Саманта Джеймс
Съвършен герой (8)

7

На следващата сутрин Джулиана стана, когато Дейн още спеше. Огледа се в малкото огледало до вратата, среса се и вдигна косите си. След малко усети, че той се е събудил, и се обърна.

— Добро утро — поздрави тя с лека усмивка.

— Добро утро — отговори ведро той.

Докато тя се приближаваше към него, Дейн бе обзет от диво желание. Джулиана носеше проста рокля от бял муселин. Погледът му спря върху нежната синя дантела, която обграждаше деколтето. Млечнобели и гладки, гърдите й се подаваха над корсажа. Искаше да докосне кожата й, да я милва, да усети дали е така мека, както изглеждаше. Когато тя приседна на леглото и се наведе над него, за да види раната му, той не беше способен да откъсне поглед от деколтето й. Острата болка, която го прониза при едно необмислено движение, не успя да спре неудържимото му желание. От нея се носеше аромат на рози. За бога! Тя седеше пред него свежа и сладка, а той беше небръснат и рошав като дявол!

Докато се отдаваше на мечтанията си, той не забелязваше, че Джулиана изпитва същото. Мислите й непрестанно кръжаха около него. Не си спомняше да е виждала друг мъж с толкова ярко изразена мъжественост. Крайно объркващ, установи раздразнено тя. Какво, по дяволите, правеше с нея този човек?

Опита се да съсредоточи цялото си внимание върху превръзката, но това се оказа невъзможно. Гол до кръста, той изглеждаше още по-могъщ отпреди. Дори само ръстът му беше удивляващ. Дългите ръце бяха мускулести и покрити с тъмни копринени косъмчета. Китките и дланите изглеждаха силни, пръстите бяха дълги и жилести. Когато се докосна до него, стомахът й веднага се разбунтува.

Мускулите на корема й се стегнаха. По тялото й се разпространиха непознати тръпки. Отчаяно се опита да успокои лудо биещото си сърце. Щеше да се чувства много по-спокойна, ако ги разделяха слоеве дрехи. Риза, жилетка, жакет. Шалче на врата. За нея беше абсолютно ново преживяване да докосва мъж. Трябваше да се примири с този факт, но имаше и утежняващи обстоятелства. Кожата на мъжа беше безсрамно изложена на показ пред нея, без всякакво покритие…

Постара се да говори спокойно и с безразличие.

— Искам да видя раната ви.

— Трябва ли?

Джулиана започна да развива превръзката и Дейн здраво стисна зъби.

Когато откри раната, тя извика тихо. Между бодовете на шева й месото беше зачервено и изглеждаше възпалено. Стомахът й отново се преобърна.

— Много ли е лошо!

Джулиана отново прегледа раната. Кръвта се съсирваше добре.

— Всъщност не — отговори бавно тя. — Раната е покрита с коричка. Отдолу се е натрупала кръв, но това е нормално. Честно казано, изглежда по-добре, отколкото си мислех.

Тя донесе легенче с топла вода и чисти кърпи. Дейн не си позволи дори и да трепне докато траеше почистването на раната. Джулиана действаше много предпазливо. Докато работеше, той наблюдаваше ръцете й. Крехки и тесни като цялото й тяло. Спомни си как го докосваше, когато той лежеше полумъртъв от болка. Милваше нежно челото му и мекият, сладък глас нашепваше утешителни думи. Заедно с това нежното създание имаше остър език — какво объркващо противоречие!

Докато Джулиана сгъваше кърпите на четириъгълници, той кимна одобрително.

— Много си сръчна. Да не си работила в болница?

Джулиана изненадано вдигна очи.

— За бога, не!

— Смееш ли се? — попита той.

— Малко.

— Защо?

— Честно казано, направих първите си опити с животни.

Още като малко момиче се грижеше за ранени животинки — осиротяло зайче, куче, чието краче бе попаднало в железен капан… Когато се оправяха, много искаше да ги задържи и помоли баща си, но той отказа.

Подобно на брат си Джъстин, Джулиана беше родена доста своенравна и с откривателски дух. Без да знае баща й, тя скри кучето в къщичката за лодки и продължи да се грижи за него. Себастиян и Джъстин я подкрепяха и носеха на животното вкусни неща за ядене. По-късно го дадоха на един от арендаторите, който живееше близо до Търстън хол. Семейството обикна кучето и се отнасяше добре с него.

Ако беше узнал какво прави дъщеря му, баща й щеше да получи пристъп на ярост.

— Какви животни? — попита Дейн.

Джулиана вдигна рамене.

— Най-различни. Зайчета, веднъж птичка със счупено крило. — Не беше в състояние да скрие усмивката си. — Но вие засенчвате всичките ми досегашни пациенти.

— Благодаря. Радвам се, че най-после знам какво мислиш за мен.

— Преди няколко дни не се оплаквахте — напомни му тя.

— Правилно. — Той проследи внимателно как тя постави компрес върху раната и грижливо я превърза с дълго парче чист лен. — Въпреки това продължавам да мисля, че си учила някъде.

Джулиана беше заета с превръзката и отговори разсеяно:

— Когато бях малка, Себастиян лекуваше драскотините и отоците ми.

— Говориш за баща си, така ли? Защо го наричаш на малко име?

— Не, не говоря за баща си. Себастиян е брат ми.

Дейн остана много изненадан.

— Брат ти се е грижил за тебе?

— Ако го познавахте, нямаше да се чудите. Той е много мил и внимателен. Грижи се за всичко.

— А майка ти?

Усмивката й угасна. Ала трябваше да признае, че въпросът е логичен.

— Почти не си спомням майка си.

— Прости ми. — Той се поколеба. — Вероятно е починала, когато си била още много малка?

— Не, не точно. Тя… тя избяга с друг мъж. — Джулиана се покашля и продължи бързо: — Двамата загинаха, преминавайки на Ламанша.

Дейн извика изненадано.

— Всемогъщи боже!

— Да. Избухна скандал.

— Как реагира баща ти?

— Умря след няколко години. — Джулиана се надигна смутено и се засмя принудено. — Не знам защо ви разказвам всичко това. Вече почти не мисля за случилото се.

Дейн помълча малко и попита:

— На колко години си, Джулиана?

Тя присви очи.

— Това изобщо не ви засяга, сър.

— О, моля те — настоя той. — Кажи ми на колко си години.

Тя го погледна втренчено и очите й потъмняха.

— Е, добре. Тогава ще се опитам да отгатна. На двайсет и осем?

— Не! — извика възмутено Джулиана.

Той я обиждаше. Беше много по-млада.

Дейн побърза да се поправи.

— На двайсет и седем?

Тя не потвърди, но и не оспори. Значи бе отгатнал. Тя беше на двайсет и седем години.

— Защо не си омъжена?

— Нямате право да ми задавате такива въпроси! Не е почтено!

Но той не се отказа.

— Да не си от еманципираните жени?

Джулиана се изчерви.

— Непременно ли държите да ме обидите?

— Нямам такова намерение. Красива жена като теб би трябвало отдавна да е омъжена. Досега трябваше да имаш поне три деца.

Деца. Джулиана си представи дечицата на братята си. Себастиян имаше близнаци — Джефри и Софи, а малката дъщеричка на Джъстин се казваше Лизи. Обичаше ги с цялото си сърце, но те не бяха нейни деца. Отново я прониза старата болка.

Да, подигравките му й причиняваха болка. Защо си бе въобразила, че отдавна я е преодоляла? Явно грешеше.

Мислите й се насочиха към Томас. Отново я прониза остра болка, но тя успя да се овладее. Нямаше да позволи на Дейн да забележи, че страда. Дълбоко в себе си знаеше, че Томас не е мъж за нея. Никога не е бил. Но имаше моменти, в които си представяше какво би било, ако…

— Нямате право да ми задавате такива въпроси — отсече тя.

— Може би. Но ако ти кажа, че съм човек, който цени повече от всичко истината и честността?

— Вие? Вие сте човек извън закона. — Джулиана пое дълбоко въздух. — Тогава ми разкажете защо не сте се оженили! Или може би греша? Може би сте женен?

— Не, не съм.

Тя го удостои с унищожителен поглед.

— Защото нито една жена не се е съгласила да ви стане съпруга.

— Може би. Но още не съм помолил нито една за ръката й.

— Не мога да си представя, че ще се намери някоя да каже „да“ — отвърна остро тя. — Вие сте горски разбойник и водите лош живот.

Естествено, тя реагира остро. Той я бе раздразнил. Въпреки това беше любопитен. Тя избягваше да му отговори, защото нещо я измъчваше. Но не биваше да настоява. Щом възхитителната Джулиана не харесваше въпросите за възрастта и брака, беше по-добре да смени темата. Разговорът бе взел обрат, който не бе твърде приятен и за двамата.

Дейн прокара ръка по небръснатата си брадичка.

— Случвало ли ти се е вече да бръснеш мъж?

Учудването й беше достатъчен отговор. Ала той забеляза веднага, че тя е готова да се справи с новото предизвикателство.

Сините й очи засвяткаха.

— Наистина ли ще ми позволите да опра бръснача в гърлото ви?

Въпросът го изненада. Изгледа я от горе до долу и внезапно изпита несигурност.

— Може би не сте честен, но сте смел — отбеляза тя със сладка усмивка.

Накрая се уговориха Джулиана да му държи огледалото, а той да обръсне сам брадата и бузите си. Когато свърши, Дейн изтри остатъците от сапунена пяна и я погледна.

— По-добре ли е така?

Тя кимна доволно.

— Промяната е поразителна — засмя се одобрително тя и прибра приборите за бръснене в шкафа. — Ще се радвам, ако сега ми кажете, че сте гладен.

— Да, много. Но няма да пия повече от онзи ужасен бульон.

Джулиана понечи да отговори нещо, но се отказа. Думите му я засегнаха болезнено.

— Трябва да ви кажа, че приготвянето на бульона ми струваше много време и усилия.

— Оценявам ги високо, котенце, честна дума. Но тази сутрин съм гладен като мечка и чаша бульон няма да ми стигне.

— Да, така си и помислих. — Гневът й отлетя, ала на лицето й се изписа загриженост. — Само че вчера аз изядох последното парче хляб. Освен това… — Тя прехапа устни.

— Какво освен това? — попита заплашително той.

Джулиана неохотно срещна погледа му.

— Искам да бъда честна с вас. През целия си живот не съм сготвила нито едно ядене — призна съкрушено тя.

— Наистина ли? — Дейн се престори на ужасен. — Не очаквах това от тебе!

Джулиана го изгледа остро.

— Не ми се надсмивайте!

— О, не ти се надсмивам. Имаш пълното ми доверие. А сега ме чуйте. Навън, от северната страна на хижата, ще намериш малък килер…

Само след час в хижата се носеше аромат на месо и зеленчуци. Джулиана често-често разбъркваше супата, тананикаше си нещо и добавяше по някоя и друга подправка. Когато посегна към солницата, Дейн извика предупредително:

— По-внимателно, по-внимателно, котенце!

 

 

Когато нощта разпростря първите си сенки над гората, Джулиана се чувстваше смъртно уморена. Косата й висеше на влажни кичури по челото. Какво ли щяха да си помислят Себастиян и Джъстин, ако видеха сестра си в това състояние? Докато носеше дърва и вода, тя се опита да си представи физиономиите им и се засмя. Мръсна, разрошена, запотена… двамата нямаше да повярват на очите си.

Въпреки това беше много горда със себе си.

Когато се отпусна на леглото, Дейн я огледа съчувствено.

— Уморена ли си?

— Малко — призна тя.

— Съжалявам. Не биваше да те товаря толкова.

Без съмнение Дейн беше най-трудният й пациент досега. Нетърпелив, хленчещ… Няма ли да спре да се оплаква от безделието си, каза си сърдито Джулиана. Непрестанно й мърмореше, че не го пуска да става от леглото. Направи й впечатление, че днес изобщо не беше мислила за Лондон и не си беше пожелавала да се върне там. Но трябваше да признае, че просто нямаше време за такива мисли. Харесваше й да бъде заета по цял ден. Да работи за човек, който има нужда от нея.

Нищо, че беше горски разбойник.

Тя сви рамене, вдигна единия си крак на коляното и събу обувката. Боже как я боляха краката! Беше почти сигурна, че цял ден не е поседнала да си почине.

Дейн нагласи ръката си върху възглавницата.

— Не се страхувай от мен, скъпа Джулиана, а спокойно си събуйте чорапите. Не очаквам тази нощ да ме нападне диво желание.

Джулиана го изгледа намръщено. Навикът му да чете мислите й беше досаден и я нервираше. А намекът му беше крайно неуместен. Но запознанството им също беше необикновено.

Тя свали обувките и чорапите и разтри болезнено пулсиращите си стъпала. После угаси свещите и се пъхна под завивката.

Двамата лежаха рамо до рамо. Единственият шум в стаята беше пращенето и съскането на огъня.

Дейн прекъсна мълчанието.

— Вероятно това е голяма промяна в сравнение с досегашния ти живот. Предполагам, че си живяла в безделие?

— Да, но това не означава, че съм безделница.

Устните му потръпнаха.

— Не исках да кажа това. — Помълча малко и попита: — Ако не беше тук, какво щеше да правиш сега?

Джулиана се замисли.

— Ако си бях вкъщи в Бат, сега вероятно щях да се разхождам сред природата. Ако бях в Лондон, щях да танцувам на някой бал… — Засмя се и добави: — И в двата случая щяха да ме заболеят краката.

Дейн избухна в тих смях.

— Много ти благодаря. Това облекчава съвестта ми, и то значително.

Отново се възцари тишина, но тя не създаваше напрежение.

— Джулиана?

— Да?

— Защо остана тук, мис Джулиана Клер? — По лицето му пробяга сянка. — Мисля, че намеренията ти бяха други.

„Мис Джулиана Клер“. Тя се почувства виновна и усмивката замръзна на лицето й.

— Защо ми задавате този въпрос?

— Би трябвало да е ясно. Защото искам да знам. — Той се обърна настрана и се опря на здравото си рамо.

— Не, Дейн! — извика обвинително тя. — Не бива да правите това!

— Искам да те виждам, докато си говорим.

Без да обърне внимание на острата болка в рамото, той я обърна към себе си.

— Защо остана? — Въпросът прозвуча настойчиво. — Не беше нужно да го правиш. Можеше да ме напуснеш.

Внезапно в сините й очи запариха сълзи.

— Не. — Гласът й прозвуча задавено. — Не можех. Погледнах назад и видях как ме гледате… Не можех да ви оставя в това състояние. Сърцето не ми позволи. И… чувствах се ужасно виновна, че стрелях по вас. Не можете да си представите колко съжалявам!

Дейн простена тихо.

— Имаш добро сърце, котенце.

Тя поклати глава.

— Дейн, аз…

Той вдигна ръка и помилва брадичката й.

— Тихо. Не говори повече.

Погледите им се срещнаха.

Отговорът й замря в гърлото.

Той не го беше планирал, със сигурност не го бе планирал, но си го представяше, и то много пъти. То просто се случи. Дейн не знаеше защо и не го беше грижа. Погледът му бавно се сведе към устните й. Наведе се към нея и видя как сините очи се разшириха, когато тя разбра намерението му.

Устата му бавно завладя устните й.

Тя не го спря.

Прие целувката — дори светът наоколо да рухнеше. Дейн не се поколеба. Нищо на света не беше в състояние да го разколебае. Той искаше тази целувка и я получи. Тя затвори очи и миглите й затрепкаха. Устните й се отвориха за него. Той усети аромата на лимони в косата й… От устата му се отрони въздишка.

Без да бърза, той започна да изследва устата й. Вкуси я с наслада и с радост усети как горещият й дъх се ускори и се смеси с неговия.

Болката в рамото беше забравена. Джулиана беше толкова лека и крехка. Той не смееше да се облегне върху нея, защото се боеше, че няма да понесе тежестта му.

По тялото му преминаваха тръпки. Той я искаше. Искаше да се доближи до нея, да стопи всички прегради, колкото беше възможно между мъж и жена. Искаше да лежи до нея, да свали дрехите й, да изследва сантиметър по сантиметър сладкото й прасковено тяло и да се забие дълбоко в нея, за да утоли жаждата си. Финият муселин, който скриваше гърдите й, му пречеше. С какво удоволствие би смъкнал роклята й, би я разкъсал на парченца. Ала разумът победи. Сега не беше време за любов. Освен това й беше обещал. Тя беше неопитна. Никога не се беше любила. Той го знаеше по инстинкт и не искаше да я уплаши.

Когато тя бавно вдигна глава, сърцето му биеше диво. Като в транс, погледът на Джулиана се насочи към лицето му и потърси нещо в него. Тя дишаше задъхано и това предизвика нова вълна от страст в тялото му. Той откри в очите й същото сладко желание, което бе завладяло и него.

Тя отвори устни и Дейн леко поклати глава. Нежно притисна пръст към устните й и ги затвори. Сам не разбираше защо, но не искаше да разруши магията на мига.

Макар и с мъка, успя да се усмихне.

— Тихо, котенце. Да не говорим. Спи… спи сега.

С връхчето на пръста си затвори очите й.

Тя спа непробудно до сутринта.