Саманта Джеймс
Съвършен герой (23)

22

Рано сутринта на следващия ден Себастиян се появи в градската къща на Джулиана. Само след няколко минути пристигна и Джъстин. Братята бяха спретнати и облечени безупречно. Мисис Макартър бе приготвила обилна закуска, но никой не беше особено гладен и след като хапнаха по малко, тримата отидоха в салона. На никой не му се говореше, но Джъстин изобщо не отваряше уста. Себастиян и Джулиана се спогледаха угрижено. Джулиана се разположи на дивана до Себастиян и пое дълбоко въздух.

— И така — започна с равен глас, — мисля, че е време да поговорим за мама. Съгласни ли сте? Боя се, че е изпаднала в много трудно положение.

— А аз се боя, че името на семейството ни пак ще бъде оваляно в калта — допълни мрачно Себастиян. — Трябва да очакваме, че ще я хвърлят в затвора. Възможността е напълно реална. Изобщо не мога да си представя как ще го преживее. Затова смятам, че сме длъжни да й осигурим най-добрата защита.

— Съгласна съм с теб. Тя може да ни е напуснала, но ние не бива да я изоставяме в тази трудна ситуация.

Себастиян хвърли загрижен поглед към Джъстин.

— Значи всички сме съгласни?

За първи път тази сутрин брат му се усмихна истински.

— Да не мислиш, че съм против? Все пак тя ни е майка.

— Честно казано, не бях сигурен — призна Себастиян. — Мама винаги е била дяволски импулсивна. Поддаваше се на настроенията си, а татко… баща ни беше невъзможен! Знам, че ще се съгласите с мен. Не извинявам онова, което направи тя, в никакъв случай. Тя искаше всички да й се възхищават, да я обожават. Но по свой начин ни обичаше. Може би е глупаво от моя страна, но вече отдавна не я обвинявам, че ни е напуснала. Сега се е забъркала в неприятна история, но не вярвам, че е извършила нещо нередно.

Джъстин поклати глава.

— Не смееш да го наречеш глупаво, Себастиян. Ти си… с една дума — за мен ти си най-добрият човек, когото познавам.

Себастиян се усмихна с леко смущение.

— Благодаря ти. — Ала бързо стана отново сериозен и погледна изпитателно брат си. — Позволяваш ли да те попитам нещо?

— Естествено.

— За онова, което каза снощи на мама. Дали баща ни е наш баща и така нататък… Винаги съм знаел, че има нещо… но не бях сигурен какво точно е станало. Когато баща ни почина, ти беше при него, прав ли съм?

— Да. Бях при него, когато умря.

Себастиян очевидно се обърка.

— Защо тогава не си ни казал нищо?

— Защото се обвинявах за смъртта му. Години наред. Докато не се ожених за Анабел. Срамувах се. — Джъстин сложи ръце на коленете си и обясни: — Бях млад и необуздан. Караницата ни беше ужасна.

— Заради мама ли се скарахте?

— Да.

— Винаги съм знаел, че ти беше най-тежко засегнат от заминаването на мама — каза тихо Себастиян. — Макар че се опитваше да не го показваш.

— Преди тази нощ — призна с наведена глава Джъстин, — никога не се бях съмнявал в онова, което ни казваха — че мама е тръгнала по свой път едва след раждането на Джулиана. Започнах да се съмнявам едва когато пораснах… Ала след онази нощ с татко… — лицето му изрази дълбока болка — тогава започнах да се питам дали това е истина. Дали му е изневерявала още преди да се родим? Дали татко ме мразеше само защото толкова много приличам на мама? Или защото не съм негов роден син?

Джулиана слушаше изповедта на брат си и болката в сърцето й ставаше все по-силна.

— Това няма никакво значение, Джъстин. — Гласът й беше пълен с обич. — Той наказваше нас, защото не можеше да накаже нея. Нашият баща просто не беше способен да обича.

— Горчивината го разяждаше — допълни Себастиян. — Той изпълняваше дълга си, но това не го радваше. Сигурен съм, че изобщо не знаеше какво означава да си щастлив.

Джъстин ги слушаше замислено.

— Може би сте прави. Може би затова ме е мразил.

Тримата дълго седяха мълчаливо. Вихрушката на събитията ги бе повлякла и бе събудила стари спомени. И нови въпроси.

Точно тогава се почука на вратата. Джулиана скочи веднага.

— Сигурно е Дейн — проговори задъхано.

Оказа се права. Дейн влезе забързано.

— Всичко свърши — съобщи с леко тържество в гласа. — Проблемът с майка ви се уреди.

Джулиана не откъсваше поглед от него.

— Какво се случи? — попита тихо тя. — Да не би Барнаби да се отказа от обвинението?

— Не, мила.

Себастиян също устреми поглед към Дейн.

— Какво точно означава това?

Дейн подбра думите си много грижливо.

— Ами… аз убедих пазача, че мога да го заместя. Лично да отведа дамата в съда. По пътя натам…

— Какво стана?

— Стана следното: ако ме попитат, ще кажа, че майка ви е много изобретателна дама. Че докато сме пътували към съда, е успяла да измисли някаква хитрост и да ми избяга. Че съм се почувствал като последен глупак. В един момент е била до мен, а в следващия вече я е нямало. — Той направи многозначителна пауза. — Ако ме попитат, естествено.

Докато говореше, Дейн се обръщаше последователно към всеки от тримата. Джулиана, Себастиян и Джъстин го гледаха слисано. Тя избяга, казваше им той, избяга…

Джулиана се овладя първа.

— Мили боже — пошепна несигурно, — това означава ли, че тя…

— Смея да твърдя, че вече е на път към Франция.

Господи! Той бе допуснал майка им да избяга. Не, повече от това, разбра бързо тя. Оставил я е да си отиде. Улеснил е бягството й.

Това беше ясно заключение и то произлизаше не от думите, а от нещата, които се криеха зад тях.

Той бе спасил майка им — и заедно с това беше спасил децата й. Нея, Себастиян и Джъстин. Господи, как обичаше този мъж!

— Значи тя никога няма да се върне в Англия? — попита тихо Джъстин.

— Не — отговори спокойно Дейн. — Ако се върне, ще я арестуват и ще я обвинят в съучастничество. Освен това в течение на следствието вероятно ще стане ясно, че тя е виновна в двубрачие. Но искам да знаете нещо много важно: информацията по делото Роксбъри е на писалището на министър-председателя. Само двама души от вътрешното министерство знаят какво точно се случи. Никой няма да разбере какво се случи с него… и с майка ви.

— За света Дафни Стърлинг ще си остане мъртва — изрече безизразно Себастиян.

Дейн спокойно издържа погледа му.

— Точно така. Никой няма да знае нищо.

— Дължим ви голяма благодарност — изрече овладяно Себастиян.

Джулиана наклони глава и се обърна към братята си.

— Никога вече няма да я видим. — В гласа й звучаха сълзи.

— Така е — кимна Себастиян, — но и за нея, и за нас така е по-добре. Тя ще се справи. — На устните му изгря усмивка. — Нашата майка доказа, че може да се грижи добре за себе си.

Джулиана хвърли бърз поглед към Джъстин. Той седеше на ръба на дивана, опрял ръце на коленете. От влизането на Дейн не бе казал нито дума. Красивото му лице показваше следи от болка и облекчение едновременно.

Джулиана пъхна ръка под лакътя на Дейн и той я притисна леко, без да я погледне. След малко се покашля и продължи:

— Майка ви помоли да ви дам това. — Извади от жакета си грижливо сгънат лист хартия. — Тя каза, че писмото е за трима ви. — Погледна Джъстин и добави: — Освен това каза, че вероятно вие ще пожелаете да го прочетете пръв.

Отиде до вратата и заяви:

— Сега ще ви оставя сами. Това е семеен въпрос.

Излезе и тихо затвори вратата зад себе си.

Джъстин не посегна към писмото на майка си. Може би се страхуваше от онова, което щеше да прочете в него. Затова се обърна за помощ към Джулиана и Себастиян.

— Господи… Сигурно ви е ясно какво пише вътре.

Джулиана прехапа устни. Гърлото й пресъхна. Защо Джъстин се държеше така? Точно той, винаги силен и уверен в себе си! Никога не го беше виждала толкова несигурен. Тази гледка й причиняваше болка.

— Е, сега ще получиш отговора.

Себастиян изглеждаше напълно спокоен. И гласът, и позата му издаваха увереност. Опря лакти на страничните облегалки и спокойно отпусна ръце в скута си.

Джъстин го погледна укорно.

— Не искаш ли да знаеш какво пише вътре, Себастиян? Не искаш ли да чуеш истината за семейството ни? За баща ни?

Себастиян вдигна рамене.

Джъстин насочи поглед към Джулиана. Тя поклати решително глава.

— Няма значение дали ние искаме да знаем, Джъстин — обясни тихо тя. — Важното е дали ти искаш да знаеш.

Джъстин се надигна като замаян, без да изпуска писмото от ръцете си.

— Проклятие! — проговори дрезгаво. — Мислех, че искам да знам. Мислех…

Преди да осъзнае какво прави, той застана пред камината. Преглътна мъчително и сведе поглед към восъчния печат на писмото.

Всички мълчаха.

Себастиян и Джулиана знаеха какво става сега в сърцето на брат им. Той търсеше. Отчаяно се опитваше да стигне до най-далечното ъгълче на сърцето си… да проникне в дълбините на душата си…

Да намери отговора, който беше достъпен само за него.

Двамата чакаха. Чакането продължи цяла вечност.

Джъстин се наведе към огъня и внимателно поднесе писмото към пламъците. Проследи как то пламна и постепенно се овъгли.

По бузите на Джулиана потекоха сълзи и тя се опита да ги изтрие с ръка.

Когато от писмото остана само пепел, Джъстин се обърна към брат си и сестра си.

— Тя беше права — проговори меко. — Мама беше права. Ние бяхме трима и всеки можеше да разчита на другия. Мисля, че едва сега го осъзнавам в цялата му важност. Когато тя ни напусна, ние тримата се научихме да се грижим за себе си, да се грижим един за друг. Станахме силни. Сближихме се, защото си нямахме никой друг. Аз не съжалявам за това. Каквото и да съдържа писмото, то не би могло да промени нищо в чувствата ми към вас.

Той погледна Джулиана с ясните си зелени очи.

— Обичам те повече от всичко на света, Джул. — Обърна се към Себастиян и добави: — И теб, братко.

Джъстин говореше сериозно, но леката му крива усмивка улучи Джулиана право в сърцето. Не можа да издържи повече и захълца задавено. Чувствата надделяха и избликнаха от сърцето й.

Братята й застанаха от двете й страни и я прегърнаха.

— Не плачи, Джул — помоли Джъстин. — Всичко е наред. Най-сетне всичко е наред.

— Знам, знам. Затова плача. От радост. — Джулиана вдигна глава и се опита да се усмихне. Изражението на обляното в сълзи лице разсмя двамата братя. Тя ги прегърна и продължи да хълца.

Джъстин се засмя дрезгаво, наведе се към нея и я целуна по бузата.

— Надявам се за в бъдеще да плачеш само от радост — пошепна в ухото й.

Когато отново се изправи, очите му бяха овлажнели. Себастиян също беше трогнат до сълзи. Тримата останаха дълго така, обединени в кръга на обичта.

Джъстин беше този, който ги върна в действителността.

— А сега, скъпи мои, трябва да се сбогувам. Обзе ме настойчивата потребност да се прибера вкъщи и да прегърна жена си и дъщеря си.

— И аз си помислих същото — усмихна се Себастиян.

Вече на прага, Джъстин спря и попита:

— Искате ли утре да вечеряме заедно? Да речем към седем?

— Отлична идея — кимна Себастиян.

Джъстин хвърли бърз поглед към Дейн, който се бе върнал в салона, щом чу плача на Джулиана. След като се убеди, че нямат нужда от него, той понечи да се върне в малкия салон, но като разбра, че двамата си отиват, остана на мястото си. Джулиана отиде при него и мушна ръка в неговата.

— Надявам се, че и вие ще дойдете — обърна се към него Джъстин. — Време е да се запознаете със съпругите ни.

— Предупреждавам ви, че ще присъстват и децата — засмя се Себастиян. — Ще бъде доста шумно.

Дейн се обърна към Джулиана и я погледна въпросително, без да каже дума.

Джъстин и Себастиян си размениха развеселени погледи. Всеки знаеше какво мисли другият — Дейн вече се държеше като съпруг!

Джулиана кимна едва забележимо.

— С удоволствие ще дойда. Много ви благодаря, че ме поканихте. — Дейн се поклони учтиво.

Веднага щом останаха сами, Дейн обърна любимата жена към себе си и изтри с палец сълзите от бузите й.

— Наред ли е всичко?

— Да, вече всичко е наред.

Той я погледна дълбоко в очите.

— Сигурна ли си?

— Абсолютно — отговори тихо тя. — Сигурна както никога през живота си. О, Дейн… онова, което направи за майка ми… не знам как да ти благодаря.

Той сложи пръст на устните й, за да й попречи да продължи. Помисли малко и поклати глава.

— Нямаше как, котенце. Трябваше да го направя. Не знам дали тя е виновна. Не е моя работа да я съдя. Но не исках да я изправят пред съда. Не можех да го допусна. Не исках майката на жената, която обичам, да влезе в затвора. Усещах, че това не е правилно. Възползвах се от предоставения ми шанс. Нищо повече. Тя също осъзна шанса си и се възползва от него.

Джулиана пламна цялата. Отново го бе казал. Той я обичаше.

— Хубаво би било да се сбогувате, но нямахте тази възможност.

— О, мисля, че го направихме, Дейн. Казахме й сбогом по свой начин. Отношенията ни са уредени. Вече не изпитваме горчивина и не тъгуваме по нея. — Джулиана сложи ръка на гърдите му. — Какво ще стане сега с теб? Барнаби сигурно ще се ядоса, че си допуснал свидетелката да избяга. Това ще навреди ли на позицията ти във вътрешното министерство?

На устните му заигра усмивка.

— Не.

Джулиана го погледна смаяно.

— Наистина ли?

— Виж, котенце — обясни с усмивка той, — това беше последната поява на Свраката. А що се отнася до вътрешното министерство… тази част от живота ми е приключена. Няма да се върна повече там.

Джулиана не повярва на ушите си. Изненадата й беше пълна.

— Наистина ли няма да работиш повече за тях, Дейн?

— Да, скъпа. Бях го решил още преди да те срещна и ти затвърди това мое решение. Намерението ми е да се посветя изцяло на жена си и бъдещите ни деца.

— О! — изрече тя с добре изиграна изненада. — Но ти нямаш жена, да не говорим за деца.

— Засега — засмя се той. — Но щом се сдобия с жена, децата няма да закъснеят. Уверявам те, че няма да пожаля време и усилия, за да се грижа за тях както трябва.

Джулиана се ококори от смайване.

— Виж ти! — извика тя. — Толкова ли си сигурен в себе си?

— Ти все още ми дължиш отговор.

— Това означава да дам отговора, който ти искаш да чуеш, нали? — засмя се тя.

— Правилно. Ще приема само един отговор.

— И какъв е той?

Дейн я погледна пронизващо и коленете й омекнаха. Той я вдигна във въздуха и приближи устните й към своите. Отговори на въпроса й с въпрос. Очите му потъмняха, погледът му запламтя.

— Обичаш ли ме, котенце?

Джулиана не се поколеба нито секунда.

— Да — отговори твърдо. — Обичам те до лудост.

— Тогава кажи да, любов моя. Кажи, че ще се омъжиш за мен.

— Да — отговори едва чуто тя. — Да, ще се омъжа за теб.

Той я целуна, отначало нежно, после с цялата си страст. Любовта струеше направо от сърцето му. Джулиана го прегърна и се притисна до силните му гърди.

Дейн се засмя и я отдалечи малко от себе си. Джулиана извика недоволно.

— Какво има? — попита намръщено. — Случило ли се е нещо?

— За малко да забравя! Трябва да ти покажа нещо.

За нейна изненада той я изведе навън. Щом завиха зад ъгъла, Джулиана видя пред себе си прекрасната тухлена къща с грациозните гръцки колони. Това беше неговата къща. Къщата, на която се бе възхищавала отдалеч. В момента това изобщо не е важно, помисли си тя и се усмихна. Сега най-важното беше, че той ще я понесе нагоре по стълбата и двамата ще се любят в стаята му.

Ала Дейн не я поведе към вратата. Нито по стълбата към спалнята му.

Вместо това двамата заобиколиха къщата, прекосиха прекрасната градина и застанаха пред обора. Дейн влезе пръв и я повика с пръст. Джулиана присви очи.

— Какво има, Дейн?

Той показа ъгъла. Джулиана се вгледа по-внимателно и откри постланото на пода вълнено одеяло. Там лежеше зеленоока котка с жълтеникава козина. Сгушени до нея, спяха три мънички гарвановочерни котета.

Някой се потърка в глезените й и Джулиана сведе глава. Най-сетне разбра какво става.

— Максимилиан! Ти си таткото, нали?

Джулиана се засмя щастливо и посочи жълто-кафявата котка.

— Максимилиан е правил любов без мое знание и ето го резултата — отбеляза лаконично Дейн.

— Не съм виждала толкова сладки котенца! — извика възбудено Джулиана. — Знаеш ли дали…

— Две мъжки и едно женско — прекъсна я той. — Освен това аз имам идея.

На устните му грееше дяволита усмивка.

— И каква е тя? — Джулиана клекна и предпазливо помилва черните котенца.

— Да ги заведем в Съмърсет. Според мен провинцията е по-подходящо място за малките същества. Там ще си играят на воля и ще пораснат големи и силни. Можем да им дадем същите имена като на…

Сърцето й направи скок. О, господи, той помнеше разказа й!

— Алфред, Ребека и Ъруин — допълни тихо Дейн.

Трогната до дън душа, Джулиана се хвърли в прегръдката му. Дейн зарови пръсти в гъстата кестенява коса и дръпна главата й назад, за да я погледне в лицето.

— Е, какво ще кажеш? — пошепна нежно.

Две големи сълзи се отрониха от очите й. Сълзи на безкрайна радост.

— Мисля, че ще те обичам вечно — отговори тържествено тя.

 

 

През нощта Дейн чу конски тропот и веднага стана. Облече халата си, целуна бъдещата си съпруга по нослето и излезе, за да се види с Филип.

— Наред ли е всичко?

— Да — отговори весело Филип. — Дафни Стърлинг или мадам Лемьо е на борда на пощенския кораб за Кале. Искам да ти кажа, че ми струваше доста усилия да я отведа тайно до пристанището.

— Пак ли си търсил вълнуващи приключения?

Филип се засмя тържествуващо.

— Всеки ги търси, нали?

— Помниш ли как веднъж ми каза, че много искаш да се сменим?

— Помня, разбира се.

— Е — усмихна се Дейн, — надявам се, че си говорил сериозно. — Пъхна ръце в джобовете на халата си и се зарадва на слисаното лице на Филип. — Предложих на Барнаби да ти даде моите задачи. Днес подадох оставката си. Той ми отговори, че ще обсъди този въпрос с теб още утре. Значи днес.

Филип не можеше да повярва в чутото.

— Сериозно ли говориш?

— Да, разбира се.

— Боже, наистина ли ще стана шпионин? — попита изумено Филип. — Истински шпионин?

Дейн отметна глава назад и се засмя гърлено.

— Мили боже, не смея дори да мисля за бъдещите ти подвизи — подразни го той. — Най-сетне границите на Англия отново ще бъдат сигурни.

— О, разбира се! По-сигурни от всякога — отговори Филип с широк жест.

— Значи се радваш?

— Няма смисъл да ми задаваш такива въпроси. А ти какво ще правиш, Дейн? Сигурен ли си, че вземаш правилното решение? Никакви среднощни приключения повече. Никакви тайни уговорки…

— Никакви опасности…

— Но какво ще правиш, по дяволите? Как ще прекарваш дните и нощите си?

Дейн се засмя тихо.

— Предстои ми най-вълнуващата работа на света.

— И каква е тя?

— Ще създам новите членове на семейство Гранвил, приятелю.