Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Haunting Olivia, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 43 гласа)

Информация

Сканиране
kati (2013 г.)
Разпознаване и начална корекция
White Rose (2013 г.)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2013 г.)

Издание:

Джанел Тейлър. Когато си до мен

Американска. Първо издание

ИК „Плеяда“, София, 2011

Редактор: Лилия Анастасова

ISBN: 978-954-409-319-8

История

  1. — Добавяне

Седма глава

— Какво, по…

Когато Зак зави по алеята към дома си, видя Оливия да седи на стълбите. Тя скочи и се затича към колата.

— Някой е влизал във вилата — изрече уплашено, цялата трепереше. — Входното антре е разбито, а на огледалото имаше съобщение.

Той слезе от колата, отиде при нея на стълбите и я подкани да седне.

— Някой е влязъл с взлом ли? Да не би да си оставила вратата отключена?

— Сигурна съм, че заключих вратата.

— Какво се казва в съобщението на огледалото?

Тя си пое дълбоко въздух:

— Махай се. Никой не те иска тук.

Той я зяпна.

— Това е пълна лудост. Кой би направил такова нещо? Тук си едва от вчера.

Тя сви рамене.

— Няма никаква логика в това.

— Нека влезем вътре, за да предупредя госпожа Макгил, че ще трябва да остане още малко — каза той. — След това ще се обадя на полицията и ще им кажа да се срещнем във вилата.

Тя кимна, но когато той се качи по стълбите, тя се паникьоса. Той се поколеба за момент, изненадан от внезапното си желание да я прегърне, да я утеши.

— Ей сега се връщам.

— Добре.

Вътре в къщата бе тихо, с изключение на телевизора в хола, който едва се чуваше. Завари госпожа Макгил, баба на пет внучета, която живееше през няколко къщи от тях, седнала на дивана, а Кайла се беше настанила на пода пред нея. Госпожа Макгил й правеше френска плитка. Даваха филм за Хари Потър, но дъщеря му бе заспала дълбоко и леко похъркваше.

— Тя заспа — рече госпожа Макгил.

— Имате ли нещо против да останете още няколко часа? — попита той. — Ще занеса Кайла горе да си легне, но трябва да свърша една спешна работа в града.

— Няма проблем — отвърна тя. — Вършете си работата спокойно.

Зак вдигна дъщеря си на ръце и вдъхна аромата на ягодовия й шампоан, докато я носеше нагоре по стълбите към нейната стая. Изглеждаше толкова спокойна, изобщо не приличаше на непослушницата, каквато беше. Той погледна френската плитка. Някога и Оливия носеше косата си сплетена така. Остави Кайла в леглото и пъхна любимия й Мечо Пух под ръката й. Тя го прегърна и се обърна на другата страна. Той я зави с одеялото и я целуна по челото.

Докато слизаше по стълбите, се обади на полицията по мобилния си телефон. Навън Оливия нервно пристъпваше пред вратата.

— Полицията ще ни чака във вилата — каза й той. — Ще отидем с моята кола. Аз ще шофирам. Можеш да оставиш колата си тук.

Тя безмълвно се качи в неговия пикап, не се чувстваше особено добре в него. На Оливия Седжуик повече би й подхождало да се вози в ягуар.

— Май трябваше да отида направо в полицейското управление — изрече Оливия, вперила поглед през прозореца. — Съжалявам, че те обезпокоих. Пет минути преди това ме помоли да не се доближавам до Кайла, а аз какво направих? Веднага дойдох с колата у вас. Съжалявам, Зак, просто не мислех трезво.

— Няма нищо. Всичко е наред. — Той я погледна.

Вилата се намираше само на няколко километра от къщата на Зак. И двамата не казаха нищо, докато пътуваха, а когато спряха пред къщата, полицията вече беше там.

— Госпожица Седжуик? — попита един униформен полицай.

Тя кимна.

— Ключалката не е била разбита — обясни той. — Този, който е влязъл в къщата, е използвал ключ.

— Ключ ли? — повтори тя. — Но кой друг може да има ключ?

— Вие ми кажете — отвърна полицаят.

— Ами аз пристигнах вчера — обясни му Оливия. — Наследих вилата от баща си — Уилям Седжуик. Има една икономка, която се грижи за къщата, но не знам дали тя има ключ.

— Коя е икономката? — попита Зак.

— Жена на име Джоана — отговори Оливия. — Тя се отби тук тази сутрин. Но позвъни на вратата.

— Червенокоса? — попита полицаят. — Има магазин за пуловери на булевард „Блубери“?

Оливия кимна.

От къщата излезе още един полицай.

— Ами, който и да го е сторил, не е оставил визитната си картичка. Обикновено хората, които вършат подобни неща, подобни детински глупости, са достатъчно тъпи и оставят улики.

— Ще ви държим в течение, ако открием нещо, госпожице Седжуик — каза първият полицай. — Междувременно, съветвам ви да смените ключалката.

Когато полицаите си тръгнаха, дойде друга кола. Беше Марни. Тя пък какво правеше тук?

— Това е жената, с която беше по-рано днес — прошепна Оливия. Зак не каза нищо, защото Марни излезе от колата си. Беше с тесни, прилепнали дънки, ботуши с високи токчета и късо бяло яке.

— Разбрах от братовчед си, който работи в полицията, че е имало нахлуване с взлом във вилата на Седжуик и че дъщерята на Уилям Седжуик е отседнала тук — обясни Марни, докато се приближаваше към тях. — Зак, какво правиш тук?

— С Оливия сме стари приятели — отговори й той и ги представи една на друга. — Бяхме в „Баркър“, не се бяхме виждали много дълго време и имахме да си говорим за толкова неща. Когато се прибрала, заварила къщата опустошена, затова дойде с колата си у нас.

Той забеляза, че Марни оглежда Оливия от главата до петите.

— А, разбирам — каза Марни. — Ами, дойдох да видя дали си добре, Оливия. Заповядай у дома тази нощ, ако не се чувстваш в безопасност тук.

— Много благодаря — отвърна тя. — Но на входната врата има резе, така че вътре ще се чувствам в безопасност. Утре рано сутринта ще повикам ключар, за да смени бравата.

Другата жена кимна.

— Това е добра идея. Е, по-добре да се връщам у дома при Бриана.

— Благодаря ти, че се отби — рече Оливия. — Много мило от твоя страна.

— Няма нищо — каза Марни и се наведе, за да целуне Зак. Устните й докоснаха неговите. Зак отстъпи назад и забеляза погледа, който Марни му хвърли.

— До утре — добави тя, преди да изтича обратно при колата си.

— Сигурна ли си, че ще си добре тук съвсем сама? — попита Зак Оливия, чийто поглед бе вперен в гърба на Марни. После се обърна към него.

— Всичко ще е наред. Благодаря ти, че бе до мен, Зак.

Той едва успя да откъсне очи от нея. Бе толкова красива, изобщо не се бе променила. Беше си все същата.

— Добре тогава, довиждане — каза той и тръгна към колата си, но краката му сякаш бяха пълни с олово.

Когато зави по алеята за коли на собствената си къща, Зак видя колата на Марни, паркирана на обичайното място до вратата. Той паркира в другия край и изгаси фаровете. Дали не чакаше да види кога ще се прибере у дома? Иска да види дали е влязъл в къщата на Оливия, или си е тръгнал веднага?

Още не бе изключил мотора на колата и тя влезе в топлия, тъмен пикап. Свали късото си пухкаво бяло палто, отдолу беше чисто гола. Той впери поглед в гърдите й, пищни и млечнобели. Розовите им зърна бяха твърди. Той не можа да им устои — пресегна се и започна да си играе със зърната им. След като свали ципа на дънките си и тънкия бял колан, тя се пресегна, за да разкопчае катарамата на неговия колан. Коленичи на седалката, идеалното й дупе бе вирнато нагоре, докато обгръщаше с устни главичката на члена му, после започна да го дразни с език и силно го смукна. Той изсумтя и затвори очи, не бе способен да й устои, да й каже, че има толкова проблеми на главата, че има нужда да помисли малко, има нужда от малко време за себе си. Докато устните й се движеха нагоре-надолу по члена му, всички мисли се изпариха от главата му и той бе дяволски благодарен за това точно в този момент.

Хвана я за косата и отново изсумтя, а тя започна да го целува нагоре по корема, след това седна и се облегна на вратата на мястото до шофьора, вперила поглед в него, краката й бяха широко отворени. Пресегна се и взе палтото си от пода и извади розово шишенце от джоба. Изсипа малко от съдържанието върху ръцете си и го втри между бедрата си. Той вкуси сладкото, лепкаво ягодово олио, което бе втрила там, облизваше го и пъхаше езика си, докато тя не изви гръб и започна да се гърчи. Той дразнеше клитора й, докато тя почти свърши. Марни обичаше да свършват заедно.

— Не издържам повече — прошепна тя в ухото му, езикът и дъхът й направо го унищожиха. Тя се поизправи до седнало положение, настани го на шофьорското място и после го яхна, целувайки го, възбуждайки го. — Искам те сега.

Беше готов да проникне в нея, но тя се държеше на разстояние, измъчваше го, поставяйки гърдите си върху устата му. Засмука два от пръстите му, без да откъсва поглед от него, а после напъха пръстите му в себе си. Тя изстена, а той здраво засмука и двете й гърди, докато тя най-после се плъзна в него. Раздвижи се нагоре-надолу върху него, после се обърна, за да може да я обладае отзад. Той се помоли огромните й гърди да не натиснат клаксона. Обгърна ги с ръце, стискаше, мачкаше зърната, а после сграбчи хълбоците й и в колата се разнесоха сподавените им стонове.

После тя се отдръпна от него, обу дънките си, облече палтото си и прошепна в ухото му:

— Винаги, когато имаш нужда от това, можеш да ме потърсиш. — Тръгна си, а той се опитваше да си поеме дъх.

Оливия се събуди преди шест часа. Беше изненадана, че изобщо успя да заспи. Снощи, когато се прибра, измете счупените статуетки, изчисти огледалото с препарат „Уиндекс“ и провери резето четири пъти, преди да си легне. Дълго време лежа, без да може да заспи. Мислеше за Зак, за Кайла. Спомняше си времето, когато бе на шестнайсет. Чудеше се какво е дало право на баща й да си играе с живота й по този начин. И с този на Зак. Бе толкова бясна, че скочи от леглото. Беше готова да си тръгне посред нощ. Но после се сети. Тя бе майка. „Аз съм майка.“ Изтича в банята, за да се погледне в огледалото, сякаш можеше да се е променила от вчера досега. „Аз имам дъщеря“ — каза тя на отражението си в огледалото. Но се погледна и видя, че си е все същата Оливия, каквато винаги е била. С изключение на въпросите, имаше толкова много въпроси. В главата й се въртяха какви ли не мисли. Каква бе дъщеря й? Какво представляваше светът на Кайла? Коя бе тя? През всичките тези години. Тринайсет години. През това време едно бебе пораства, прохожда, тръгва на училище и по всяка вероятност започва да задава въпроси, когато стане на около три години. „Къде е майка ми? Защо нямам майка като всички други деца?“

Като дете Оливия седеше и се самосъжаляваше с часове, разстроена от факта, че собственият й баща не я обича, че не иска да има нищо общо с нея. И през всичките тези години малкото й момиченце бе пораснало и се бе превърнало в тийнейджърка с мисълта, че майка й я е изоставила. Догади й се и повърна в малкото кошче за боклук, сложено до леглото й. Защо баща й беше постъпил така? Как изобщо е възможно човек да стори подобно нещо? Защо й каза, че бебето й е умряло? Защо й бе позволил да преживее бременността и раждането, а после да я накара да си помисли, че бебето й е родено мъртво?

Тя затвори очи и стана да провери отново вратите и прозорците, после се пъхна в леглото, чудейки се какво ли прави Зак, дали Марни го е последвала до дома му. И дали в момента правят любов. От мисълта, че Зак прави любов с друга жена, отново й се догади, но си наложи да затвори очи и да заспи. Беше навила будилника, за да не я изненада отново Джоана.

Този път Оливия щеше да е готова да я посрещне. На сутринта тя не се чувстваше готова за нищо. Зави се чак до брадичката и се загледа навън през прозореца в сивата зимна утрин. Потръпна, после осъзна, че студените тръпки, които лазеха по гърба й, се дължаха повече на бележката, която бе получила снощи, и на Марни, отколкото на студеното време. Приятелката на Зак, ако наистина бе такава, бе любезна и бе много мило от нейна страна да предложи на Оливия да отседне в нейния дом, но годините работа в „Блясък“ я бяха научили да не вярва на онова, което изричат хората. Тя веднага разбра, че Марни просто се защитава. Жената бе дошла, защото или бе чула, или бе видяла със собствените си очи, че Зак бе вечерял с Оливия в заведението „Бар и Грил“. Оливия усети, че Марни я преценява, опитвайки се да реши колко притеснена, колко готова за битка трябва да бъде. Пет години бе наблюдавала как служителите в списанието се представят за приятели, а после забиват нож в гърба на колегите си и знаеше много добре как се държат хората, когато се чувстват застрашени. Докато отиваше към банята, за да си вземе горещ душ, си мислеше за целувката, която Марни даде на Зак. Може би Марни бе разбрала за тяхната връзка в миналото, въпреки че не изглеждаше така. Може би именно тази жена бе отговорна за вандализма. Нещо като „стой далеч от моя мъж“.

Оливия се запита дали Марни е играла ролята на майка за Кайла. От една страна, се надяваше в живота на момичето да е имало жена, която да му е била като майка. От друга страна, нямаше представа как, за бога, щеше да си намери мястото в живота на дъщеря си, след като бе пропуснала тринайсет години. А Кайла бе израснала с мисълта, че майка й не я е искала. Не я е искала!

Горещият душ й помогна. Оливия се пресегна да вземе хавлията. Изпищя, когато видя някой да минава покрай прозореца. Тя грабна хавлията, загърна се с нея, изтича до прозореца и погледна навън — виждаха се само голи широколистни дървета и вечнозелени иглолистни. Прозорецът на банята бе с изглед към гората. Дърветата бяха толкова близо до къщата, че нямаше нужда от завеси на прозореца. „Може някой клон да е ударил в стъклото“ — помисли си тя. Или пък този, който бе оставил съобщението си върху огледалото и бе унищожил антрето, се навърташе наоколо. Да се наслади на гледката. От доста време вилата бе необитаема, възможно беше тийнейджъри да са влизали в къщата. Може би не им се е понравило, че мястото им е заето. Дано да са били тийнейджъри. Това й хареса много повече от мисълта наоколо да се навърта възрастен човек, решен да я сплаши и да я накара да си отиде. Или нещо още по-лошо.

Докато си сушеше косата и си слагаше съвсем лек грим, си напомни да купи щори за прозореца като една от покупките, които трябваше да направи днес от града.

Оливия се бе облякла и вече пиеше втора чаша кафе, когато на вратата се позвъни — точно в осем часа. Джоана бе много точна.

Оливия си пое дълбоко въздух и отвори вратата. Джоана стоеше на верандата и я гледаше.

— Следващия път, когато предявяваш обвинение срещу някого в полицията, трябва да разполагаш с доказателства — сопна се тя. — А и не ми е приятно да виждам мъртви плъхове по верандата, когато идвам рано сутрин. Ако това е начинът ти да общуваш с хората, съветвам те най-после да пораснеш.

— Какво говориш… — започна Оливия, но после погледна в краката на Джоана, където лежеше един умрял плъх.

О, господи! Възможно ли беше плъхът просто да е умрял на верандата? Малко вероятно. Дали не беше видяла сянката на Джоана, която се навърта около вилата? Или това беше просто съвпадение?

— Джоана, знам, че не ме познаваш, но можеш да бъдеш сигурна, че ако искам да ти кажа нещо, ще го направя директно, без заобикалки. Не използвам мъртви гризачи, които да говорят вместо мен.

— Както и да е — каза другата жена. — Трябват ми касовите бележки.

Оливия задържа вратата отворена и отстъпи крачка встрани.

— Защо не влезеш за няколко минути. Можем да седнем и да си поговорим.

Джоана й подаде папката си.

— От теб искам само касовите бележки и подписа ти. — Оливия се опита да разбере Джоана. Не можа да прецени обаче дали жената е сприхава, или опасна, или пък и двете. Реши да подхване тема, която сметна, че ще заинтересува Джоана.

— Чувствата ми към моя баща са доста сложни — започна. — Не бих казала, че бяхме близки, че имахме каквито и да били отношения. Той е решил така в деня, в който съм се родила. Същото се отнася и за сестрите ми.

— Тогава защо ти завеща тази вила? — попита Джоана, сочейки с ръка къщата. — Защо не я остави на мен? — Очите й се напълниха със сълзи.

„Създадохме все пак някакъв контакт“ — помисли си. Поне знаеше как да стигне до Джоана.

— Моля те, влез, Джоана — каза. — Нека поговорим.

— Просто ми дай касовите бележки и подпиши тук — ядосано рече жената, бършейки сълзите си. — Нямам желание да разговарям с теб.

Оливия въздъхна и подаде касовите бележки за кафето и пощенските картички — които почти бе забравила, че е купила — и подписа листа на папката. После Джоана се обърна и си тръгна.

„Ти ли изпочупи всичко в антрето?“ — питаше се Оливия. Нямаше представа какво да си мисли. Джоана не я харесваше, това бе ясно като бял ден, и беше ядосана — или наранена — че самата тя не е наследила вилата. Ако баща й наистина бе обичал тази жена, ако са били сгодени, защо не й е оставил къщата? И защо я бе назначил за икономка? Да наглежда къщата, да надзирава дъщерята, която щеше да наследи вилата. Ако Оливия й предава касовите бележки и подписва документите всеки ден, къщата щеше да стане нейна след един месец. Защо Уилям бе помолил Джоана да играе ролята на куче пазач?

„Защото Уилям е едно омразно, ужасно чудовище“ — помисли си тя, влизайки в къщата.

— Съжалявам — изрече, гледайки към небето и затвори вратата. Отиде в кухнята, за да се обади на ключаря. Извади късмет. Щяха да изпратят човек да смени бравата след десетина-петнайсет минути.

На вратата се позвъни. „Ключарят не може да е пристигнал толкова бързо“ — помисли си, а после се запита дали не се е върнала Джоана. Отвори вратата, а на прага стоеше една усмихната жена на средна възраст с брошура в ръка.

— Здравей, скъпа — каза тя. — Казвам се Пърл Путнам и съм отговорник за културно-масовата дейност към община Блубери. Което е странен и смешен начин да се каже, че работя в кабинета на кмета и организирам културни и развлекателни мероприятия като например Малката лига и зарята за Четвърти юли. Е, схвана за какво ти говоря. Както и да е, из Блубери се носи слух, че редакторка от списание „Блясък“ е отседнала в къщата на Седжуик.

Оливия се усмихна и протегна ръка.

— Аз съм Оливия Седжуик. Една от дъщерите на Уилям Седжуик. И бивша редакторка в списание „Блясък“.

Пърл стисна протегнатата ръка с двете си ръце и изрече:

— Много съжалявам за загубата ти. Не познавах баща ти добре, но той отдавна притежава тази къща, плащаше такси и данъци в хазната на скъпия ни град. — След това добави: — А един бивш главен редактор е добре дошъл! Ако имаш пет минути, бих искала да поговоря с теб за едно обществено мероприятие.

— Разбира се — каза Оливия. — Влезте. Току-що направих прясно кафе.

Пърл грейна цялата.

— Това би било прекрасно. — Тя влезе и огледа наоколо. Свали вълненото си палто и шапката, а Оливия ги закачи в гардероба в коридора. — Какъв прекрасен дом. За пръв път влизам вътре. Баща ти не беше много общителен и гостоприемен човек.

— Ами, предполагам, че когато е идвал тук, в Мейн, е искал да прекара повече време с годеницата си. — Оливия покани Пърл да седне.

Пърл едва не се задави:

— Негова годеница ли? Той беше голям женкар. Изненадана съм, че е имал годеница. Всеки път, когато идваше тук, беше с различна жена. Не че идваше особено често. Няколко пъти годишно може би, особено през последните седем-осем години.

„Я виж ти, я виж ти — помисли си Оливия. — Не съм изненадана, но имайки предвид какво каза Джоана, това е много интересно.“

— Останах с впечатлението, че е бил сгоден за Джоана, собственичката на магазин за пуловери.

Пърл се изкашля, за да си придаде важност. Очевидно не харесваше Джоана особено.

— В мечтите й може би.

— Ей сега ще донеса кафе — каза домакинята. Пърл бе истински извор на информация и клюки. Щеше да й бъде много полезна.

Отиде в кухнята и се върна с две големи чаши кафе. Гостенката се разхождаше из хола, надничайки, сякаш иска да види какво има в другите стаи.

— С радост ще ти покажа къщата — рече Оливия.

— О, това би било прекрасно — зарадва се Пърл. — Но по-добре да поговорим за конкурса за вътрешна красота, преди да съм забравила защо дойдох тук. Конкурсът е ежегодно събитие тук, в Блубери. Преди се провеждаше през лятото, но постоянните жители започнаха да негодуват срещу това, че много често го печелят момичета, които идват само за през лятото. Гласувахме и решихме да го провеждаме в разгара на зимата.

Оливия се усмихна.

— Много добре знам за какво говориш. Самата аз спечелих този конкурс, когато бях на петнайсет.

Другата жена хлъцна от изненада.

— Наистина ли? О, господи, в такъв случай просто трябва да приемеш.

— Какво?

— Да го организираш — обясни Пърл.

— Да организирам конкурса ли? Аз не…

— О, моля те, обещай ми, че поне ще си помислиш. Конкурсът не се е променял през последните трийсет години. Това е начинът, по който градът оценява момичетата между тринайсет и седемнайсет, които осъзнават, че външната красота е преходна. Наградата е две хиляди и петстотин долара и месечна колонка във вестник „Мейн Дейли Нюз“.

Оливия се усмихна. Точно заради това толкова много искаше да спечели конкурса. Колонката й помогна да си осигури мястото на стажантка в „Блясък“, след като завърши колежа.

— Аз нищо не разбирам от организирането на конкурс — призна. — Аз…

— Материалите от бившата организаторка са подредени — прекъсна я Пърл. — Ще получиш папка с всичко, което трябва да знаеш. Просто трябва да следваш нейния план. Конкурсът ще се проведе след две седмици, в деня след Свети Валентин.

— Защо предишната организаторка е напуснала само две седмици преди конкурса?

Посетителката отново се изкашля, за да си придаде важност:

— Много ми се ще да я намеря и да й кажа в очите какво мисля за това, че ни заряза по този начин в такъв критичен момент. Вчера просто станала и си тръгнала, оставила ми бележка, в която пишеше, че й е омръзнало от зимата в Мейн и отива във Флорида при един мъж, с който си пишели по интернет. Представяш ли си какво нахалство? Сякаш тази връзка ще просъществува.

— Пърл, аз…

— Твоето присъствие ще бъде стимул не само за момичетата, а и за целия конкурс. Ти не само си печелила конкурса, но си успяла да станеш изтъкнат редактор в известно нюйоркско модно списание. О, моля те, Оливия!

Оливия отпи от кафето си. Дори да й се искаше да приеме, първо трябваше да види какво ще каже Зак. Кайла щеше да участва в конкурса. А тя му беше обещала да не се доближава до нея.

— Щях лично да се заема с организацията на конкурса — каза гостенката, — но в момента съм много заета. Ще ми станат прекалено много дини под една мишница. Като отговорник по културната и развлекателната дейност трябва да организирам конкурса, но на Шелби, — така се казва организаторката беглец, Шелби Максуел — тази работа й хареса много, а и се справяше с нея толкова добре, че от години не се занимавам с конкурса. Ще ми отнеме две седмици само да схвана как действа конкурсът — въздъхна Пърл за повече ефект.

— Нека да си помисля — помоли Оливия.

Пърл изръкопляска.

— Ти не ми отказваш! О, мисли по-бързо, скъпа. Момичетата наистина имат нужда от напътствия.

— Ще ти кажа утре — обеща Оливия.

— Чудесно — зарадва се Пърл.

И след бърз оглед на къщата Пърл най-сетне си тръгна. Ключарят пристигна и се захвана за работа, а Оливия имаше възможност да си помисли през това време. Конкурсът за вътрешна красота. Щеше да й е много приятно да го организира. Той бе означавал толкова много за нея. Спомни си лятото, когато предложи на сестра си Айви да участва в него. Айви бе много интересен човек — напълно обсебена от криминологията. Тогава не я бе разбрала правилно. „Мислиш, че трябва да участвам, защото съм грозна?! Защото не изглеждам като теб?! Знам защо ти не искаш да участваш. Защото не притежаваш вътрешна красота! Отвътре си грозна!“ По-късно се сдобриха.

— Не си грозна отвътре — каза й Айви, а очите й бяха пълни със сълзи. — Ти си един от най-добрите хора, които познавам.

Този комплимент я стъписа.

— А ти изобщо не си грозна — отговори й тя, — напротив, много си красива.

— Красива неудачница — изрече Айви. — Бих предпочела да съм умна.

— Ти си много интелигентна — възрази Оливия.

Сестра й притежаваше голяма вътрешна красота. Аманда също. А когато Оливия спечели конкурса, тя най-после се увери, че и тя притежава вътрешна красота.

— Аз имам дъщеря — каза си на глас. — Аз имам дъщеря! Аз съм майка!

Опита се да си спомни колкото се може повече за момичето, което бе видяла в заведението, но Кайла бе твърде далече и тя не успя да я огледа хубаво. Бе видяла косата й, същата като нейната собствена, светлоруса и дълга.

— Аз съм майка — каза отново тя и затанцува от радостта, която изпълваше цялото й сърце.

Вече в много добро настроение, Оливия грабна палтото и ръкавиците си и излезе. Нямаше представа кога Зак ще докара колата й, така че реши да отиде до града пеша. Трябваше да купи двата си предмета, единият от тях щеше да бъде щори за банята. А ако случайно срещнеше Зак и Кайла, докато пазаруваше, още по-добре.