Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Haunting Olivia, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 43 гласа)

Информация

Сканиране
kati (2013 г.)
Разпознаване и начална корекция
White Rose (2013 г.)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2013 г.)

Издание:

Джанел Тейлър. Когато си до мен

Американска. Първо издание

ИК „Плеяда“, София, 2011

Редактор: Лилия Анастасова

ISBN: 978-954-409-319-8

История

  1. — Добавяне

Единайсета глава

— Просто ми кажи истината — рече Марни, застанала на прага на къщата с ръце на кръста. — Спа ли с нея?

Зак отмести очи от лицето й. Той стоеше на прага, но изражението на лицето й и езикът на тялото й подсказваха, че е способна да грабне вазата с цветята от масичката и да я счупи в главата му.

— Да — най-после отговори той.

Изражението й се промени от ярост в тъга и отново в ярост само за няколко секунди.

— Тогава се махай оттук — посочи тя зад него. — Няма за какво да говорим. Ако ставаше дума за невинна, нищо незначеща целувка, щях да го преживея.

— Марни, аз…

— Какво друго би могъл да ми кажеш? Ти ми изневери. Направи ме на глупачка. Ти си пълен идиот, отрепка.

Той наистина й бе изневерил. Но нямаше намерение да се случи нещо между него и Оливия. Не и снощи.

„Интересно“ — помисли си той. Значи все пак е очаквал нещо да се случи. Искал е нещо да се случи. Беше насочил вниманието си изцяло върху чувствата на дъщеря си. И бе пренебрегнал своите. Снощи нямаше време да мисли за последствията. Беше действал, воден от чувствата си. И Оливия бе отвърнала със същото. В никакъв случай не искаше да нарани Марни. Тя бе добра жена, добра майка, а и по време на връзката им той и Кайла преминаха през доста труден период. Последното нещо, което искаше да направи, бе да нарани Марни.

Той се пресегна, за да хване ръката й, но тя се отдръпна.

— Съжалявам за начина, по който научи за снощи и за това, че Оливия е майката на Кайла. Де да можех да върна времето назад. Трябваше лично да ти кажа. Имах намерение да го направя тази сутрин, но ти видя снимката. Много съжалявам.

— „Съжалявам“ не оправя нещата — каза тя. — Никой не изневерява на това — добави и направи жест с ръка, показвайки тялото си. — Никой. Знаеш ли колко мъже желаят да бъдат с мен?

Определено имаше много високо мнение за себе си.

— Изобщо не се съмнявам в това, Марни. Ти си красива, сексапилна жена. През последния месец бях истински късметлия. Не го казвам в своя защита, но не сме говорили, че връзката ни е сериозна. Нали ти ми каза, че не желаеш ограничения, не желаеш правила.

Тя скръсти ръце пред гърдите си.

— Защо искаш да си с жена, която те е зарязала с новородено дете? Нея ли предпочиташ пред мен?

— Не знаеш цялата история — каза той. — Всичко се обърка и излезе извън контрола на Оливия. Онова, което научихме само преди няколко дена, беше толкова изненадващо, че…

— Че е трябвало да се чукате, за да направите нещата по-малко изненадващи? Нали така? Отговори ми де! — извика тя. — Само веднъж ли се случи, просто „въргаляне в сеното“ заради доброто старо време, или двамата излизате заедно сериозно като гаджета?

— Честно казано, и аз не знам точно какво правим — отвърна той възможно най-тихо.

— Просто върви по дяволите, махни се! — изкрещя тя и го бутна. — Гади ми се от теб!

— Марни, съжалявам.

— О, повярвай ми. Тепърва ще съжаляваш, и то много — изсъска тя, преди да затръшне вратата под носа му. Той отново позвъни, защото трябваше да й каже, че искрено съжалява, задето я е наранил, но Марни не отвори. Мразеше да става така. Мразеше да наранява хората така, както нараняваше Марни в момента. Искаше му се тя да прояви малко повече разбиране. Той преживяваше нещо невероятно, напълно неочаквано. Майката на детето му се бе върнала. И нещо се бе случило между тях миналата вечер. За Марни обаче това нямаше никакво значение, изневярата си беше изневяра. Но понякога наистина имаше смекчаващи вината обстоятелства. Но Марни, изглежда, не бе на същото мнение. Та той не бе правил любов с която й да е жена! Може би просто си търсеше оправдание. Може би Марни трябваше да прояви малко повече разбиране. Кой знае? Всъщност той знаеше. Жените му правеха подобни сцени откакто беше станал на седемнайсет. Винаги искаха повече, а той не можеше да им го даде. Те бяха или наранени, или наранени и ядосани.

Когато се премести в Бостън с малко бебе на ръце, за което нямаше никаква идея как да се грижи, започна да се среща с жена на име Джен, студентка в колеж, която живееше в същия блок. Смяташе, че семейното му положение е достатъчно обяснение за това каква връзка би искал да има, но Джен беше съсипана, когато беше отговорил на въпросите й за връзката им с „Просто не знам“. През последните тринайсет години бе изричал тези думи десетки пъти.

Но винаги беше знаел, че нито една от жените, с които беше излизал, не беше подходяща да бъде майка на дъщеря му. Защото не ги обичаше? Защото винаги беше обичал Оливия, колкото и кратка, и драматична да беше връзката им? Това беше истинска лудост. Хората непрекъснато се влюбват отново. Вярваше, че е възможно да се влюби отново така, както беше обичал Оливия. Но така и не се получи. Нито с Джен преди толкова години, нито сега с Марни. Нито с някоя друга между тях, а се беше срещал с прекрасни жени.

Остана в пикапа си няколко минути, вперил поглед в гората, заобикаляща къщата на Марни. От прозореца на втория етаж излетя една ваза и се стовари върху предния капак на колата. За малко не удари предното стъкло.

„Махай се от тук — каза си той. — Преди да хвърли някое бюро по теб.“

Смяташе да отиде в полицията да подаде жалба за взлома във вилата на Оливия и за спуканите гуми на колата й, но се оказа на отбивката за Блубери Пойнт, ивица от плажа, където с Оливия се бяха запознали. Отби колата, спря и тръгна надолу по тясната заледена пътека към океана. Беше много красив дори и в мрачен зимен ден като днешния. Беше си все същият. Примитивен, стар и естествен, както чувствата им един към друг.

Зак взе един камък и го хвърли във водата. Беше много хубаво да освободи… какво? Не знаеше какво точно чувства. Всичко се беше случило толкова внезапно и бързо — завръщането на Оливия в живота му. Но той винаги го беше очаквал. Беше идвал тук безброй пъти, точно на този участък от плажа, където беше започнало всичко и беше гледал водата, яркосиня или светлосива, точно каквато беше и в момента. Беше абсолютно сигурен, че този ден рано или късно ще дойде, че Оливия все някога ще се върне. Нямаше представа точно кога. Улавяше се, че гледа през прозореца на рождените дни на Кайла дори когато все още живееха в Бостън. Когато се върна в Блубери пет години след като му бе връчен билет за автобус и новородено бебе, имаше колежанска степен и работа като архитект, но все пак беше с по-ниско обществено положение. Сега вече означаваше нещо за съседите — сноби, които някога го смятаха за същия неудачник като родителите му. Важното, което беше научил в Бостън, беше да вярва в себе си, нещо, което му беше липсвало като малък, нещо, което Оливия беше видяла у него.

Зак взе още един камък и го хвърли с всички сили. Беше ядосан на себе си, защото не й беше повярвал още тогава. Беше повярвал на онова, което другите му бяха казали, а именно, че вместо да съсипе живота си с пълен неудачник като него, тя е предпочела да забрави и него, и бебето, че има намерение да учи в колеж, където иска да забрави за него. В началото не бе повярвал на тези приказки, разбира се. Търсейки дребни монети, за да се обади чак в Ню Йорк, той обиколи всички телефони, които успя да намери, а после взе влака, за да се опита да я открие. Но когато се оказа, че е неоткриваема, започна да вярва в онова, което хората говореха. Но след това му връчиха Кайла, едно новородено момиченце без име, което много приличаше на него, и макар че бе много уплашен, животът му вече имаше цел. Ако не можеше да бъде момчето, което Оливия искаше, спокойно можеше да бъде бащата, от който Кайла имаше нужда. И наистина го направи. Но сега Оливия бе тук, бе дошла съвсем неочаквано. Няма значение какво се бе случило, тя бе най-доброто за Кайла. Той вярваше в това, макар че почти не познаваше Оливия. Впери поглед в океана. Малко повече самоконтрол от негова страна снощи нямаше да навреди. Беше пълна лудост да замесят и секса в цялата каша. А може би точно сексът щеше да изясни нещата.

Съвестта му бе чиста поне за едно нещо: не бе излъгал Марни за естеството на връзката му с Оливия. Наистина не бе наясно с чувствата си.

Полицейското управление беше точно срещу офиса на Зак. Той отиде там и поиска да разговаря с полицая, който разследва случая на Оливия Седжуик, но се оказа, че няма такъв случай.

— Много шум за нищо — каза полицаят, занимавайки се с бумащина. — Или пък е скъсала нервите на някого и той си е отмъстил. Няма улики.

— Някой наистина е влязъл с взлом в нейната къща — напомни му Зак. — Влизането с взлом не е ли престъпление в Блубери?

Полицаят му хвърли леден поглед.

— Ще уведомим госпожица Седжуик, ако има развитие по случая. — След това продължи работата си.

„И без това нямах намерение да докладвам за последния инцидент, глупак такъв“ — помисли си Зак, докато излизаше от полицейския участък. Блубери беше малко градче и последното, което искаше, беше случващото се в живота му да се отрази по какъвто и да е начин на Кайла. Прекалено много неща се бяха случили на дъщеря му за тринайсетгодишно момиче — Оливия се бе появила в живота й, щеше да вземе участие в конкурса за вътрешна красота.

В дванайсет часа на обяд Оливия и Кайла бяха в кухнята в дома на Зак и правеха горещ шоколад. Зак се прибра, от изражението му Оливия разбра, че нещата с Марни и в полицията не са минали добре. Докато Кайла обясняваше, че много харесва горещото какао, тя осъзна, че само това я интересува: да бъде с Кайла, да опознае дъщеря си, да споделят моменти като чаша горещ шоколад в студен зимен ден. Бяха заедно.

Кайла не само не я мразеше за това, че бе отсъствала през първите тринайсет години от живота й, но изглеждаше очарована от Оливия. Дъщеря й я наблюдаваше внимателно в един момент, а в следващия я обсипваше с въпроси. Кога й е дошъл първият цикъл? И тя ли е била на тринайсет? Кога за първи път е имала интимни отношения с момче? Удивена, Оливия беше попитала Кайла дали вече е била с някое момче и много се зарадва да чуе, че дори не се е целувала страстно.

Зак трябваше да отиде до офиса за няколко часа и Оливия бе много щастлива, че ще прекара целия ден с дъщеря си. Направиха си масаж на лицето и педикюр, разговаряха, смееха се, забавляваха се, докато на вратата се позвъни.

Пред вратата стояха две момичета на възрастта на Кайла.

— Значи не е лъжкиня? — каза едно от момичетата. — Вие наистина ли сте нейната майка?

— Ако имате предвид Кайла, да, аз съм нейната майка — каза Оливия. Стресна се от грубостта на момичето.

— Не сте чак толкова страхотна — заяви другото момиче и направи балонче с дъвката си, а после го спука с пръст. Огледа Оливия от главата до петите.

— Оливия? Кой е? — попита Кайла. Имаше памук между пръстите на краката, за да не размаже лилавия лак, с който се бе лакирала. Щом видя момичетата, се усмихна победоносно.

— Казах ли ви? — рече им тя.

— Ако тя наистина е твоята майка, защо я наричаш по име? — попита червенокосото момиче.

— Ако тя наистина е нейна майка, щяха да си приличат — добави другото. — А те изобщо не си приличат. С изключение на косата. Но вие може да сте си я боядисали — рече то на Оливия. — Няма доказателство, че тя ти е майка, Кайла. Добър опит.

— Тя е моята майка, глупачка такава! — извика Кайла.

— Не ме наричай глупачка, неудачнице! — кресна й в отговор червенокосата. — Ти си глупачка. Само една глупава маниачка би си измислила, че новата приятелка на баща й е нейна майка. Правиш го само за да спечелиш конкурса за грозни момичета.

— Добре, това е достатъчно — намеси се Оливия. Беше чела, че тринайсетгодишните момичета могат да бъдат много жестоки едно с друго, но това бе прекалено.

— За ваше сведение, момичета, аз наистина съм майка на Кайла. Извинете ни, моля. — Очакваше момичетата да се обърнат и да си тръгнат, но те не го направиха.

— Измислих ти ново име — каза червенокосата на Кайла. — Кайлъжкиня.

— Мразя ви и двете! — извика след тях Кайла. — Вървете по дяволите!

Оливия хвана Кайла за ръката и отстъпи от прага на вратата, а после каза:

— Довиждане, момичета. — И затвори вратата под носа им.

— Какво беше всичко това? — попита Оливия Кайла.

— Бяха ми приятелки, докато не се превърнаха в мухли — обясни момичето. — Всички пушехме в тоалетната, когато ме спипаха, но те хвърлиха цигарите си в тоалетната, преди гадната учителка по физическо да види запалените им фасове. Хванаха само мен. Никак не беше честно.

— Кайла, моля те, не наричай никой човек „гаден“.

— О, вече ми казваш какво да правя? — извика Кайла и изтича нагоре по стълбите.

Оливия стоеше в средата на коридора и се чудеше какво се беше случило току-що с идеалния й ден.

„Имам си дъщеря тийнейджърка, ето какво“ — каза си тя. Спомни си „драмите“ в живота си, когато беше на тринайсет. „Не можеш да имаш дъщеря без последиците от това“ — напомни си тя. Трябваше да разкаже на Зак. Да отглежда сам дъщеря им през всичките тези години, сигурно му е било много трудно. И все пак отношенията му с Кайла бяха прекрасни, което говореше много за него като човек и като баща. Онези момичета никак не й харесаха. Като се прибави и лошото й предчувствие за Марни, Джоана и онази, как й беше името, от универсалния магазин, която я огледа от главата до петите.