Серия
Стърлинг (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Perfect Hero, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 114 гласа)

16

— Имаме много упорит гост, милейди. Не мога да се справя с него.

Джулиана се намръщи и излезе навън да види какво става.

— Гост ли?

Мисис Макартър стоеше на стълбата с метлата в ръка.

— О, да! Цяла сутрин се опитвам да го прогоня, но той пак се връща.

Джулиана погледна в посоката, която й сочеше икономката.

Косо разположени златно зелени очи блещукаха под слънчевата светлина.

Максимилиан! Котаракът се хвърли към нея и започна да се трие в глезените й. Мисис Макартър зяпна смаяно.

— Виж го ти! Това проклето животно не искаше да допусне никого до себе си. Помислих си, че е гладно, но то само се намръщи и не докосна купичката със сметана, която му изнесох. А сега се държи така, сякаш е най-добрият ви приятел.

Джулиана прехапа устни. Спомни си какво беше казал Дейн — че Максимилиан е много придирчив, и се усмихна.

— Благодаря ви, мисис Макартър. Аз ще се погрижа за котката.

— Много добре, милейди.

Джулиана взе Максимилиан на ръце. Той опря лапички на гърдите й и потърка глава под брадичката й. Замърка доволно и тялото му завибрира. Щръкналите уши я погъделичкаха. Тя се засмя и помилва меката му козина.

— О, Максимилиан, липсваше ми!

— А аз липсвах ли ти?

Сърцето на Джулиана подскочи в гърдите. Твърде добре познаваше този дълбок, гърлен глас.

Дейн стоеше зад малката желязна портичка. Носеше тъмносин жакет с блестящи копчета и тесен кожен панталон, който подчертаваше дългите мускулести бедра.

Джулиана спря да диша. Дробовете й се свиха и отказаха да поемат повече въздух. Гласът й се чу дрезгаво:

— Здравей.

— Здравей. — Погледът му се плъзна жадно по лицето й.

— Не бива да оставяш Максимилиан да се скита свободно. Може да се загуби.

— Няма да се загуби. Когато тази сутрин си тръгнах, беше тук. Чакаше ме. По-скоро, чакаше теб.

Никой от двамата не се бе помръднал. Гледаха се с безкрайно блаженство. Нищо на света не беше в състояние да им попречи. Дейн се взираше като омагьосан в устата й. И тя се чувстваше по същия начин.

— Искаш ли да дойдеш с мен?

— Къде? — попита едва чуто Джулиана. Сякаш това имаше значение.

— Далеч.

— Кога?

— Днес следобед. — Очите му светнаха. — Трябва да се погрижа за… трябва да уредя някои неща.

Магията се разпръсна.

— О… някои неща…

— Да. — Той кимна и попита ведро: — В един?

Джулиана кимна безмълвно.

— До тогава. — Той поздрави кратко и тръгна.

Джулиана остана загледана в ъгъла, зад който беше изчезнал. След доста време забеляза, че все още държи Максимилиан и той не е направил опит да последва господаря си.

 

 

Когато часовникът удари един, Джулиана беше напълно готова и с мъка се удържаше да не хукне надолу по стълбите. Чу отварянето на вратата и поздрава на мисис Макартър. Притисна длани върху бузите си и си заповяда да остане спокойна. Защо се държиш като ученичка? — запита се укорно. Но и това не помогна. Виеше й се свят, сякаш наистина беше тичала надолу по стълбата.

Най-после излязоха и Дейн я настани в отворения файтон. Докато препускаха по улиците към предградията, Джулиана се взираше като замаяна в ръцете, които умело направляваха конете. Какви прекрасни, възхитителни ръце! Жилести, загорели от слънцето. По китките се виждаха къдрави тъмни косъмчета. Представата, че тези ръце я бяха милвали през цялата нощ, събуди в сърцето й нов копнеж. Дейн погледна към нея и попита тихо:

— Какво ти става?

— Нищо. — Защо се държеше като глупава гъска? Непременно трябваше да се стегне.

Когато го видя отново на сутринта, Джулиана бе обзета от нервно напрежение, но то отмина, когато телата им леко се докоснаха. Тя не се опита да се отдръпне от него. Вече познаваше близостта му и се чувстваше прекрасно. Той й помагаше да се отпусне.

Файтонът спря. Дейн протегна ръце и я свали на земята. От пътя започваше пътека, която навлизаше в гора с могъщи дъбове и млади брястове. В тревата под дърветата цъфтяха диви цветя. Слънчевите лъчи позлатяваха чашките им. Цветовете бяха толкова ясни и блестящи, че Джулиана извика възхитено. Обърна се към Дейн и откри в ръцете му одеяло и кошница за пикник.

— Да поседнем.

Той остави кошницата на земята, отведе я зад едно дърво и впи устни в нейните. Когато най-сетне освободи устата й, Джулиана едва си поемаше въздух.

— Това е прекалено, Дейн — пошепна задъхано.

Той отметна глава назад и се засмя.

— Среща ли е това? — попита Джулиана.

— Това ли искаш?

Джулиана прехапа устни. Бузите й се обляха в руменина.

— Не знам — отвърна тихо. Това беше истината.

Дейн не каза нищо. Само впери в лицето й настойчив поглед. После постла одеялото, свали жакета си и нареди на покривчицата, която извади от кошницата, сирене, хляб и вино. Двамата се нахраниха с апетит. Когато свършиха, Дейн се облегна на стъблото на един стар дъб, вдигна единия си крак към гърдите и се загледа в короната на дървото. Слънчевите лъчи позлатяваха профила му. Смелата извивка на устата му беше невероятно изкусителна и сърцето на Джулиана заби по-силно. Все едно дали се усмихваше като хлапак или присвиваше устни, гледката винаги беше зашеметяваща. Прозрението, че не може да му устои, я улучи като удар.

Сякаш усетил погледа й, той обърна глава към нея. Остави чашата си и улови ръката й. Джулиана навлажни пресъхналите си устни, когато езикът му се плъзна по тънката кожа между палеца и показалеца.

— Знаеш ли какво щях да направя с теб, ако бяхме някъде другаде?

— Мисля, че знам.

Строгият й тон го разсмя. Джулиана го погледна укорително.

— Пак се смееш с този смях.

— Как по-точно?

— Като снощи.

— Кога точно съм се смял така?

— Когато ти… когато ние… след като…

— След като какво?

— Пак ми се надсмиваш!

— О, не, котенце. Смея се, защото… защото ми хрумна нещо. — Целуна малкото й пръстче и заяви: — Щом тази история със Свраката приключи, ще се оженим.

Джулиана не повярва на ушите си. Бързо изтръгна ръката си и изфуча сърдито:

— Това изобщо не е смешно.

— И аз не го намирам смешно — съгласи се с готовност той.

— О, Дейн, как изобщо ти хрумна тази мисъл?

Черните вежди се вдигнаха високомерно.

— Това е съвсем естествено. Трябва ли да ти напомня какво се случи снощи? Аз ти отнех девствеността. Честта ми изисква да се оженя за теб.

Честта. Честта! В сърцето й падна тежък камък. Честта принуди Томас да се ожени за Кларис. Мина много време, докато тя преодоля тази болка, но сега знаеше, че Томас е постъпил правилно, като е избрал Кларис.

Само че тя искаше повече. Тя, Джулиана Стърлинг, искаше повече.

— Станалото — станало. Ти не ми взе нищо, което да не съм ти дала доброволно. Няма да се омъжа за теб, само защото в един миг и двамата сме изгубили разума си.

— Изгубили сме разума си? Аз пък помня, че беше съвсем друго.

— Трябва ли да говоря по-ясно?

Дейн стисна устни, но отговорът му прозвуча любезно:

— Моля те да го направиш.

— Двамата се поддадохме на… на магията на мига.

— Какво? Бъди така добра и се изразявай ясно. Не е нужно да обикаляш около същината на въпроса.

Под светлината на деня всичко изглеждаше различно. Не, той не изглеждаше различен. Тъмната му коса се развяваше от вятъра. Контурите на устата му образуваха строга линия. Външният му вид все още упражняваше опустошително въздействие върху чувствата й.

Тя отвори уста, но веднага я затвори.

Не беше очаквала това. Лицето й изрази отчаяние.

— Не мога да отрека, че се чувстваме привлечени един към друг, че това е така още от мига, в който се срещнахме. Но може би виновни бяха обстоятелствата. Усамотената хижа, постоянната близост… Да, сигурно затова стана така.

— Сама знаеш, че думите ти не звучат убедително, котенце. И двамата сме наясно какво ни привлече един към друг. Възбудата, желанието…

— Ти сам го казваш, Дейн. Лумна пламък. Нищо повече.

— Ти смяташ, че е било плътска страст — изрече той подчертано равнодушно.

— Точно така. Дива плътска страст.

— Плътска — повтори той почти с отвращение.

— Ако се омъжа някой ден — заяви сърдито тя, — то ще е по други причини. Не заради един момент на лудост.

Дейн я погледна невярващо. После изразът на лицето му се промени. В златните очи светна гняв.

— Ти ме отблъскваш?

— Аз… да, отказвам ти.

Дейн изруга и скочи. Издърпа я да стане и главата й се завъртя.

— Готов съм да повярвам, че искаш да ми дадеш урок. Сигурно защото не бях откровен с теб, нали?

— Не, не е това!

Той се надвеси заплашително над нея, но тя издържа смело погледа му.

— Мила моя, ако отида при братята ти и им кажа, че двамата с теб сме свързани „плътски“, както благоволи да се изразиш, те ще настоят да се оженим веднага, прав ли съм?

— Да, сигурно, но аз няма да се съглася. Не вярвам, че ще успеят да ме принудят. Аз вземам сама решенията си, Дейн.

— Ние с теб ще се оженим, Джулиана.

— Какво? — изкрещя тя.

Дейн я погледна отвисоко.

— Ще се оженим, мила — повтори той търпеливо.

Тя вирна брадичка.

— Вече знам, че имаш титла и си свикнал да даваш заповеди. Но нямаш право да заповядваш и на мен!

Белите му зъби блеснаха.

— О, котенце — проговори провлечено, — ако знаеш колко си прекрасна в гнева си…

— Млъкни! Ако снощи не се бяхме срещнали на бала, това никога нямаше да се случи. Никога нямаше да ми заговориш за женитба. Пътищата ни никога нямаше да се срещнат отново.

— Напротив — защити се той. — Аз вече те търсех. Само че търсех мис Джулиана Клер и никой не можеше да ми каже коя си.

— Аха, сега обвиняваш мен за случилото се! — Очите й засвяткаха и тя извърна глава. Вече не можеше да го гледа.

— Искам да се прибера вкъщи, Дейн.

— Джулиана… — Той улови брадичката й и я принуди да го погледне. Тя се подчини и очите й се замъглиха. Устните й затрепериха.

Дейн изруга полугласно и я пусна. На път към Лондон никой от двамата не промълви ни дума. Когато спряха пред къщата й, вече беше тъмно. Дейн се обърна към нея и заяви кратко:

— Ще вляза с теб.

— Моля те, недей — пошепна задавено тя. Джулиана имаше чувството, че погледът му я пронизва като хиляди игли. Въпреки това вдигна глава и заяви спокойно: — Мисля, че е най-добре вече да не се виждаме.

Не вярваше, че е способна да произнесе тези думи. Седеше на крайчеца на седалката и усещаше как тялото й изстива. Как всеки нерв по лицето й се стяга.

Той не я докосваше. Ако ме целуне, каза си разстроено тя, няма да намеря сили да остана неподвижна.

— Джулиана, чуй ме. Аз мога да ти дам всичко, което желаеш. Аз искам да ти дам онова, което желаеш. Децата, които искаш.

По тялото й пробяга тръпка, разтърси сърцето й. Горкото й сърце!

Тя си беше внушавала, че никога няма да познае желанието и страстта в мъжките обятия. Ала преживя всичко това и много повече в прегръдките на Дейн. С такава сила, че беше направо плашещо! Да го види отново… да бъде близо до него… всичко между тях беше истинско и хубаво.

Той имаше чувства към нея. Дълбоко в душата си тя знаеше, че Дейн не е равнодушен към нея. Усещаше нежните му ръце по гърба си, пламенните му устни върху своите.

Но в момента беше твърде развълнувана, за да реши. Животът с него в хижата, страданията й, след като го бе напуснала… глупавата й някогашна вяра в Томас! Изобщо не беше помислила, че той може да се среща с Кларис, след като е сгоден за нея.

Сигурно се страхуваше да не бъде измамена втори път. Затова поклати глава и избягна погледа му.

— Моля те — започна предпазливо, но изведнъж млъкна. Очите й се устремиха някъде над рамото му.

— Какво има?

— Видях някакъв мъж. Стои в тъмното и ни наблюдава. О, Дейн, кой ли е той?

Дейн скочи на улицата и в следващия миг в ръцете му блесна стомана. Мъжът от другата страна на улицата вдигна ръка към шапката си и се отдалечи.

— Няма нищо, не се страхувай. Познавам го. — Дейн мушна пистолета в джоба си, протегна ръка и помогна на Джулиана да слезе. Тя отвори широко очи.

— Мили боже, през цялото време си носил пистолет…

— Да.

Непознатият мъж отиде до другия ъгъл и спря.

— Чака ли те?

— Да.

— Тогава е по-добре да не го оставяш да чака.

Дейн стисна здраво зъби.

— Това не е краят.

— Аз не съм толкова сигурна.

— Ще дойда отново, Джулиана — изрече твърдо той.

— Не, Дейн. Моля те, не идвай. — Остра болка прониза сърцето й и тя преглътна. — За мен ще е по-лесно, ако не те виждам.

Обърна се и си отиде.

 

 

Дейн падна тежко на стола в кафенето, където имаше уговорена среща с Филип. Приятелят му го наблюдаваше любопитно.

— Май си в лошо настроение…

Дейн изръмжа нещо неразбрано и си поръча уиски.

— Има ли нещо общо с избраницата на сърцето ти?

Дейн вдигна вежди.

— Как отгатна?

Филип се засмя тихо, после въздъхна.

— Истината е, че се притеснявам, Дейн. Имам чувството, че никога няма да открием онзи негодник. Работата се проточи по-дълго, отколкото си мислехме.

Дейн забарабани с пръсти по масата.

— Не исках да чуя това, Филип.

Приятелят му изкриви лице.

— Знам, знам. Ние правим всичко, за да го заловим, но… — Погледна го втренчено и попита: — Ще излезеш ли тази вечер?

— Май нямам избор. — Дейн глътна уискито си наведнъж.

Филип изглеждаше обезпокоен.

— Добре ли си?

— Не.

Дейн си поръча още едно уиски и го изпи на големи глътки.

— Не можеш да си позволиш разсеяност — опита се да го спре Филип. — Излагаш се на опасност, знаеш добре това.

Дейн извърна глава и рязко се изправи. Ботушите му изскърцаха.

— По-добре си гледай твоята работа — заяви той необичайно остро. — Аз ще се оправя.

 

 

Нощта беше тиха и спокойна. Черният мрак изглеждаше непроницаем и лежеше над него плътен и тежък. По тесния сърп на луната непрекъснато пробягваха сиви облаци.

Дейн наблюдаваше пътя с неотстъпно внимание. Пърсифал стана неспокоен и затропа с копита по влажната земя. Полетяха сухи листа и парчета кал. Дейн го потупа по шията, за да го успокои.

Филип е прав, призна пред себе си той. Мислите му не бяха там, където трябваше да бъдат. Не бяха при работата му. Сърцето му също беше далеч.

Проклятие!

Не искаше да е тук. Искаше да се намира някъде другаде, само не тук.

Не, не беше точно така. Искаше да е при нея. При Джулиана.

Още от самото начало си втълпяваше, че не бива да позволява на желанието да го завладее. Опасната задача, която трябваше да изпълни, изискваше личната му необвързаност. Какво ще стане, ако най-големият му страх се сбъдне и плати с живота си? Как би могъл да се обвърже с жена при тези обстоятелства? Не би било почтено. Не би било почтено спрямо Джулиана. Тя беше преживяла много болка и той не искаше да й причини нова.

Ала желанието му непрекъснато се засилваше. Не можа да попречи на онова, което се случи с тях. Все още не можеше да се овладее. И не го искаше — това беше истината!

Всемогъщи Боже, колко грешки допуснах, каза си гневно той. Какво, по дяволите, си въобразяваше? Защо се държа така егоистично? Тя беше напълно права — той беше един дързък глупак. Мъжът у него все още не искаше да проумее, че тя му е отказала.

Добре де, каза си мрачно той, вероятно не съм й направил предложението както трябва.

Да, той не се държа, както трябваше. Трябваше да я ухажва. Да чака търпеливо.

Гласът й беше по-сладък от слънчевата светлина, която огряваше мрака на гората. Чист, ясен и непомрачен от нищо. Чудно ли беше, че той нямаше търпение?

Гръм и мълния! Какво да прави сега? Не можеше да я остави да му се изплъзне. Не, тя нямаше да се отърве от него толкова бързо. Нямаше да изчезне от живота му. Много скоро ще вляза отново в живота й, закле се мрачно той.

В далечината се чу тропот на копита и тракане на колела. Пърсифал наостри уши. Дейн сложи ръка на шията му и усети как могъщото животно потръпна под докосването му.

Когато каретата наближи, кочияшът забеляза огромния черен жребец, който се бе изправил заплашително в средата на пътя. На гърба му седеше маскирана фигура, загърната в тъмна наметка.

Каретата спря с протяжно скърцане. Дебелият кочияш замръзна на мястото си.

— Горе ръцете! — заповяда спокойно Дейн.

Господин на средна възраст подаде глава от прозорчето на каретата.

— Какво става, човече, защо спряхте? — Като видя маскираната фигура в средата на пътя, очите му щяха да изскочат от орбитите. — Това е той, Джейн! Свраката!

От вътрешността на каретата се чу пронизителен вик.

— Не се страхувайте, мадам. — Дейн метна на рамото си тежка чанта и се поклони подигравателно. — Взех, каквото исках.

Той се метна отново на седлото и препусна. Ала само след миг погледна назад през рамо и видя, че кочияшът е извадил пистолет. Куршумът профуча покрай ухото му и се заби в клона, надвиснал точно над главата му.

Филип беше прав. Не биваше да става непредпазлив. Отърва се на косъм.

 

 

Жената в ъгъла повдигна булото си. Роксбъри беше потънал в съзерцание на новата си придобивка — продълговата дървена кутия със скъпоценни инкрустации от слонова кост и злато, отлично запазена. Неохотно я остави настрана и се обърна отново към посетителката си.

— Защо ме гледате така, мадам?

— Тъкмо си мислех за превръзката на окото ви — отговори спокойно тя. — Спомням си, че като млад не я носехте.

— Много съм учуден, че си спомняте за мен, мадам. — Роксбъри се засмя кратко.

— Как се случи?

— Раниха ме, когато бях в кралската флота. По-точно в битката при Нил.

— Битката при Нил? Трябваше да се сетя. — Дамата повдигна леко извитите си вежди. — На кораба на лорд Нелсън?

— Не, на „Кулодън“. Може би си спомняте, че британците нанесоха поражение на французите.

Дамата се направи, че не е чула последните му думи.

— Мога да си представя, че военната кариера е била много привлекателна за вас.

Мъжът потупа превръзката на окото си.

— Началниците ми бяха на друго мнение. — Думите бяха придружени с принудена усмивка.

— Знаете, че Франсоа става нетърпелив. Очаква да получи парите си. Вече не мога да го задържам с извинения за вашата моментна неплатежоспособност.

Роксбъри се направи на учуден.

— Какво? Нима има мъж, с когото не сте в състояние да се справите?

— Казахте, че за забавянето е виновен горският разбойник… как се казваше?

— Свраката.

— Ах, да, Свраката. Че е откраднал парите ви. Но човек с вашето положение… всъщност как се сдобихте с богатството си? Не по легален начин, нали?

— Отлично попадение, мадам.

— Как точно?

По устните му пробяга усмивка.

— Щом настоявате, ще ви покажа. — Той отвори чекмеджето на писалището си и сложи пред нея две банкноти.

— Гледайте внимателно, мадам. Моля, много внимателно.

Лицето й светна. Беше разбрала. Пое дълбоко въздух и попита:

— Да не искате да кажете…

— Точно така. Изпълнението е безупречно, не намирате ли? Само служителите на Английската банка са в състояние да открият разликата. Изпращам банкнотите на доверен човек, който ги разпространява из цяла Англия. Подобно на Франсоа и аз предпочитам да ми плащат в злато. Както навсякъде, и тук царува законът за търсенето и предлагането. Няма производство, няма печалба. Ако довереникът ми не получи пратка, нямам печалба. Свраката се намеси много не навреме. Затова предлагам да измислите нещо, с което да залъжете Франсоа. Още не съм свършил с вас, мадам. Има хора, които ще се зарадват да чуят, че починалият Арман не е единственият ви съпруг… — Изсмя се дрезгаво и заключи: — Да не говорим, че не е бил първият.

Очите на непознатата блеснаха.

— Може би съм ви длъжница, но няма да ви позволя да се държите по такъв начин.

— Обуздайте темперамента си, мадам. — Роксбъри се изсмя тихо. — Нали знаете, че съм разумен човек? Какво би ви направило щастлива?

— Искам да се върна в Париж!

— Всичко с времето си, мадам. Въпреки това много бих искал да узная какво не ви харесва тук.

— Лондон е отвратителен. Омръзнал ми е до смърт. Обществото е скучно. Не мога да понасям камериерката си.

— Не бива да хленчите, мадам. Не ви отива. Има ли нещо, с което мога да ви доставя радост? Какво харесвате? Искате ли да отидете на театър?

Роксбъри си запали цигара, облегна се назад и огледа жената през облака дим.

— Да, виждам, че искате. Ние с вас си приличаме, мадам. И двамата знаем как да получим онова, което искаме, не намирате ли?