Саманта Джеймс
Съвършен герой (9)

8

За втори път Джулиана стана преди Дейн. Той имаше нужда от много сън, но състоянието му бързо се подобряваше. Бе събрал достатъчно сили, за да стане и да направи няколко крачки. Тя знаеше колко му е неприятно да се чувства безпомощен и му предложи да направят примка за ръката, за да стои неподвижна. Той се справяше много добре. Никой не спомена случилото се през нощта.

Джулиана се радваше на мълчанието. Все още не можеше да повярва. Ставаше й горещо, като си помислеше за целувката. А мислеше постоянно за нея!

Защо я беше целунал?

И защо тя не се възпротиви?

Нямаше отговор на тези въпроси. Знаеше само, че нещо вътре в нея я кара непрекъснато да гледа Дейн и че е безсилна да се спре.

Защо? Този въпрос я преследваше непрекъснато.

Това беше чиста лудост. След предателството на Томас тя се оттегли и живя няколко месеца в пълно уединение. Скандал в семейството беше немислим и за нея, и за Себастиян. Когато отново влезе в лондонското общество, младите господа започнаха да я ухажват, но тя отхвърляше категорично всеки опит за сближаване. Беше твърдо решена да не допусне да я наранят за втори път. Съзнаваше, че така ще се лиши завинаги от някои неща в живота, но си внушаваше, че те няма да й липсват.

Владееше се много добре. Никога не си беше представяла, че ще лежи гола до някой мъж, ще усеща устните му върху кожата си, ръцете му ще милват гърдите й, корема, ще търсят път между краката…

Миналата нощ всички тези мисли я връхлетяха неочаквано. На разсъмване сънува как се люби с Дейн. И двамата бяха голи. Тя лежеше под него и се наслаждаваше на допира на голата му кожа…

Безумен сън! Толкова еротичен, че тя се ужаси от себе си. Нищо чудно, че на сутринта побърза да избяга от леглото.

Защо беше попаднала под магията на този… този негодник?

Когато стана, той си облече ризата и тя му беше благодарна, че се е покрил. За съжаление мускулестите му рамене изпъкваха съвсем ясно под тънкия лен. Освен това ризата беше отворена на врата и разкриваше голата кожа, което я караше постоянно да се изчервява. Макар че цялото му впечатляващо тяло беше надлежно облечено, той не губеше нищо от привлекателната си сила и въздействието си върху нея.

Тя го следеше с поглед, когато той стана и запали огън в камината. Профилът му е много красив, призна възхитено Джулиана. Огледа внимателно дръзката извивка на черните вежди, линията на носа — откри малка гърбичка, която не бе забелязала преди — и силната брадичка. Трябва да го обръсна, отбеляза в ума си. Бузите и брадичката отново бяха покрити с тъмни косъмчета. По дяволите, властната му мъжка хубост замайваше сетивата й! Пулсът й отново се ускори. Беше ужасена от себе си.

Улови го, че я гледа, но това не й помогна с нищо. Той остави машата на мястото й и се обърна. Кехлибарените очи се впиха в нейните с мека настойчивост. Джулиана загуби самообладание.

— Защо ме зяпате така?

Лицето му светна, но само за миг.

— Мисля, че съм те виждал и преди.

— Не вярвам — отговори хладно тя.

Дейн вдигна вежди.

— А ако ти докажа, че се лъжеш?

Очите й светнаха гневно.

— И къде би могло да стане това? Убедена съм, че не се движим в едни и същи кръгове. Или вече съм имала честта да бъда ограбена от вас?

Дейн остана напълно спокоен.

— Аз не съм взел нищо от теб, котенце. Само една целувка. И доколкото си спомням, тя ми бе подарена доброволно — добави с лека усмивка.

Джулиана не искаше да си спомня за това.

— Непременно ли трябва да ми се присмивате? — попита сковано.

Дейн веднага стана сериозен.

— Не се присмивам, Джулиана. — Той наклони глава настрани и я погледна изпитателно. — Кажи ми — попита внезапно, — сърдиш ли се, че те целунах?

Гърлото й веднага пресъхна. Бузите й се оцветиха в тъмночервено и тя извърна поглед.

— Това не ви засяга.

По дяволите! Гласът й трепереше.

— Разбира се, че ме засяга! Ако съм олицетворение на злото, значи заслужавам отговор.

Джулиана нямаше никакво желание да говори повече по тази тема.

Опита се да мине покрай него, но той я задържа. Пръстите му обхванаха крехката й китка.

— Защо не искаш да ми кажеш?

Джулиана отново не посмя да го погледне. Втренчи поглед в отворения триъгълник на ризата му, но и там не намери спасение. Нямаше сили да вдигне очи.

— Да — отговори несигурно. — Искам да кажа, не. — Мяташе се като риба на въдицата. — О, откъде да знам!

— Е, това изяснява нещата. Може би… — в очите му грейна светлина — една втора целувка ще направи решението по-лесно.

Сърцето на Джулиана заби като лудо. Той я привлече неумолимо към себе си.

— Какво правите, по дяволите? — Собственият й глас дойде някъде много отдалеч.

— Само една целувка, котенце. Няма ли да изпълниш последното желание на един умиращ?

Очите на Джулиана се разшириха.

— Няма да умрете!

— Не е сигурно — отговори сериозно той. — Мога да получа отравяне на кръвта. Знам, че това се случва често.

Боже мой, той беше прав… После обаче видя, че очите му светеха дяволито, и се ядоса.

— Вие сте един Дон Жуан, какъвто го описват в книгите — промърмори укорително тя.

— В никакъв случай — защити се разпалено той.

— В каретата пътуваше една жена, някоя си мисис Чедуик. Тя ми каза, че Свраката… че вие… обичате жените.

— Излъгала те е. Предпочитам само една, точно определена жена.

Сърцето й направи скок. Той сложи ръка на кръста й и тя вече не беше способна да диша. Сети се, че трябва да внимава за раната му, и предпазливо сложи ръка на гърдите му.

— Дейн…

Очите му не я изпускаха.

— Тихо, котенце — промърмори той, — искам да те целуна.

Би трябвало да отговори на нахалството му с плесница… или поне с убедително възражение. Ала когато устата му завладя нейната, умът й спря да работи. Притисна се до гърдите му и престана да се противи. Искаше това да се случи. Същото е, както преди, помисли си упоено. Не, много по-хубаво!

Заля я вълна от противоречиви чувства. Усещаше силата му, горещината на тялото му. Устата му се сля с устните й.

— Отвори уста за мен, котенце… — молбата прозвуча настойчиво, макар и произнесена с нежен глас. — Точно така… Господи, да! Така е добре. — Той се засмя тихо. — Отлично се справяш, котенце.

Устните й се разтвориха. Нито следа от отблъскване, от съпротива. Тя не се възпротиви и когато езикът му започна да изследва тайните ъгълчета на устата й. Интимното докосване я обгори като пламък, но тя дори не помисли да се отдръпне. Искаше да разбере всичко. Бог да й е на помощ! Проклетото й любопитство!

Досега не се беше замисляла за пътуването в страната на сетивата. Оставяше го на другите. С братята си, естествено, не можеше да разговаря за това. Бяха я възпитали като дама и не можеше току-така да се отърси от втълпените й правила. Томас беше единственият мъж, който я бе целунал. Но неговата целувка се състоеше от добродетелно допиране на устните и нямаше нищо общо с настойчивостта и силата в целувката на Дейн. Тя не беше преживяла тайни срещи в градината, плахи милувки в мрака. И когато се питаше какво би било да преживее тези неща в действителност, представите й бяха доста смътни.

Освен съня миналата нощ. Той беше толкова ясен… и дързък!

И сега най-после се случи. Тя го преживяваше. Тя, не някоя друга жена.

Бог й бе свидетел, че онова, което я тласкаше, беше повече от любопитство. Чувствата й съвсем не бяха неясни. Заля я вълна на най-чисто удоволствие. Мускулите на корема й се стегнаха. В гърдите й се усещаха възбуждащи бодежи. Искаше да усети ръцете на Дейн върху кожата си, искаше устните и езикът му да милват гърдите й. За бога, откъде се вземаха тези представи? Точно така беше в съня й… Чувстваше се като лека жена и това беше великолепно. На двайсет и седем години вече не беше наивно момиче. Да, беше недокосната и неопитна, но знаеше някои неща.

Когато Дейн най-сетне освободи устата й, тя беше замаяна. Хвана се за ризата му, примигна и се опита да си поеме дъх.

— О, господи… — прошепна задъхано.

Той се засмя дрезгаво и също вдиша дълбоко.

— Говориш от мое име!

Джулиана се изчерви като рак.

— Не мога да се откъсна от теб. — Той се усмихна дяволито. — Ти си възхитителна и мисля, че го знаеш.

Джулиана бе готова да изкрещи. Томас никога не й беше казвал подобни думи. Никога не беше усещала тази буря на чувствата, както сега с Дейн. Целувката на Дейн я улучи като огън.

— А сега, котенце, трябва да седна, иначе ще падна. Главата ми се мае.

 

 

След два дни Дейн седеше на ръба на леглото и внимателно сваляше примката от ръката си. Когато се наклони настрана, остра болка проряза рамото му. Цялата дясна страна го болеше и се усещаше скована. Не можеше да направи и най-малкото движение. Отново и отново трябваше да си казва, че раната има нужда от време, за да зарасне.

Джулиана влезе в хижата, понесла купа с ябълки. Като видя разкривеното му от болка лице, спря на прага и извика обвинително:

— Какво ви става, по дяволите?

Дейн се усмихна глупаво.

— Знаех си, че си умираш да ми се караш.

— Точно така. — Тя се наведе и вдигна ябълката, която беше паднала на пода.

Усмивката му се задълбочи. Джулиана отново носеше бялата муселинена рокля. Платът беше тънък и нахлуващата слънчева светлина разкриваше безкрайно изкусителното й задниче.

Когато тя се изправи, той вече се опитваше да сложи отново примката — без никакъв успех.

— Моля те, Джулиана, помогни ми.

Джулиана остави купата и отиде при него. Кърпата се бе изкривила и трябваше да я сгъне наново. Първият опит се провали. Джулиана се наведе да оправи кърпата. Изцяло съсредоточена в работата си, тя извика недоволно.

За разлика от нея Дейн не се оплакваше. Точно обратното — наслаждаваше се на ситуацията. Той седеше и гърдите й бяха точно на височината на очите му. Корсажът не беше стегнат и той виждаше много добре вдлъбнатинката между твърдите, кръгли гърди.

О, каза си той, наистина са хубави!

— Хмм!

Макар и неохотно, Дейн вдигна поглед. Сините очи святкаха обвинително.

— Вие май се забавлявате!

Той вдигна вежди.

— Точно така. Напълно съм съгласен с теб.

— Вероятно и този път няма да се извините, права ли съм?

— Мила моя Джулиана, в своя защита мога да кажа само, че съм мъж. А ти ми предлагаш гледка, на която не мога да устоя.

Тя метна плитката си през рамо и попита високомерно:

— Да не мислите, че можете да ми завъртите главата с подобни приказки?

— Е, във всеки случай ти завъртя моята глава.

— Какво?

Той се усмихна предизвикателно и отново погледна към гърдите й.

— Смятах те за мършава. Заблудил съм се.

— Вие, вие… — Джулиана не намери думи за отговор.

Той се ухили. Бузите й се бяха оцветили като утринна зора през пролетта.

— Е, не съм съвсем прав. Не бих те нарекъл закръглена.

— Сега би трябвало да се махна оттук и да ви оставя да се справяте сам!

— Точно така — кимна сериозно той, задържа погледа й и продължи тихо: — Ако имах възможност да си избирам медицинската сестра, бих избрал само теб и никоя друга, котенце. Говоря напълно искрено. Гледката, която предлагаш, е повече от възхитителна. — Погледът му се плъзна бавно по лицето й. Леко отворените устни бяха розови и влажни. — Знаеш ли, че очите ти сменят цвета си в зависимост от настроенията ти? Никога не бях виждал толкова различни тонове на синьото.

Джулиана се изчерви отново — но този път от радост, установи той.

Погледът й се отклони и тя си затърси оправдание да се изплъзне от опасната му близост.

— Време да се погрижа за Пърсифал. Не съм го хранила днес. — И хукна навън.

Да, Джулиана беше нервна. Не че се боя от него, което си е нормална реакция, каза си тя. Все пак тя бе сама с непознат мъж в усамотена хижа насред гората. Не знаеше нищо за този човек. Знаеше само, че настоящият му живот е осъдителен. Друга жена на нейно място сигурно щеше да се страхува от него.

Тя обаче преживяваше нещо съвсем ново. Нещо, което не бе изпитвала с никой мъж, дори с Томас. Когато Дейн беше наблизо, тя го усещаше с болезнена сила. Вече не бе способна да разсъждава разумно. Не биваше да допуска той да я целува. И преди всичко тя не биваше да отговаря на целувката! Но го направи… и сега се мъчеше да разбере защо.

Още по-малко разбираше защо все още е тук.

Навън беше топло и светло. Слънцето грееше ярко между клоните на дърветата. Джулиана имаше нужда от време, за да събере мислите си, което обаче се оказа невъзможно, защото Дейн дойде при нея.

Тя нахрани коня, без да му говори. Дейн напълни кофата с вода от кладенеца и я отнесе в обора.

— Харесва те — отбеляза Дейн, когато Пърсифал пъхна муцуна в дланта на Джулиана.

Тя се обърна към него и попита предизвикателно:

— Изненадва ли ви това?

— Понякога се държи като истински звяр — обясни Дейн и продължи да я наблюдава в мълчание. След малко каза: — Много ти благодаря, че се грижиш така добре за него.

Джулиана го изгледа остро. Да не би да я укоряваше? Ако се съдеше по лицето му, беше по-скоро доволен. Тя погали кадифените ноздри на жребеца и притисна лице към тях.

— Пърсифал… — прошепна нежно. — Благородно име за благородно животно. Вие ли го нарекохте така?

— Да.

— Защо тъкмо Пърсифал? — поинтересува се тя.

— Чел съм, че рицарят Пърсифал бил толкова бърз и точен, та улучвал с копието си летяща птица. Сметнах, че името му подхожда много, защото е бърз като вятъра.

— Значи знаете историята за крал Артур и рицарите на кръглата маса? Това ме учудва. Не е ли странно, че един горски разбойник дава на коня си такова име?

Усмивката на Дейн угасна. Не отговори на въпроса й.

— Честно казано, питам се къде сте придобили образованието си.

Все така мълчалив, той се обърна и тръгна обратно към хижата. Джулиана го последва по петите.

— Чухте ли какво ви попитах, сър?

— Слухът ми е напълно в ред, уважаема. — Тонът беше хладен, изражението на лицето — отблъскващо.

— Защо не отговаряте?

— Ти си учудващо упорита жена.

— Което понякога е крайно досадно, твърдяха братята ми.

— Братя? Значи имате още един?

— Да, общо двама. Себастиян и Джъстин. Но сега не говорим за мен, а за вас.

Дейн се облегна на голямата дървена маса и я огледа замислено.

— Каква е целта на въпросите ти, Джулиана? Убеден съм, че целиш нещо определено.

Тя пое дълбоко въздух и го погледна открито.

— Целта ми е само една, сър. — Взе здравата му ръка, обърна я с дланта нагоре и плъзна пръсти по твърдата кожа. — Аз не вярвам, че сте от простолюдието. Това не е ръка на селянин. Вие не сте нито недодялан, нито нецивилизован. Оттук заключавам, че не сте обикновен горски разбойник. Може би дори сте джентълмен.

Дейн шумно пое въздух, но тя не беше свършила. Посочи ботушите му и обясни:

— Изработени са от най-фина кожа. Убедена съм, че не се лъжа.

— Значи усилията ми не са били напразни.

— Много правилно — отвърна войнствено тя. — Въпреки това мисля, че сте много образован разбойник.

— Така трябва да бъде. Ако не бях интелигентен, сигурно отдавна щяха да ме хванат — кимна той. — Какво друго да ти кажа? Професията разбойник е много доходна. — Посочи пълните чували в ъгъла и заяви: — Там има много пари.

— Да, видях ги. — Как смееше да се хвали с кражбите си!

Той я погледна изпитателно.

— Така ли? Съвсем бях забравил. Обичаш да се ровиш в чуждия живот.

Джулиана изфуча възмутено. Изобщо не изпитваше угризения на съвестта.

В следващата секунда всичко се промени. Дейн отиде до камината и взе един от пистолетите си. Джулиана гледаше като омагьосана как пръстите му се плъзгат почти нежно по гладкото дуло. Стомахът й се сви на топка.

— Какво правите?

— Ще ти направя едно предложение, котенце. Искаш ли да се научиш да стреляш?

Джулиана го зяпна смаяно.

— Какво?

— За да не сбъркаш, когато следващия път се прицелиш в сърцето ми.

— Защо непрекъснато се подигравате с мен? — попита горчиво Джулиана и в следващия миг гневът й избухна. — Как смеете да ми говорите такива ужасни неща!

— Не исках да кажа нищо лошо. Желанието ми е да те науча да стреляш. — Той сведе поглед и ъгълчетата на устните му се вдигнаха в многозначителна усмивка. — Освен ако нямаш по-добро предложение. — Погледът му се насочи към гърдите й, които се вълнуваха над корсажа.

Джулиана спря да диша. В тялото й пламна огън.

— Вземам си думите назад! — изсъска вбесено. — Вие не сте никакъв джентълмен!