Саманта Джеймс
Съвършен герой (2)

1

Пролетта на 1818 г.

Прекрасна нощ за разбойническо нападение.

Зад гъстата корона на стария дъб конникът наблюдаваше междуградския път в мрака. Облаци скриваха сребърния сърп на луната. Нощта беше катраненочерна. Лек вятър поклащаше клоните на старото дърво и разнасяше наоколо жални напеви.

Нямаше по-добро време за делото му. Щеше да остане незабелязан и да изчака подходящия момент.

Беше облечен изцяло в черно — от шапката до високите ботуши. Тъмна маска скриваше лицето му, само очите святкаха през две тесни цепки. Седеше на гърба на коня като статуя. Изглеждаше като опитен ездач, свикнал с многочасово препускане. Изправеният гръб не показваше никакви признаци на умора. Тялото му беше напрегнато като на хищник, който не издава присъствието си, за да удари точно когато трябва.

Иначе животът му нямаше да струва пукната пара.

Горският разбойник, известен с прозвището Свраката, нямаше никакво желание да застане пред своя създател.

Внезапно Пърсифал наостри уши. Ездачът моментално стегна юздите му, притисна бедра към тялото на жребеца и го успокои. Свраката помилва животното по главата и пошепна едва чуто:

— Чакай.

Докосването му моментално укроти могъщия жребец. Ала мускулите му останаха напрегнати. Конят беше готов за скок.

Присвил очи, ездачът се взираше на изток в непрогледния мрак. Това не беше първата нощ, през която той ловуваше под маската на Свраката, и нямаше да бъде последната. Не и докато не постигнеше целта си.

Устата под черната копринена маска се изкриви в лека усмивка. Добре познатото вълнение сгряваше кръвта му. Ударите на сърцето му се ускориха. Далечният тропот на копита накара човека и животното да застанат нащрек. Появи се жълтото кълбо на фенер и започна бързо да се приближава.

Идваше карета.

Ездачът я изчака да се приближи. Не беше от хората, които правят грешки.

Като по даден знак — дяволът наистина му беше съюзник — луната се показа иззад облаците. Свраката пусна юздите, излезе от високата трева в края на пътя и пресече пътя на каретата.

Кочияшът го забеляза в последния миг. Скочи от капрата и дръпна юздите. Колелата заскърцаха, конете почти се надигнаха на задните си крака. Каретата спря.

Напълно спокоен, разбойникът насочи два пистолета към гърдите на кочияша.

— Остани на мястото си, драги.

 

 

Няколко часа по-рано Джулиана прибра полите си и мина през локвите, с които след вчерашния дъжд бе осеял двора на крайпътния хан.

— Чакайте! — извика заповеднически тя.

Кочияшът явно не беше от търпеливите. Изражението му беше дяволски нелюбезно.

— Побързайте де! И без това съм закъснял.

Закъснял? Да, това беше думата на деня. Сандъкът на Джулиана бе натоварен за минута на покрива на каретата. Така трябваше. Тя държеше да отиде в Бат, по възможност още тази вечер.

Нищо в това пътуване не вървеше по план. Тя нямаше никакво намерение да се качи на обществена карета, но за нещастие беше пропуснала по-бързата пощенска карета. Джулиана се качи в колата и се отпусна задъхана на седалката. Едва бе заела мястото си, когато кочияшът тресна вратичката и скочи на капрата. Конете потеглиха в тръс.

Освен нея имаше още трима пътници — възрастна дама, жена с огромно боне и съпругът й — поне така предположи Джулиана.

— Добър ден — поздрави любезно тя, когато се настани до възрастната дама.

Другата жена оглеждаше любопитно сивия й пътнически костюм.

— Сама ли пътувате, мадам?

„Мадам“? Мили боже! Наистина ли изглеждаше толкова стара? Та тя беше само на двайсет и седем години!

— Да, сама съм — отговори невъзмутимо Джулиана. — Бях на път за Бат с камериерката си. Наскоро си купих къща там. За съжаление бедното момиче се разболя и трябваше да прекъснем пътуването. Нощувахме в хана. Надявах се, че днес Пеги ще е по-добре, но за съжаление не стана така. Следобед вече беше ясно, че бедничката няма да е в състояние да продължи. Предпочетох да я изпратя с каретата си обратно в Лондон.

Джулиана изобщо не се притесняваше, че пътува без придружител.

— Много мило от ваша страна, мадам, да се погрижите за камериерката си — отговори другата жена, — но ние не отиваме в Бат. Той е по-далече. След падането на мрака пътищата вече не са сигурни.

Съпругът й я изгледа укорително.

— Летисия! Това не е твоя работа.

— Не ме гледай така сърдито, Чарлз! Знаеш, че казвам истината. В околността броди опасен разбойник. Да, за Свраката говоря. Питам се какво ли ни очаква занапред! Този ужасен човек няма да се спре пред убийството на невинни хора. Някоя нощ ще ни заколи, докато спим! — Тя хвърли умолителен поглед към старата дама до Джулиана. — Кажи му, мамо!

Дамата кимна утвърдително.

— Тя е права, Чарлз. — В очите й светеше уплаха. — Свраката е много опасен разбойник.

— И аз това казвам! — Летисия се обърна отново към Джулиана.

— Благодаря ви за предупреждението, мисис… — Джулиана направи многозначителна пауза.

— Чедуик. Летисия и Чарлз Чедуик — отговори бързо жената. — А майка ми се казва мисис Нилсън. Сигурно и вие сте чували за Свраката, мадам?

Джулиана стисна устни. Лондонските вестници бяха пълни със съобщения за горския разбойник. Мисис Чедуик разпалено започна да й обяснява, че негодникът ставал все по-дързък, ала не успя да я убеди. Джулиана смяташе, че около името се вдигна твърде голям шум. Вестниците искаха да си вдигнат тиража. „Всъщност, бих се радвала да се срещна с разбойника“, каза си младата жена. Нахалното нападение над каретата на граф Ливърпул, частния секретар на министър-председателя, бе събудило любопитството й.

При мисълта, че може да бъде нападната от скандално известния разбойник, я побиха тръпки. Не, това беше невероятно. Такива неща не се случваха на жена като нея. Точно обратното. Нейният живот беше прост и скучен.

Преди три години Себастиян се ожени и Джулиана се изнесе от бащината къща. Позорът и скандалът, които бе предизвикало изоставянето й пред олтара, се понасяха много трудно. Джулиана се стараеше да разсъждава разумно и да лекува раната, оставена от случилото се. С времето се примири и се утеши, че е станала по-мъдра. За известно време се оттегли от светския живот, прекара няколко месеца в Европа и се върна, готова да се представи отново пред лондонското общество.

Все още си спомняше с ужас вечерта преди сватбата на Себастиян, деня на завръщането й в Лондон.

Тогава осъзна, че е време да погледне живота в очите и че няма смисъл да си заравя главата в пясъка. Тя, Джъстин и Себастиян щяха да останат завинаги здраво свързани един с друг — обстоятелствата около общото им детство се бяха погрижили за това. Можеше да живее безгрижно с издръжката, която й бе осигурил Себастиян. Направи няколко добри инвестиции и натрупа малко собствен капитал, който й позволи да си купи скромна градска къща. Най-новата й покупка беше красива виличка в Бат.

Джулиана се гордееше с постиженията си. Беше открила в себе си нови, неочаквани качества — например предприемачески дух и самостоятелност. За първи път ги откри в деня, когато Томас и Кларис се върнаха от Гретна Грийн. Томас я потърси и застана пред нея виновен и смутен.

— Знам, че женитбата ми за Кларис те е наранила дълбоко — заговори с пресекващ глас. — Няма с какво да извиня постъпката си, освен с едно… Кларис очаква дете от мен, Джулиана.

Безмълвна, вцепенена от болка, Джулиана изслуша историята му. Вечерта преди обявената му сватба с Джулиана, Кларис дошла при него обляна в сълзи.

— Не мога да отрека, че вината е моя, Джулиана. Кларис и аз сме приятели от детството си. Имахме един… или няколко моменти на слабост. Направих грешка. Знаех го, но си казвах, че ти никога няма да узнаеш. С Кларис си обещахме да не се срещаме повече. Ала когато тя дойде при мен и призна, че е забременяла, не можех да я отблъсна. Дългът и честта изискваха да се оженя за нея. Това беше единствено правилната постъпка. До края на дните си ще съжалявам, че съм ти причинил болка, Джулиана, но не можех да постъпя другояче.

„Че съм ти причинил болка.“ Той знаеше, че я е наранил смъртоносно. Тя го обичаше с цялото си сърце. А дългът и честта? Да, тя разбираше какво изискват дългът и честта, братята й я бяха научили. Точно поради тази причина Джъстин се отказа да се дуелира с Томас. Да, тя го разбираше и въпреки това…

Не й беше лесно да му прости предателството.

Никога нямаше да го забрави. Никога.

Болката и горчивината постепенно отслабваха. Остана само лекото пробождане в сърцето, което вероятно никога нямаше да изчезне. Но се бе заклела, че вече нито един мъж няма да й завърти главата. Никога вече нямаше да се прояви като лековерна и изпълнена с доверие. Предпочиташе да живее сама, отколкото да се омъжи, само за да премине в класата на омъжените жени.

Въпреки ужасните обстоятелства около детството им — майката ги напусна и бащата занемари децата си — Джулиана не беше загубила вяра в светостта на брака. Себастиян често се шегуваше с нея на тази тема. Наричаше я милосърдна и мекосърдечна, винаги готова да помага на другите.

Това е вярно, разсъждаваше тя. О, да, в природата й беше заложено да бъде жена и майка. Осъзна го още когато майка й замина с любовника си и тя се закле да бъде всичко, което тази лекомислена жена не беше. Тогава реши, че ще се омъжи само по любов. С годините желанието да има съпруг и деца се засилваше. Имаше чувството, че цял живот е очаквала деня на сватбата си.

Странно, но когато мислеше за случилото се в църквата, вече не изпитваше болка. Болеше я единствено, че може би никога няма да има свои деца.

Защото нямаше да си намери съпруг.

Мина много време, докато се примири с тази болка и я заключи завинаги в гърдите си. Никога нямаше да изпита радостта да притисне до гърдите си родно мъничко телце… своето дете. Бракът бе станал недостижим за нея. Трябваше да погребе и желанието за дете.

Желание, което също бе станало недостижимо.

Да, тя беше загубила завинаги безгрижието и непринудеността си. И не се боеше от никакви свраки и други горски птици.

— Доколкото знам, цялата страна говори за Свраката — отвърна спокойно тя.

Мисис Чедуик я огледа изпитателно.

— Наистина ли не се страхувате?

— Как мога да се страхувам от човек, когото не познавам? — Джулиана се усмихна и поклати глава. — Е, ако в този момент подаде глава през прозорчето на каретата, може би ще променя мнението си — завърши с лек смях.

— О, не говорете така! Той наистина е страшен. Веднага ще хареса верижката на шията ви. С най-голямо удоволствие ще ви лиши от нея. И не само от нея, а и от всичко останало. — Мисис Чедуик кимна знаещо.

Джулиана вдигна вежди.

— Да, да, дъщеря ми е права — намеси се майката. — Ако се вярва на историите, които се разказват за него… не са за ушите на чувствителни хора.

— Не говорете глупости — пресече я остро мистър Чедуик.

— О, не, Чарлз, не са глупости! — отвърна обидено жена му. — Хората говорят какво правел с дамите, които паднат в ръцете му. Съдбата им била по-лоша от смъртта. Мисля, че няма нужда да навлизам в подробности, нали? Този мъж е дявол и всички го знаят! Казват даже, че и очите му били като на дявола…

Джулиана слушаше с нарастващо внимание. Усмивката замръзна на устните й. До този миг тя беше склонна да преживее едно малко приключение, което да внесе разнообразие в монотонното пътуване, но сега… Прехапа устни и се замисли. Да, в Лондон се пишеше много за Свраката, но вестниците не споменаваха, че разбойникът изнасилва жени.

Мисис Чедуик закърши ръце и погледна страхливо през прозорчето.

— О, дано кочияшът побърза. Искам да се прибера вкъщи преди падането на мрака. Ще се почувствам сигурна, едва когато седна с чаша чай пред камината.

Чарлз Чедуик извъртя очи към небето.

— За бога, мила, престани най-после да хленчиш! Ако Свраката ни нападне, да знаеш, че саморъчно ще те метна на коня му и ще ти пожелая всичко хубаво!

Мисис Чедуик изохка смаяно, а майка й прониза зетя със злобен поглед. Джулиана сведе глава и с мъка потисна смеха си. В каретата се възцари мълчание.

Минаха през няколко села, но не се качиха нови пътници. В късния следобед каретата забави ход. Мисис Чедуик едва изчака да влязат в двора на малката гостилница.

— Най-сетне! — извика тържествуващо тя и се обърна към Джулиана: — Желая ви добър и сигурен път, мадам.

Джулиана се усмихна за сбогом и обърна лице към свежия бриз, който нахлуваше отвън. Въздухът беше хладен и ясен, не миришеше на въглища и дим. „Прекрасно е, че се махнах от Лондон“, каза си тя. Решението да отиде в Бат бе дошло спонтанно. Нямаше никакво желание да понася треската и суматохата на сезона, който беше в пълен ход.

Тримата слязоха. Семейство Чедуик са минали средната възраст, размишляваше Джулиана, докато те се отдалечаваха. Когато пресякоха улицата, Чарлз Чедуик хвана здраво ръката на жена си и Летисия го дари с нежен поглед. Джулиана усети добре познатото пробождане в сърцето. Какво би било, ако…

Тя въздъхна и отмести поглед.

В каретата не се качиха нови пътници. Не се забавиха дълго. Кочияшът шибна конете с камшика си и тежкото превозно средство излезе от двора с нарастваща скорост.

Не мина много време и падна мрак. Джулиана се улови, че гледа напрегнато през прозореца и претърсва с поглед храстите около пътя. Зад всяко дърво й се привиждаше човешки силует. „Не ставай глупава“, наруга се ядно тя и разтърка сълзящите си от взиране очи. Как можа да повярва в глупавите приказки на мисис Чедуик за някакъв си разбойник.

Заповяда си да запази спокойствие. Постепенно друсането на каретата я приспа и очите й се затвориха.

Събуди се изведнъж, когато силен тласък я прати на пода. Надигна се и разтърка удареното си рамо. Какво става, по дяволите? Обзе я паника. Във вътрешността на каретата цареше черен мрак.

Навън също.

Когато понечи да се настани отново на седалката, чу мъжки гласове. Кочияшът… и още някой.

— Не… не стреляйте! — заекна кочияшът. — Кълна се, че в каретата няма ценни неща. Милост! — изхленчи мъжът. — Моля ви, не ме убивайте!

След миг вратичката на каретата се отвори с трясък и Джулиана извика тихо. Две матово проблясващи пистолетни дула се насочиха срещу нея. Уплашена до смърт, тя устреми поглед към мъжа, който ги държеше.

Видя само очите му. Въпреки мрака различи цвета им. Блестяха като ясни златни пламъчета, светли и недействителни.

Очите на дявола.

— Нямало ценни неща в каретата, така ли?

Хладният нощен въздух нахлу във вътрешността. Но това не беше нищо в сравнение със студа, който я скова при звука на този глас… Тих и остър като стомана, разрязваща опъната коприна. Главата й се замая.

Винаги беше презирала глупавите, слаби, безпомощни жени. Ала когато разбойникът я измери с поглед, студен и безмилостен, тя се почувства разголена пред очите му.

Кожата й настръхна. Беше неспособна да се помръдне, неспособна да произнесе дори една дума. Не можа дори да преглътне буцата, която заседна в гърлото й. Страхът отне ума й. Никога не се беше чувствала така. Спомни си мисис Чедуик и неволно си каза, че достойната дама сигурно ще се зарадва да узнае, че е имала право с опасенията си. Нещо дълбоко в нея й заяви с ужасяваща сигурност, че това е той…

Свраката.