла стоеше във входното антре, бледа, трепереща, облечена само по пижама. В ръцете си държеше писмо. Той го взе от нея. В същия момент Оливия излезе от гостната.

— Кайла, какво има? — попита тя. Беше притеснена и уплашена.

Кайла посочи писмото в ръцете на Зак. Пръстите й трепереха.

— Аз… аз го намерих под входната врата.

На обикновена бяла хартия бе напечатано на пишеща машина:

„Кайла, ако не се откажеш от участието си в конкурса, ще превърна живота ти в истински ад.“

Зак бе толкова ядосан, че едва не удари с юмрук по стената. Той подаде писмото на Оливия, налагайки си да се успокои.

— Какво означава това? — попита момичето. Очите му бяха пълни със сълзи. — Какво ще ми сторят?

— Никой няма да ти стори нищо лошо — обеща й той и коленичи, за да я погледне в очите. Искаше му се да й каже, че не бива да се страхува, че следващата седмица ще се преместят, че ще започне нов живот далеч от това безумие, но се боеше тя да не попита за Оливия. Дали и тя ще дойде с тях. А той нямаше да знае какво да й отговори.

— Няма да позволя на никого да те нарани — увери я баща й, пъхайки плика с писмото в джоба си. — Всъщност имаш бащинското ми позволение днес да не ходиш на училище.

Тя размаха юмрук.

— Да-а-а!

Беше невероятно какво може да стори един ден без училище.

„Ще направя живота ти истински ад…“

Отново го обзе гняв, като се сети за заплахата, която някой бе отправил към детето му. „По дяволите! — помисли си той. — Какво пропускам, какво ми убягва?“

— Кайла, добре ли си? — попита я той.

— Уплашена съм, но съм добре. Сигурна съм, че е онази откачалка Дийни. Или Бриана. Мога да се справя и с двете. Е, може би не и с Дийни. Тя е с около трийсет сантиметра по-висока от мен.

— Отивам в кабинета, за да обмисля всичко на спокойствие — каза той, стискайки рамото на Кайла. Определено нещо им убягваше, нещо очевидно. „Но какво?“ — недоумяваше той, вперил поглед през прозореца. Започна да вали лек снежец. Ако имаха късмет, щеше да премине в снежна буря и проклетият конкурс щеше да бъде отменен.

Кафе. Имаха нужда от кафе, и то в големи количества.

— Кайла, гладна ли си? — попита Оливия, когато тя тръгна нагоре по стълбите. — Мога да ти направя палачинки или да ти изпържа яйца.

— Не, благодаря — отговори момичето. — Слязох долу и пих сок, преди да забележа писмото под входната врата.

Оливия впери поглед в големия часовник, който стоеше на стената. Оставаха няколко минути до шест часа. Навън все още беше тъмно. Кайла трябваше да стане чак в седем.

— Защо си станала толкова рано? — попита. — Вълнуваш се за утре вечер ли?

— И за довечера, също — отговори Кайла. — Ами ако се проваля на репетицията? Ами ако объркам пътя, по който трябва да изляза на сцената? Ами ако пропусна реда си при устното изложение? Сесили каза, че трябва често да вдигам поглед, когато чета, а не да забия нос в листа.

— Това е добър съвет — каза Оливия. — Можеш да вдигаш поглед след всеки параграф, да кажем. И постави пръста си на реда, до който си стигнала. Аз така правех.

— Страхотна идея! — възхити се Кайла. — Отивам да се упражнявам. Радвам се, че имам цял ден днес, а и утре също. — Тя изтича нагоре по стълбите. Беше толкова развълнувана, че съвсем забрави за заплахата, която й бе отправена.

Зак излезе от кабинета си.

— Няма да я изпускаме от поглед, докато този конкурс не приключи — заяви той. — Ще се редуваме и всичко ще е наред.

Оливия поклати глава.

— Ще направя кафе. Ще ти донеса една чаша.

— Благодаря. — Той пак изчезна в кабинета.

Оливия взе филтър от шкафа, а после забеляза, че не е изхвърлила кафето от вчера. Когато хвърли стария филтър в кофата за боклук под мивката, видя нещо, от което кръвта й се вледени. Лист хартия. Чернови на писмото, което Кайла бе намерила преди десет минути.

„Хей, неудачнице. По-добре се откажи от конкурса или ще превърна живота ти в ад.“

„Кайла Арчър, откажи се от конкурса или си мъртва.“

Тя затвори очи. Кайла сама беше написала писмото, пъхнала го беше под вратата тази сутрин, а после го беше „открила“. След това беше изпищяла и беше извикала баща си. Което би обяснило защо свободният от училище ден я успокои толкова бързо. Всъщност срещу нея нямаше никаква заплаха.

— Лив?

Тя се обърна. Зак стоеше до нея. В погледа му се четеше недоумение. Много й бе неприятно, че трябваше да му причини това.

— Добре ли си? — попита той. — Три пъти те извиках, но ти не ме чу.

Тя въздъхна дълбоко.

— Намерих това в кофата за боклук под мивката. — Тя му подаде бележките. На красивото му лице се появи първо объркване, а после разбиране. Той преброи до десет, а после изскочи от стаята, вземайки по две стъпала наведнъж. Оливия го последва.

Той почука, а после влезе. Кайла стоеше пред огледалото на шкафа, пред устата си държеше четка за коса, сякаш е микрофон.

— Майка ти намери това в кофата за боклук в кухнята — каза той. Едва сдържаше гнева си. — Обясни ни, ако обичаш.

— Какво е това? — попита Кайла и взе бележките от него.

Прочете ги.

— Ъ-ъ? Какво е това?

— И ние това искаме да разберем — отговори Зак. — Чернови на писмото до теб. Май си работила върху писмото, докато не се е получило така, както си го искала.

— Какво? — Тя гледаше ту Зак, ту Оливия, сякаш няма никаква представа за какво говорят. Объркването й бе заменено от гняв: — Чакайте малко. Да не искате да кажете, че според вас аз съм ги написала? Както и писмото, което намерих под вратата?

— Така изглежда, Кайла — каза Зак. — Точно това казвам.

— Не съм! — извика тя. — Не съм го направила, не съм ги написала!

— Гледаш ме в очите и ми казваш, че не си написала бележките и писмото, което намери тази сутрин?

— Да — извика тя. По лицето й се стичаха сълзи.

Зак седна на леглото й.

— Не знам какво да си мисля. На какво да вярвам. Дали някой не е влязъл у дома посред нощ и не е оставил улики, за да натопи Кайла? — обърна се той към Оливия.

— А после е оставил писмото под вратата? Прилича на останалите инциденти — добави тя. — Някой е влязъл в дома на Абернати, за да остави умрялата къртица на възглавницата на Ева.

— И това не бях аз! — извика Кайла.

— Добре, скъпа — каза Зак. — Видях бележките, които Оливия намери в кошчето за боклук, и направо побеснях. За момент си помислих най-лошото и сбърках.

— Гадното е, че някой е влизал в къщата — каза Кайла. — Докато ние сме спали, някой се е разхождал из нашата къща. Имаме късмет, че изобщо сме живи.

Оливия си помисли, че Зак може да избухне. Той стана и прегърна Кайла, после отново й се извини и слезе долу.

— Кажи ми, когато огладнееш, скъпа — каза Оливия и последва Зак. Едва сега разбра защо е толкова объркан. Най-сетне усети ужасното чувство да се съмнява, че Кайла е виновна. Когато държеше бележките в ръка, тя беше почти сигурна, че Кайла е написала и тях, и писмото. Чувстваше се ужасно, че си е помислила най-лошото за собственото си дете.

Нямаше представа как ще преживеят следващите двайсет и четири часа.

Цял ден валеше сняг, но леките снежинки се топяха, щом докоснеха земята. Кайла се намръщи при мисълта, че влагата ще развали прическата й. Ако наистина бе загрижена за репетицията, Оливия би трябвало да знае, че Кайла утре вечер ще е кълбо от нерви.

Зак ги закара до кметството. Не каза почти нищо, освен да напомни на Кайла да е пред очите им през цялото време.

Когато пристигнаха в залата, лампите светеха, но нямаше никого. Зак и Оливия седнаха на първия ред. Кайла изтича на сцената и упражни ходенето отляво надясно.

Вратата се отвори и Колийн мина бързо по пътеката между редовете. Ръцете й бяха пълни с документи и папки. Марни и Бриана я последваха няколко минути по-късно, после пристигнаха Сесили и Рори. Кайла бързо слезе от сцената и седна между Зак и Оливия. Беше нервна. Сякаш си бе спомнила, че някой й бе отправил заплахи.

Колийн огледа залата.

— Дийни Маккорд? Тук ли си? — Колийн поклати глава и погледна часовника си. — Шест и пет е, така че да започваме. Ако Дийни не дойде до десет минути, няма да може да участва в конкурса утре вечер. Много ясно е написано в правилника, който ви раздадох.

— Казахте го на последната среща — извика Бриана. — Така че е съвсем честно и справедливо.

— Каква подмазвачка — прошепна Кайла.

Дийни пристигна една минута, преди времето й да изтече.

— Съжалявам, че закъснях — извини се тя съвсем тихо. — Трябваше да изчакам мама да се прибере от работа, за да ме докара. Живея на другия край на града.

— Важното е, че вече сте тук — каза Колийн. — И така, преди да минем към причината, поради която сме се събрали — да припомним реда, по който ще бъдете представени, и точно как ще излезете на сцената — искам да кажа от името на град Блубери, че всички показахте, че притежавате вътрешна красота пред лицето на толкова много грозота, на която бяхме свидетели. Както знаете близначките Абернати се отказаха от участие в конкурса заради заплахите към едната от тях. Бриана, Сесили, а днес и Кайла, също бяха жертва на злобни бележки със заплаха. Намеси се полицията и…

— Аз не съм получила никакви заплахи — обади се Дийни и стана от мястото си. — Не разбирам.

— Това е много хубаво, Дийни — каза Бриана и завъртя очи. — Ти си голяма късметлийка.

— Но защо? — повтори момичето. — Защото не съм заплаха за никого? Защото не бих могла да победя никоя от вас?

— Та ти можеш направо да ни съкрушиш — изсмя се Бриана.

Някой ахна и всички се обърнаха. Жаклин Маккорд се изправи, лицето й бе зачервено.

— Как смееш, малка принцеса такава — изсъска тя срещу Бриана.

— Да не си посмяла да говориш така на дъщеря ми — извика Марни и скочи от мястото си.

— Всички да си седнат по местата веднага — извика Колийн. — Тук трябва да цари ред!

Двете жени седнаха.

— Това е направо абсурдно — прошепна Зак на Оливия. — Колийн трябва да сложи край на мъките ни и да отмени конкурса.

— Ако няма повече избухвания и се успокоим — каза Колийн, — можем да продължим с репетицията. Кайла, ти ще излезеш първа. Ще прочетеш есето си на тема: „Какво означава вътрешната красота за мен“, после ще се усмихнеш на членовете на журито и на публиката и ще седнеш на един от столовете, които ще бъдат подредени пред черната завеса. Когато Кайла си седне на мястото, аз ще обявя, че следващата участничка, която ще прочете есето си, ще бъде Сесили. Сесили, след това ти ще направиш същото като Кайла. И така нататък.

— Това е доста лесно и елементарно — каза Кайла. — Имам чувството, че някой е вперил поглед в тила ми.

Оливия погледна назад. Дийни Маккорд гледаше тила на Кайла. А Жаклин правеше същото със Зак.

После Марни й хвърли леден поглед, от който косъмчетата на врата й настръхнаха.

Когато Колийн обяви края на репетицията, Оливия нямаше търпение да излезе навън, дори само за да подиша малко чист въздух.

 

 

Зак се загледа в чертежа, върху който работеше, но линиите се размазваха пред очите му. Явно нямаше да може да работи. До утре вечер нямаше да може да се концентрира. Телефонът звънна и той се стегна. Обаждаше се адвокатът на Уилям Седжуик и търсеше Оливия. Той помоли човека да изчака минутка, после изтича в стаята за гости, за да извика Оливия. Очакваше тя да се развълнува, но тя почти равнодушно вдигна телефона.

— Разбирам. Да. Добре. Ще го направя. Благодаря ви, господин Харис.

Затвори и впери поглед в слушалката.

— И? — попита той.

— И вилата е моя — отвърна тя, без да се обръща. — Както и неизвестна сума пари. Ще получа още едно писмо не по-рано от трийсет дни след пристигането ми в Блубери.

— Друго писмо ли? Имаш предвид чек?

Тя сви рамене.

— Предполагам. Поне майка ми ще е добре — отбеляза тя и най-после се обърна. — Знаеш ли, че ако не беше заради майка ми, нямаше да дойда в Блубери? Смятах, че няма да мога да се изправя пред вилата и пред спомените, свързани с този град, но майка ми ме манипулира и ме принуди да го направя, за да реши финансовите си проблеми.

— Интересно как се нареждат нещата, а? — каза той. „Лудост“ беше по-подходящата дума.

Тъкмо се канеше да я попита какви са плановете й за вилата, какво смята да прави, какво иска, но телефонът отново иззвъня.

Този път Зак имаше за какво да се притесни. Обаждаше се Рори Карли. Беше получила още една заплаха.

— Искаше ми се съпругът ми да не беше заминал в командировка. Той щеше да знае какво да прави, как да се справи със ситуацията. Сесили не е на себе си. Затворила се е в стаята си и не иска да излезе от там.

— Писмо ли получи? — попита Зак.

— Да. Пишеше: „Кажи на госпожица Съвършена да се откаже от конкурса или това, което се случи с нейния спонсор, ще се случи и на теб“.

— Нейният спонсор ли? Собственичката на фризьорския салон до магазина на Джоана?

— Да. Веднага отидох там с един полицай, но от Тафи нямаше и следа. Така се казва спонсорът на Сесили. Казва се Тафи Джонсън. И определено имаше следи от борба. Поставката с шампоаните беше съборена. Една от обувките на Тафи беше на пода. Сякаш са я влачили, а тя е ритала и е крещяла.

— Какво казаха полицаите? — попита Зак.

— Нищо не казват. Увериха ме, че са претърсили мястото много внимателно. — Сесили иска да се откаже. Много е уплашена. Не иска да излезе от стаята си.

— Разбирам я — каза Зак. — Майка й е била заплашена. Спонсорът й е изчезнал, по всяка вероятност при насилствени обстоятелства. — Той замълча. — Може би всички момичета трябва да се откажат, Рори. Започва да става прекалено опасно. Мисля, че трябва да предложим на Колийн да отмени проклетия конкурс.

Тя замълча.

— Това би било много несправедливо спрямо момичетата — най-сетне каза. — Виж какво, Зак, твоята Кайла ми изглежда добро момиче, но нека да бъдем честни, Сесили си е Сесили. Тя ще спечели конкурса. Голяма парична награда и месечна колонка във вестника. Това може да й помогне да спечели стипендия за „Бръшляновата лига“. Трябва да мине само още един ден.

„Сесили си е Сесили? Тя ще спечели конкурса? Моля?“ — помисли си той.

— Може и да не разполагаме с много време — каза Зак.

— Направи онова, което смяташ, че ще е най-добро за дъщеря ти — отвърна Рори. — Аз ще сторя същото.

Зак затвори телефона и разказа всичко на Оливия.

— Боже мой, Зак! — възкликна тя. — Току-що се сетих нещо. Изчезнаха двама спонсора. Тафи и Джоана. Кой е спонсор на Дийни Маккорд?

— Предполагам, че е собственикът на бижутерийния магазин, в който работи Жаклин — отговори Зак, вдигайки слушалката на телефона. — Ще се обадя в полицията, за да видя дали има новини за Тафи.

Минутка по-късно Зак затвори телефона още по-ядосан.

Според всички Тафи Джонсън има бурна връзка с доста избухлив мъж. През последния месец-два пъти се карали жестоко, вследствие и на двата скандала имало преобърнати и изпотрошени щандове и витрини. Веднъж изчезнала за два дена. Върнала се уплашена и притеснена от преживяното в един хотел с гаджето си.

— Значи полицията изобщо не води разследване по случая? — попита Оливия. — Какво ти казаха, когато им спомена, че бившата организаторка на конкурса също си е хванала чантичката и е изчезнала?

— Твърдят, че Шелби не е направила нищо подобно, че е оставила бележка, в която обяснява, че се мести да живее във Флорида заради времето.

— Не знам, Зак. Две седмици преди конкурса? Тогава защо е поела такава голяма отговорност? Приела е да стане организатор на конкурса само седмица преди да напусне града.

— Знаеш ли нещо за нея? — попита Зак.

— Мисля, че е била учителка в гимназията. По биология или по химия, забравих точно по какво. Мога да попитам тук-там. Най-вече Пърл. Мълчи си за всичко, което става. Може би е време да я посетя.

— Ще дойда с теб. Доколкото знаем, тя е нашият човек.

Оливия се опита да се усмихне, но не й се удаде.

— Всичко ще е наред, Зак. Кабинетът й е на приземния етаж на кметството, точно до входа. А и ти трябва да останеш с Кайла. Ще се върна след час.

Той кимна.

— Няма начин всичко това да е съвпадение. Бившата организаторка изчезва две седмици преди конкурса. Започнаха заплахи. Взели са те на мушка, откакто си пристигнала тук. А и две спонсорки изчезват яко дим.

— Знаеш ли, Зак? — Оливия взе палтото си от гардероба в коридора. — Току-що осъзнах, че може би онова, което се случва с мен, няма нищо общо с инцидентите около конкурса. Още от самото начало няма никаква връзка с него. Първото нахлуване с взлом в къщата, изпотрошените статуетки…

— Май имаме работа с двама психопати. Колкото повече, толкова по-весело. — Зак въздъхна дълбоко. — Единственото хубаво нещо, което полицаят каза, беше това, че по време на конкурса ще има полицай, „голяма веселба“ няма що.

— Един полицай? — попита Оливия. — Надявай се да носи голям пистолет.

Тя не беше единствената майка на участничка в конкурса, която беше отишла да търси отговори от Пърл. Като градски съветник по развлекателните въпроси конкурсът бе нейна отговорност. А Колийн, която обичаше да командва и да раздава заповеди повече, отколкото да се занимава със страховете на притеснените родители, беше излязла от сградата преди половин час.

— Искам да знам какво ще се направи за безопасността на дъщеря ми! — извика Марни, когато пристигна Оливия. — Ако полицията смята, че един скапан полицай в залата е достатъчен, то тогава аз призовавам да бъде елиминирана Кайла Арчър от конкурса. Може и да нямаме доказателства, че именно тя е отговорна за случващото се, но има улики. А това би трябвало да е червена светлина за вас, бе, хора!

— Ние не отстраняваме участнички от конкурса само защото има вероятност да са виновни, госпожо Суийтсър — уморено отговори Пърл.

Явно Марни се поуспокои, поне за известно време.

— Радвам се да го чуя, Пърл — каза Оливия, влизайки в кабинета.

Марни се обърна и я погледна.

— Добре, че и ти чу онова, което казах. Всички искат Кайла да не участва в конкурса. Така че защо поне веднъж не постъпите правилно?

— Правилно би било да изчакам отвън, докато ти си свършиш работата тук — каза Оливия и отстъпи назад.

Марни подскочи.

— Аз свърших. А след тази вечер и с твоята дъщеря ще е свършено. Сякаш има някакъв шанс да спечели или да стане дори втора. Има вътрешна красота колкото дявола.

Оливия ахна. Едно е Марни да обижда нея, а съвсем друго да злослови по този долен начин против едно дете.

Марни бързо мина покрай нея, блъскайки я в рамката на вратата на излизане.

Оливия разтърка рамото си.

— Пърл, ако можеш да ми отделиш две-три минути. Искам да ти задам няколко въпроса за Шелби Максуел.

— Защо, да не би да се е върнала? Почти съм склонна да…

— Не, Пърл, не се е върнала, доколкото знам. Каза ми, че просто си е тръгнала, оставяйки ти само една бележка. Случайно да пазиш тази бележка?

Пърл стана и отиде до старата кантонерка с папки до стената.

— Сигурна съм, че я сложих в личното й досие. Исках да има доказателство, че тя ни заряза в критичен момент. Сигурна съм, че и в гимназията са направили същото.

— Значи е изпратила бележка и на директорката на училището?

— Странното е, че е изпратила писмото до мен с копие до директорката, сякаш организирането на конкурса е по-важно, отколкото работата й като учителка по биология! Явно е била доста смахната. Кой бяга във Флорида с мъж, с когото се е запознал по интернет?

Докато Пърл бъбреше, търсейки из документите на Шелби, Оливия се замисли, че горката Шелби може да е станала жертва на мъжа от интернет. Или ако е истина онова, което хората говорят, по-скоро на собствената си лудост.

— А-а, ето я. — Пърл подаде на Оливия обикновен лист хартия, на която всички пишеха писмата си.

„Госпожа Пърл Путнам

Кметство Блубери

Булевард «Блубери»

Блубери МЕ 04000

С копие до: Госпожа Смит, директор на гимназията в Блубери.

Скъпа Пърл,

Съжалявам, че трябва да те информирам, че няма да мога да поема организацията на конкурса за вътрешна красота. Реших да се преместя във Флорида и се надявам да се омъжа за човек, с когото се запознах чрез сайт за запознанства в интернет. Сигурна съм, че ще ме разбереш, както и госпожа Смит, че това е възможност, която не мога да изпусна.

Благодаря, Шелби Максуел“

Оливия обърна листа. От другата страна не беше написано нищо. В плика за писма нямаше нищо особено. Името и адресът на Пърл бяха напечатани в средата на плика.

— Дори не е написала на ръка името си — каза Оливия. — Това е странно, нали? Обикновено хората пишат имената си на ръка между учтивия край и напечатаното на машина име. Ако изобщо си направят труда да напечатат името си.

— Цялата история е много странна — каза Пърл. — Знам само, че който и да е мъжът, с когото се е запознала, й е промил мозъка. Писмото изобщо не е в неин стил. Никога не съм чувала Шелби да използва такъв дързък език. Тя е народен човек, весела и жизнерадостна.

„Някой е написал писмото вместо нея. Напечатано е на обикновена бяла хартия, както и останалите бележки. Какво, за бога, се е случило с Шелби Максуел?“

— Обзалагам се, че гаджето й го е написал — продължи Пърл. — Нещо, което човек, който обича да контролира другите, би направил. А той определено обича да контролира, щом я е убедил да се премести във Флорида и да зареже живота си тук.

Оливия би се обзаложила срещу много пари, че в тази цялата работа не е замесен мъж.