Саманта Джеймс
Съвършен герой (5)

4

Дейн беше объркан. Не знаеше какво да мисли. След като се събуди на сутринта, малката беше необичайно спокойна. През целия ден изглеждаше уморена и отпусната, опитваше се да стане, но беше толкова слаба, че едва се държеше на краката си. Трябваше да се опре на ръката му, за да отиде до масата. Накрая й заповяда да остане в леглото.

За негова изненада тя не се възпротиви.

Внезапната й слабост го уплаши. Обръщането на каретата й бе причинило няколко натъртвания и драскотини. Възможно ли бе раната на тила да е по-сериозна, отколкото изглеждаше?

Започна да се обвинява, че цял ден я бе оставил заключена в хижата. Ако утре се чувства също така слаба, ще повикам лекар, обеща си той.

Филип няма да се зарадва. Но ще разбере, че той не е имал друг изход.

Вечерта излезе в десет. Измина няколко мили в бесен галоп и спря на усамотена полянка. Не преставаше да мисли за красивата си гостенка.

Някъде в гората наблизо се счупи клонче. Дейн се обърна рязко.

— Филип!

Приятелят му Филип Талбот излезе със смях от сянката.

— Или ти си бил непредпазлив, или аз съм станал по-сръчен.

Дейн не отговори, само вдигна вежди. Беше срещнал Филип малко след завръщането си от бойното поле. Не мина много време и двамата станаха приятели. Зад сърдечността и общителността на Филип се криеше мъж с бистър ум и светкавична комбинативност. Дейн се възхищаваше на вниманието му към детайла, на способността му да предвиди непредвидимото.

Доверяваше му се сляпо… както и Филип на него.

При делата, с които се занимаваха и двамата, това беше абсолютно необходимо.

Филип го гледаше втренчено.

— Какво се е случило с теб, за бога? — В гласа му прозвуча уплаха.

Дейн прокле луната, която точно в този момент се подаде иззад облаците. Беше забравил насиненото си око. Без маска сигурно изглеждаше ужасно.

— Малка злополука — отговори небрежно, макар да знаеше, че Филип няма да отстъпи току-така.

— Някой се е нахвърлил да ти издере очите. Кой?

Дейн разказа накратко за катастрофата с каретата преди две нощи. Филип го изслуша мълчаливо и не побърза да каже мнението си.

— Безкрайно неприятно — проговори най-сетне. — Надявах се, че вече няма да има смъртни случаи.

— Ти знаеш по-добре от мен, че понякога стават непредвидими неща.

Филип кимна.

— Присъствието на дамата усложнява нещата. Какво ще правиш с нея?

— Още не знам — отговори Дейн, — но все ще ми хрумне идея. Тя не знае нищо, още не е заподозряла нищо. Ще се радвам, ако си остане в неведение. Един ден ще разказва на внуците си, че свиреп разбойник я е отвлякъл и е оцеляла, само за да им разкаже тази история. Засега трябва да я държа далече от властите, за да не ме издаде.

— Бихме могли да я отведем на север. Когато се върне отново в цивилизования свят, работата ще е свършена… може би.

Дейн поклати глава.

— Не е разумно да въвличаме друг човек. Боя се, че това ще увеличи риска да ни разкрият. — Помисли малко и попита: — А как стои въпросът с теб? Напредваш ли?

— Той умее да заличава добре следите си. И това не е чудно, защото по всяка вероятност е един от нас — иначе нямаше да успее да убие двама нищо неподозиращи хора и да представи случилото се като злополука, нали?

— Да, наистина го направи добре. Бурна, дъждовна нощ, препускаща карета… Сигурно двойката изобщо не е разбрала какво ги очаква. Престъплението на бедната жена е единствено в това, че случайно подслушала разговора на мъжа си с Плъха. — Тонът на Дейн беше мрачен. — Искала е да предотврати връщането на мъжа й в затвора, нищо повече. Въпреки това онзи негодник продължил да ги преследва безмилостно.

— Негодник. Да, престъпникът е безсрамен. — Филип помълча малко, после погледна подканващо приятеля си. — А що се отнася до теб, скъпи мой, Свраката вече си завоюва страшна слава — отбеляза спокойно. — Само ако можеше да чуеш какво говорят хората за теб. Скоро ще почнат да искат главата ти.

— Не мога да го променя. Знаеш, че не можем да проведем публично разследване. Така само ще предупредим негодниците, да не говорим какви ще са последствията за вътрешното министерство. — Дейн вдигна рамене и се опита да се усмихне. — Свраката ще продължи, докато престъпникът не отиде зад решетките.

Филип го гледаше сериозно.

— Това не е игра, Дейн. Какво ще направиш, ако се стигне до стрелба?

— Ще се прикрия, и то бързо — отговори с намигване приятелят му.

Филип въздъхна.

— Говорим сериозно, приятелю. Какво ще стане, ако те заловят? Ще те обесят, преди вътрешното министерство да се намеси.

— Какво? Ти май не ми вярваш много? — Дейн тупна приятеля си по рамото. — От самото начало съм наясно с риска, Филип. Но имам причини да продължавам. Причини, които засягат и теб, и мен.

Филип въздъхна отново.

— Ти работиш с удоволствие, прав ли съм? Наслаждаваш се на приключенията. На опасностите.

Това беше някога, но сега… Сега Дейн изобщо не беше сигурен в себе си. Да, той беше човек на делото. Не прекарваше дните си в удобно кресло пред огъня. Липсваше му търпението на Филип. Ала вълненията вече не го задоволяваха както някога. Защо? Не знаеше.

Усмихна се загадъчно на Филип.

— Знаеш ли — каза замислено приятелят му, докато приглаждаше разрошената си от вятъра светлокестенява коса, — много ми се иска за една нощ да заема твоето място.

— Ти? Като горски разбойник? Като авантюрист?

— Признавам, че ти завиждам. От доста време.

Дейн се ухили и му показа подутото си око.

— Няма за какво да ми завиждаш, скъпи приятелю.

— Въпреки това. Смятам, че тръпката ще ми хареса. Искам да преживея напрежение, неизвестност, която ускорява пулса, сгорещява кръвта. Искам да се почувствам готов да се изправя безстрашно пред опасността. Поне не е скучно, нали?

Дейн вдигна рамене. Безстрашно? О, само ако Филип знаеше как се чувства той… В очите на Дейн Филип винаги беше стратегът, хладната глава с остър ум. Никога не беше помислял, че приятелят му може да желае нещо друго.

— Това е животът — опита се да обясни той. — Постоянното предизвикателство.

— Моят живот изобщо не е вълнуващ като твоя, Дейн.

Дейн го погледна въпросително.

— Е, някой ден непременно ще се случи и на мен — каза Филип. — Но сега ни чака работа.

— Точно така — кимна Дейн и подсвирна на Пърсифал.

— Време е и аз да тръгвам. — Филип сложи ръка на рамото на Свраката. — Кога ще се срещнем пак?

— Да изчакаме малко, за да видим как ще се развият нещата. Ще те потърся в Лондон.

Филип изчака, докато Дейн се метна на гърба на коня си.

— Желая ти много щастие! — извика той с лека усмивка.

Дейн наклони глава.

— Благодаря — промърмори полугласно. Вдигна ръка към шапката си и бързо се изгуби в нощта.

 

 

На доста мили от тази гора, в Лондон, улиците на Уестминстър бяха почти пусти. В малката тухлена къща Найджъл Роксбъри влезе в тесния си кабинет и взе купчина документи от бюрото. В един ъгъл стоеше голям часовник.

Мъжът беше облечен в износен черен жакет. Лицето му не беше забележително с нищо, само дето едното му око бе покрито с черна превръзка. Колегите му го наричаха дързък, пресметлив и непоколебим. Самият той се смяташе за най-обикновен човек. Не се стремеше към богатство. Професията, която бе избрал, не можеше да го направи богат. Не се занимаваше с жени, не играеше и не се напиваше. Затова пък беше вманиачен по старинни вещи, отличаващи се с грациозна простота и форма.

Погледна часовника. Почти полунощ. Къде, по дяволите, се губеше тя…

На вратата се почука и мъжът побърза да отвори. В кабинета влезе жена с шумолящи копринени поли и свали булото от лицето си.

Макар да бе десет години по-стара от него, възрастта почти не бе оставила следи по лицето й. Тенът й все още беше безупречен, кожата гладка, чертите на лицето — изключително фини. Само косата беше пронизана от сребърни нишки. Дамата беше облечена по най-новата парижка мода. Крехката, стройна фигура можеше да се конкурира с тази на младо момиче.

— Добре дошли, мадам! — Найджъл я въведе тържествено в кабинета. — О, виждам, че имате нещо за мен!

Дамата му подаде малка кутия. Той свали нетърпеливо капака и вдигна памука, в който беше увита фигурката. Очите му пламнаха. В кутията лежеше блестяща малка статуетка с гладка златна повърхност.

— Великолепно! Невероятно!

Посетителката седна насреща му и приглади полите си.

— Статуетката струва цяло състояние.

— Готов съм да го платя. Със същата радост ще заплатя и за всяко друга вещ, която ми донесете.

— Сигурно. — В гласа на жената имаше въпрос. — Но се питам как човек като вас може да си позволи да купува подобни вещи.

— О, моля ви — проговори предупредително Найджъл. — Не искам да ме виждате в такава светлина. Защо само богатите да имат право да изпитват колекционерска страст? Двайсет години съм мечтал за такива съкровища. Покойният ви съпруг Арман споделяше с мен страстта си към изкуството на древния Египет. Намирам, че е много великодушно от негова страна да сподели тази красота с други любители и да завещае сбирката си на музея. Но аз не бих могъл да постъпя по този начин.

— Аз не възразявам срещу вашата колекционерска страст — отвърна хладно посетителката. — Въпросът е какво правите с тези съкровища.

— Вие също участвате в сделката, затова не ставайте дребнава. Няколко красиви фигурки, откраднати от гробовете на предците, които иначе щяха да попаднат на пазара за предмети на изкуството! Аз изобщо не мога да се сравнявам с частните колекционери или с представителите на музеите, нали? За мен е истинско щастие, че все още сте в отлични отношения с Франсоа, помощника на куратора.

— Да, и си плащам — отговори кратко дамата.

Очите на колекционера засвяткаха.

— Боя се, че изникна малък проблем.

И нейните очи пламнаха.

— С вас имаме споразумение!

— И го спазваме — отвърна раздразнено той. — Има само малко забавяне в прехвърлянето на сумите.

— В предаването на сумите — уточни тя.

Лицето на Роксбъри се затвори.

— Проклетият горски разбойник, онази крадлива сврака, ме ограби — изрече ядно. — А Франсоа иска злато.

— Разбирам. Може би следващия път вашата стока порядъчно ще се забави.

— Не е много умно да ме заплашвате, мадам. Знаете с кого си имате работа. Никой от нас не иска да загуби онова, което има. — Той плъзна пръст по главата на статуйката и в погледа му пламна възхищение. После отново се обърна към гостенката. — И двамата можем да спечелим много. Както казахте, споразумението е изгодно и за двете страни.

Дамата вирна острата си брадичка.

— Аз нямам намерение да печеля от нашата връзка.

— О, разбира се, че имате — възрази спокойно той. — И знаете какво ще се случи, ако се опитате да ме измамите. Една дума да кажа, и вече няма да можете да се покажете в нито една европейска страна. Ще разкрият тайната ви и ще изгубите богатството, което наследихте. Бракът ви с Арман Лемьо ще бъде анулиран — защото аз ще съобщя, че вече сте имали съпруг! Ще изгубите всичко, което спечелихте от смъртта на Лемьо. Това означава край на живота, който водите сега.

— Аз обичах Арман!

— Обичахте онова, което той ви даваше. Но сега съм любопитен да узная как беше с брат ми, мадам. Как беше с Джеймс? И него ли обичахте? Той умря, мадам. Той се удави, а вие оцеляхте. Знам какъв беше планът ви. Винаги съм се питал защо избрахте тъкмо един Роксбъри, човек, който не принадлежи към висшето общество. Макар че Джеймс винаги се е представял за светски човек. Именно той ме научи да ценя красивото в живота. — Пръстите му отново се плъзнаха по статуетката. — Джеймс винаги е бил бонвиван, нали? Аз му обещах да мълча, защото подозирах, че между вас има нещо. Какво не прави мъжът, когато обича! — Гласът му звучеше подигравателно. — Но вие се справяте много добре и без него. Бих казал, че като жена на Арман Лемьо стигнахте много далеч!

— Вие сте коварен и хитър като лисица. Безмилостен.

— Много ви благодаря, мадам.

— Въобще не беше комплимент.

— Но аз го възприемам като такъв. — Той помилва отново статуята и я остави на писалището. — Кога ще пристигне следващата?

Посетителката стана и се запъти към вратата.

— Ще ви уведомя.

Очите му светнаха.

— С най-голяма радост очаквам новата ни среща.

Дамата, естествено, не споделяше радостта му.

 

 

Вече се зазоряваше, когато Дейн отвори вратата на хижата. Нощта не донесе желания резултат. Часове наред беше чакал каретата, но напразно. Накрая разочарован се отправи към къщи.

Потънал в мисли, той разседла Пърсифал и го настани под навеса да си почине. Възможно ли беше престъпникът да е попаднал на следите му? Помисли си за Филип, който искаше да преживее приключенска тръпка. Филип твърдеше, че много иска поне за една нощ да заеме неговото място — как ли щеше да се почувства тази нощ, след неколкочасово напразно дебнене в мрака?

Огънят беше догорял. В пепелта тлееха няколко въглена. Дейн натрупа цепеници върху жаравата и изчака огънят да се разгори. После отиде да види пленницата си. Тя спеше с извърнато настрана лице и той въздъхна облекчено. Слава богу! Утре сутринта отново ще почне да го тормози. Най-сетне трябва да реши какво ще прави с нея.

Въздъхна и седна на един стол. Беше прекалено уморен, за да намери отговора сега. Нямаше нито сили, нито желание да се изправи срещу острия й език. Свали си ботушите и ризата и въздъхна изтощено. Трябваха му само няколко часа сън. Достатъчно, за да бъде готов за идващия ден и за новите задачи.

Повдигна завивката и внимателно, за да не я събуди, се мушна в леглото. Тя не се помръдна. Очевидно спеше дълбоко. Дейн затвори очи.

Сънят го надви. И засънува. Сънува нея, красивата Джулиана. Усети как тялото й се плъзга по неговото. Топло и живо. Наистина прекрасна жена! Косата й погали гърдите му, когато се наведе отгоре му. Видя я как е полегнала върху него и дръзката й малка ръка се плъзга към корема му.

Усети, че се усмихва. Щеше да е прекрасно да я люби. Да прекарат невероятна нощ. Ръката й се плъзна още по-надолу. Сигурно искаше да усети как той нараства и се втвърдява под пръстите й.

Насън Дейн съжали, че бричовете му създават бариера между тях. През последните нощи спеше с тях, за да не й създава неудобство. Пръстите й продължиха пътя си. Опасно начинание. Колебливи, почти дебнещи…

Дейн скочи и изруга.

Прекрасната дама от съня му вече беше на крака. Отдръпна се назад и в очите й светна син огън.

Джулиана спря. В ръцете си стискаше един от неговите пистолети и дулото сочеше право в гърдите му.

— Не мърдайте! — изкрещя тя. — Останете на мястото си.

Дейн се вцепени. По дяволите! Той беше виновен за всичко. Постъпи непредпазливо, идиотски. Трябваше веднага да се сети какво означава сънят му. Дяволите да я вземат тази упорита малка глупачка!

— Дайте ми ключа! — заповяда тихо тя.

От очите му сякаш падна було. Проклятие! Тази жена не беше слаба и страхлива. Точно обратното.

А той беше глупак. За миг бе забравил бдителността си и ето какво се случи. Трябваше да се сети. Знаеше го! Защо бе проявил такова лековерие?

— Виждам, че съм ви подценил — призна съкрушено. — Само сте се престрували на болна, нали?

Джулиана стисна устни.

— Това е било хитрост. За да ме… обезвредите. — Дейн направи кратка пауза. — Мисля, че сте умна жена.

— Умът няма нищо общо. Вие не ми позволявахте да си отида.

Погледите им се срещнаха.

— От загриженост за вас, котенце — прошепна меко той.

— Загриженост! Оставяхте ме сама по цели нощи.

— Не беше нарочно — защити се сърдито той. Това беше истината. Ако не беше отишъл на срещата с Филип, щеше да настане хаос и всичко щеше да иде по дяволите.

— Не вярвам на нито една дума, която идва от вашите уста, сър. Вие сте крадец. Горски разбойник.

Логично заключение, помисли си той.

— А сега ми дайте ключа!

Дейн поклати глава.

— Къде ще отидете? Казах ви, че се намираме насред гората. До следващото село има много път. Нима предпочитате да се лутате без посока в гората, вместо да останете при мен? Аз не ви правя нищо лошо. — Тонът му стана примирителен. — Ако намеренията ми бяха други, отдавна щяхте да сте го усетили.

През цялото време той я наблюдаваше внимателно и преценяваше разстоянието помежду им. Джулиана беше на десетина стъпки от него. Много чудно — откъде тя, добре възпитана млада дама от привилегировано семейство, знаеше как да си служи с пистолет.

— Ако искате ключа, елате и си го вземете. Приближете се до мен, ако смеете. Кой тогава ще бъде в по-изгодно положение?

Клепачите й затрепкаха.

— Няма да стреляте — продължи той съвсем спокойно.

— Разбира се, че ще стрелям. Да не мислите, че знаете на какво съм способна? Вие изобщо не ме познавате, сър! Хайде, вдигнете ръце!

Проклятие! Той вдигна бавно ръце, без да изпуска от очи дулото, което оставаше на височината на гърдите му.

— Добре, вдигам ги. Но я ми кажете — виждали ли сте някога мъртвец?

— Да. Баща ми.

— Добре, ще го формулирам по друг начин. Виждали ли сте как умира човек? Виждали ли сте как умира човек, който е бил прострелян?

— Млъкнете! — извика възмутено тя. — Разбирам накъде биете.

— Гледката никак не е приятна — продължи невъзмутимо той. — Честно казано, доста е мръсна. Разбира се, зависи къде е раната. Прострелване в главата…

— Млъкнете!

— Изпотихте се, котенце. Виждам го оттук. Ако стреляте по мен, моментално ще припаднете.

Решителността й се разколеба. Обратът беше близо. Тази жена явно беше горда и своенравна. Но и разумна. Думите му я бяха впечатлили.

Втренчил поглед в лицето й, Дейн направи крачка напред.

— Нали искахте да стреляте?

— Така е. Точно това възнамерявам.

Джулиана преглътна тежко. Колебаеше се. Дулото на пистолета се залюля.

— Хайде, направете го! — подкани я той.

Тя отстъпи крачка назад.

— Не мърдайте от мястото си! — извика с треперещ глас.

Дейн спокойно направи още една крачка към нея.

Джулиана затвори очи, извърна глава настрани… и стреля.