Саманта Джеймс
Съвършен герой (14)

13

Валеше дъжд. По-скоро ръмеше, както беше типично за лондонската пролет. От комините излизаха гъсти сиви облаци дим. Внезапен порив на вятъра удари няколко едри дъждовни капки в стъклото на прозореца.

Джулиана седеше в салона на градската си къща. В такива дни обикновено се сгушваше в креслото си и се взираше дълго в пламъците на огъня в камината. На масичката до нея винаги имаше чай от любимата й смес. Помещението беше изключително елегантно, но и много удобно. Тя бе положила големи усилия при обзавеждането на своя дом. Седмици наред обикаляше магазините, за да намери най-хубавите мебели. Дървената ламперия и рамките на вратите бяха боядисани в цвят слонова кост, стените бяха облицовани със синя дамаска. Голямо огледало в златна рамка висеше над удобния диван, тапициран с коприна. Днес обаче чаят й изстина, без да го докосне. Дъждовното време помрачи настроението й.

Може би трябваше да направи ремонт. Да пребоядиса салона. Да се занимава с нещо, за да не мисли за Дейн.

Беше се разделила с него преди две седмици. Не искаше да тъгува за него. Не искаше да мисли как би изглеждало общото им бъдеще.

Безсмислено.

Тя бе продължила прекъснатото си пътуване до Бат. Пристигна в къщата си неочаквано. Слава богу, камериерката й Пеги бе останала в Лондон. Радостта й, че ще поживее малко в провинцията и ще диша чист въздух, бе отлетяла отдавна. Нямаше никакво желание да остава дълго в Бат. Безпокойството я накара да се върне скоро в Лондон.

След завръщането си се занимаваше с обичайните ежедневни неща и посвещаваше много време на обществените си задължения. Ала нощите, които прекарваше сама в леглото, бяха ужасни.

След като Дейн нахлу в живота й, светът коренно се промени. Нещо в нея се бе събудило. Нещо, което дотогава бе крила дълбоко в себе си. Всичките й надежди и мечти бяха отлетели в деня, когато Томас я напусна.

Защо я целуваше Дейн? Защо я милваше? Защо разкъса бариерата около сърцето й? Защо унищожи надеждите и плановете й? Тогава си обеща никога вече да не отдаде сърцето си на мъж. Да остане завинаги сама. Ала времето прекарано с Дейн й вдъхна нова смелост. Години наред си беше въобразявала, че е щастлива. Досега беше на мнение, че се познава, че знае какво иска и от какво се нуждае. Мислеше си, че може да има едното без другото.

Но сега я измъчваха съмнения дали някога отново ще бъде щастлива. Как би могла? Във всеки случай не сега. Не и точно след преживяното с Дейн. Дори тогава, след като Томас се ожени за Кларис, не я болеше толкова силно като сега. Днес имаше чувството, че някой е откъснал част от сърцето й.

Внезапен шум откъм входната врата я изтръгна от невеселите мисли. Тя стана и излезе в преддверието. Подът беше настлан с полирани черни и бели плочки, наредени като шахматна дъска. Братята й бяха влезли и изтърсваха дъжда от палтата си. Икономката мисис Макартър, която работеше при нея от три години, чакаше на вратата.

— Джулиана! — извика Джъстин, щом я видя. — Идваме от Уайтс. Отбихме се само за малко.

— Аз пък си помислих, че търсите убежище от дъжда.

Себастиян я помилва успокоително по бузата.

— Здравей, Джул.

Мисис Макартър приглади престилката си.

— Ще направя чай, господа — заяви ведро тя.

— Разбира се — отбеляза сухо Джулиана. — Е, останете за чая.

Братята я последваха в салона. Себастиян се разположи на дивана, докато Джъстин намести едрата си фигура в крехкото бяло кресло насреща му.

— Къде беше, по дяволите? — попита Джъстин и разкопча жакета си. — Анабел ми каза, че преди няколко дни минала оттук и й казали, че си отишла да прекараш няколко дни в провинцията. Няма те от няколко седмици. Защо се забави?

— Вярно е, не сме се виждали цяла вечност. — Себастиян я наблюдаваше любопитно.

— Реших да остана малко по-дълго този път. Върнах се преди една седмица и досега отказвах всякакви излизания. — Това беше само половин лъжа, но Джулиана въпреки това изпита угризения на съвестта. Нима можеше да им каже, че е прекарала известно време в компанията на Свраката? По дяволите! Никой нямаше да й повярва. Сигурно ще се усъмнят в здравия й разум или ще се изсмеят на добрата шега. Освен това тя беше обещала на Дейн да мълчи.

Обещание, което щеше да сдържи.

Мисис Макартър влезе в салона с пълна табла. Когато нареди чашите и сладкишите на масата, Джъстин й благодари със сияеща усмивка, която накара жената да се изчерви. Знаеше, че той не мисли нищо особено за нея, но това беше тъкмо усмивката, с която Джъстин години наред печелеше сърцата на жените. Само съпругата му правеше изключение — поне в началото. Анабел, снахата на Джулиана, изобщо не се впечатли от очарованието на галантния младеж и решително отблъсна ухажването му.

— След всяко твое посещение мисис Макартър дни наред танцува и се смее — съобщи с усмивка Джулиана. — Да кажа ли на Анабел, че си направил ново завоевание?

— Стига, момиче. Знаеш, че в моя живот има само една жена. Всъщност не — две. — Джъстин се ухили доволно. Естествено, имаше предвид малката си дъщеричка.

— А какво ще кажете за мен? — Себастиян се намръщи недоволно. — Да не съм някой грозник?

Джулиана се нацупи и изгледа обвинително красивия си голям брат.

— Познавам една жена, която е завладяна от теб. — Изчака малко и попита: — Как са близнаците?

— Постоянно бърборят нещо и пълзят по цялата къща. Дейвън и аз припадаме от умора. — Себастиян изкриви лице и извъртя очи, макар да знаеше, че никой няма да му повярва. Всички знаеха, че обожава жена си и децата.

Поговориха си още малко, все в същия шеговит тон. Мисис Макартър сервира топли сладки и плодови тортички. Себастиян забеляза, че Джулиана не се докосва до сладкишите, и шумно остави чашата си на масата.

— Какво те тревожи, Джул? — попита спокойно.

Тя остана външно спокойна. През последните дни постоянно се стараеше да не хаби малкото сила, която й беше останала. Минала нощ обаче загуби битката. Постоянно виждаше пред себе си Дейн. Кехлибарените очи не я изпускаха от поглед. Топлината му я обгръщаше. Боже, как копнееше за него! Сигурно никога нямаше да го забрави. Как да забрави миризмата и вкуса на кожата му? За кратко празното й сърце се беше напълнило с любов. Животът й бе придобил смисъл. И сега празнотата беше още по-потискаща.

Нещо в нея се пречупи. Зарови лице във възглавницата и заплака горчиво. Заспа едва на разсъмване. Когато се събуди, под очите й имаше тъмни кръгове.

— Нищо ми няма — излъга бързо. — Защо реши, че нещо ме потиска? — Отпи глътка чай и си изгори езика.

Себастиян вдигна вежди. Погледът му се премести от недокоснатата чиния към лицето й.

— Това са любимите ти сладкиши. Никога не си ги оставяла.

— Обядвах късно — продължи с лъжите Джулиана.

Себастиян я гледаше изпитателно. Тя се опитваше да крие мъката си, но братята й я познаваха.

— Изглеждаше уморена, Джулиана.

Тя сведе поглед, но аргусовите очи на Джъстин я бяха изпреварили.

— Изглеждаш много променена — заяви направо той. — И си отслабнала.

— Прав си — съгласи се с него Себастиян. — Освен това си загубила свежестта си. Гласът ти не звъни както по-рано. — В челото му се вдълба бръчка. — Да не си болна? Или си настинала?

В гърдите на Джулиана тежеше огромен камък. Така й се искаше да се хвърли в прегръдките на Себастиян и да му признае всичко. Да потърси закрила и утеха. Но успя да се овладее и поклати глава.

— Нищо ми няма — повтори упорито. — Сигурно е от липсата на слънце. Денят е толкова сив…

— Ако не знаех, щях да си помисля… — започна Джъстин и спря. Зелените му очи я измериха с мрачен поглед.

— Добре съм — заяви Джулиана. Вече беше започнала да се ядосва.

— Докажи го — предизвика я той. — Ела с нас на бал тази вечер. У семейство Фартингейл. Сигурен съм, че си получила покана.

— За разлика от теб, аз мога да устоявам на съблазните. — Даже бракът не бе успял да смекчи решителния характер на Джъстин! — Честно казано, представях си, че ще прекарам спокойна вечер вкъщи…

— Няма да ти навреди, ако прекараш вечерта навън. Най-добре е сега да си полегнеш, за да си свежа довечера.

Себастиян, естествено, подкрепяше Джъстин! Джулиана изхъмка недоволно и погледна единия, после другия.

— Ще ме измъчвате, докато кажа да, нали?

— Никога не бихме направили подобно нещо!

Тя кимна и попита сладко-сладко:

— Ще позволите ли, скъпи братя, да ви изпратя до вратата?

Нито един от двамата не тръгна да става. Джулиана стисна устни. Никога досега не беше успявала да се противопостави на братята си. В крайна сметка винаги правеше това, което те искаха.

— Е, добре. Ще се срещнем там.

— Прекрасно.

— Дейвън много ще се радва да те види.

Джулиана се надигна и им даде знак да си вървят.

Докато вървяха към вратата, Себастиян прошепна в ухото на Джъстин:

— Браво. Беше много убедителен.

Сивите му очи блеснаха дяволито. Джъстин удари токове.

— А аз ти благодаря, че ме подкрепи!

Джулиана изруга полугласно. Братята й бяха непоправими!

 

 

В десет вечерта Джулиана влезе в балната зала на семейство Фартингейл. Точно срещу нея Джъстин поднесе ръката на Анабел към устните си и я погледна като вярно куче. Джулиана не преставаше да се изненадва на обожанието, с което брат й се отнасяше към жена си и дъщеря си. Някога и тя, и всички в Лондон бяха убедени, че Джъстин е типичен донжуан — и е осъден да остане стар ерген.

Погледът й се плъзна към Себастиян, който танцуваше валс с Дейвън. Двамата се гледаха в очите, сякаш бяха сами на света. Преди малко бяха обявили, че през есента ще има нова издънка на семейство Стърлинг.

Джулиана ги прегърна сърдечно и сподели радостта им. Ала добре познатата болка отново прониза сърцето й. Не завиждаше на братята си за щастието им, в никакъв случай. Бог знаеше, че и двамата го заслужаваха! Но нима беше лошо да завижда? Нима беше осъдително да си мечтае за онова, което Себастиян изживяваше с Дейвън и Джъстин с Анабел?

Джулиана въздъхна. Бе изпълнила дълга си: дойде на бала и се показа в обществото. Сега можеше да се прибере вкъщи.

Точно тогава чу разговора между жените, които стояха наблизо, и се разтрепери.

— … Свраката!

Джулиана обърна глава. Музикантите тъкмо оставяха инструментите си. Тя отстъпи назад и се скри зад огромната ваза, декорирана със свежи цветя.

— Разправят, че изглеждал блестящо. И се държал като джентълмен. Е, доколкото е възможно разбойник да се държи като джентълмен…

В гласа на жената звънеше възхищение. Джулиана не се сещаше коя е. Затаи дъх и се заслуша с нарастващо напрежение.

— Как можеш да твърдиш такова нещо? — възпротиви се друга жена. — Той е безскрупулен негодник! Познаваш ли Лорета? Само преди три седмици я нападнал! Взел й всичките пари, а после си откраднал една целувка и я опипал. Всичко това пред очите на мъжа й, представяш ли си?

Джулиана побесня. Как й се искаше да излезе иззад вазата и да каже истината в лицата на тези клюкарки! В приказките им нямаше и капчица истина. Как ли щяха да реагират, като им каже, че преди три седмици Свраката е бил с нея и не е излизал да граби? Че той не е принуден да краде, за да има с какво да живее. И най-важното: че Дейн никога не би целувал чужда жена пред очите на съпруга й. Това не беше в характера му. Една целувка, може би, но да опипва жената? Никога! Освен това в хижата нямаше нито една женска кесия за пари — само двата пълни чувала.

— Обзалагам се, че като пъхнат главата му в примката, вече няма да изглежда блестящо.

Джулиана усети как кръвта се отдръпна от лицето й.

— Какво имаш предвид?

— Не прочете ли вестника тази сутрин? Удвоили са наградата за главата на негодника. Сигурно е, че ще го хванат много скоро. Щастливецът, който го залови и предаде на властите, ще забогатее с хубава сумичка.

— Дано по-скоро да го обесят! — изсъска първата жена.

Джулиана се разтрепери от страх. В този миг някой я докосна по ръката и тя извика уплашено.

Оказа се овдовялата дукеса Карингтън, цялата в червено, с властно изражение на лицето. Без да се грижи за приличието, дребничката херцогиня повдигна полата на Джулиана с върха на бастуна си. Роклята беше от блестяща кехлибарена коприна, падаше на меки дипли до глезените и подчертаваше стройната фигура на Джулиана. Кестенявите къдрици бяха вдигнати на гръцки кок, в който камериерката бе вплела наниз перли. Снежнобелите ръкавици стигаха до над лактите.

— Цветът ви стои отлично, мила моя. Подчертава наситения кестеняв тон на косата ви. А вплетените перли — възхитително!

Джулиана почти не я чу.

— О, добър вечер, Ваша Светлост. Много ви благодаря.

Знаеше, че не бива да бъде неучтива. Овдовялата херцогиня имаше голяма власт в обществото. Освен това практически принадлежеше към семейството им.

— Ваша Светлост, може ли да ви помоля…

— Преди малко видях как наблюдавахте братята си. Не ви личеше, но аз усетих, че сте самотна.

Джулиана възмутено поклати глава.

— Изобщо не съм самотна, Ваша Светлост!

Дукесата кимна мъдро.

— Мило дете, когато човек стигне до моята възраст, вижда много неща, които убягват на другите. — Направи многозначителна пауза и продължи: — Знаете, че смятам за свой дълг да събирам младите и вече съм уредила много успешни бракове. Именно аз предсказах, че Джъстин ще се ожени за прекрасната мис Анабел — точно тук, в тази зала! Себастиян и Дейвън също се събраха благодарение на мен. — Устата й се опъна. — Мила моя, за известно време се бях оттеглила от обществото, но ще се радвам много, ако ми позволите да ви избера подходящ съпруг.

Джулиана простена вътрешно. Дукесата умираше да сватосва двойки. Само с нея не беше постигнала успех. Засега Джулиана решително отклоняваше опитите й да я събере с някой „подходящ млад мъж“.

— Но, Ваша Светлост… — започна решително тя, но дукесата стисна ръката й.

— Мила Джулиана, трябва да ми вярвате, аз имам опит в тези неща. И така — продължи енергично тя, — питам се само кой е най-подходящият. Както знаете, аз съм много привързана към вас. Затова бъдещият ви съпруг трябва да е много специален и да ви подхожда. Искам да е високопоставена личност с добро име и да има безупречен характер. Това са основните качества, които трябва да притежава. — Тя намигна на Джулиана и добави: — Разбира се, трябва да е красив! О! Мисля, че се сетих!

— Не, Ваша Светлост — възрази решително Джулиана.

— Чакай да видим къде се е скрил. Само преди малко го видях. Ах, ето го! — Херцогинята вдигна бастуна си и описа внушителен кръг. Джулиана едва не извика, защото бастунът профуча съвсем близо до един минаващ господин. Старата дама изобщо не се трогна.

— Гранвил! — извика заповеднически тя. — Елате за малко при мен!

По дяволите! Беше твърде късно да се измъкне незабелязано. С ъгълчето на окото си Джулиана видя, че господинът е спрял. Може би ще успее да се отърве по някакъв начин…

Погледът й се отклони, но веднага се върна към мъжа, който се обърна.

Сърцето й спря да бие. Тези рамене й бяха познати. Позата на тялото…

Господи, полудяваше ли? О, боже, сега го виждаше! Не насън. От плът и кръв.

Дукесата протегна ръка и мъжът се наведе да я целуне. Надигна се и…

Старата дама изгука като гълъбица:

— Позволете да ви представя лейди Джулиана Стърлинг. Джулиана, това е виконт Гранвил.

Джулиана бавно вдигна глава и видя пред себе си впечатляващо силна гръд. Погледът й продължи нагоре и откри ъгловата, силно изсечена брадичка. Почти отчаяно погледна мъжа в лицето.

Бог да й е на помощ, това наистина беше той! Беше тук!

Дейн.