Саманта Джеймс
Съвършен герой (4)

3

Дейн не бе излъгал. Мис Джулиана Клер бе прекарала известно време в безсъзнание и той се опасяваше, че никога няма да се събуди. Беше много радостен, че раната й не е сериозна. Макар да изглеждаше външно крехка, тя явно беше здрава и жилава. Освен това изглеждаше доста красива.

Той опипа предпазливо окото си. Имаше оток, кожата беше одраскана. Проклятие! Тази жена му бе пуснала кръв. Това го изненада и ядоса, но в същото време събуди в сърцето му нещо като възхищение.

Въпреки това той изкриви лице, когато подсвирна на Пърсифал. Кого заблуждаваше? Само себе си. Малката беше красива. Повече от красива.

Точно така. Тя беше красавица и го вълнуваше. Отдавна не се беше чувствал така. Беше я наблюдавал, докато спеше. Утринната светлина падаше през прозореца и разпиляната по възглавницата коса блестеше златна. Струваше му доста усилия да стане от леглото, без да я е докоснал.

Докато оседлаваше Пърсифал, той продължи да размишлява. Джулиана беше красива, добре възпитана, произхождаше от добро семейство. Изглеждаше образована. Явно за нея се грижеха добре. Облеклото й беше изискано — Дейн бе убеден в това. Освен това не беше някое вятърничаво девойче. Вече бе преминала първия цъфтеж на младостта. Ако трябваше да отгатне, щеше да заложи на двайсет и шест или двайсет и седем години.

Обаче беше неопитна. Недокосната от мъж. Беше готов да се обзаложи, че никой не я е целувал.

Тази увереност го възбуди.

Той се метна на гърба на Пърсифал и погледна назад към хижата. Тя беше част от имотите на семейството му, но отскоро я използваше за други цели… По дяволите, как му се искаше мис Джулиана Клер да беше грозно, безобидно същество със сънлив дух. Видя я да скача от леглото право в ръцете му, когато откри Максимилиан под завивката. Чувството беше крайно обезпокоително.

Намести се по-удобно на седлото и въздъхна. Мисълта за Джулиана оказваше непосредствено въздействие върху тялото му. То пулсираше от възбуда. Странно, помисли си Дейн, досега бях абсолютно уверен в способността си да се владея. Това беше много съществена част от дейността му.

Ала мислите му продължиха да се отклоняват.

Не се бе излъгал по отношение на очите й. Невероятно красиви очи. Не само сини, а кобалтовосини и — много странно — влажни като на кошута. Трябваше да си напомни, че тези великолепни очи не пламтят от страст, че меките, пълни устни не търсят неговата уста. Очите бяха глетчери, езикът — леден вятър в мразовит зимен ден. Изправи се срещу него с учудваща смелост… като се има предвид в какво положение бе попаднала. Макар и неохотно, той призна пред себе си, че заложницата му представляваше възхитителна смесица от сила и нежност.

За да бъде честен пред себе си, призна, че ценеше високо смелостта, самообладанието и ясния й ум. При други обстоятелства… той побърза да отхвърли тази мисъл. Обстоятелствата бяха такива, каквито са. Нямаше да се променят. В случай на съмнение Дейн беше прагматичен. Отдавна бе проумял, че пожелателното мислене е само за глупаците. Разумът беше най-важната добродетел. Неразумният мъж никога не би могъл да постигне онова, което правеше той. От него се изискваше да чака търпеливо. Да преценява трезво. Да не губи самообладание в опасната ситуация. В природата му беше да изчаква, но когато го раздразваха силно, избухваше и показваше огнения си темперамент.

Но той беше мъж на делото. В този особен случай трябваше да се приспособи към реалностите. Това със сигурност не му беше първият път. Като мъж не бе трудно да омагьоса една жена, да я ласкае и да я лъже, да я заплашва и притеснява, да я завладее, да я спечели… Репертоарът му беше многостранен, в зависимост от това какво се искаше от него.

Дейн въздъхна. Естествено, не му беше убягнало как тя се сви в самия край на леглото. Ако виждаше в него звяр, това беше добре и правилно. Ако беше убедена, че той е опасен, още по-добре. Колкото и да му се искаше да вкуси сладките устни на красивата Джулиана, да я накара да се разтопи в прегръдката му и да му се отдаде със страст… бе по-добре да се въздържи.

Дамата не биваше да знае, че страшната слава на Свраката е до голяма степен лъжа. Че изобщо не отговаря на действителните му дела. Трябваше да опази името си. Името на Свраката. Да се прояви като разбойник, а не като Дон Жуан.

Ако беше научил нещо в живота си на възрастен, зрял човек, то бе, че в страха има и нещо добро. Страхът изостряше сетивата и правеше човек бдителен. Страхът беше поносим, докато не се превърне в злоба, която заличава всичко и задушава живота.

Смъртта бе единственото неизбежно нещо в живота. Той бе стигнал до това заключение на бойното поле край Ватерло, докато гледаше безбройните трупове. Това беше денят, който продължаваше да го преследва и щеше да го преследва до последния му дъх.

Смъртта беше единственото, което го караше да се страхува.

Естествено, никой не биваше да знае за това. Дейн отричаше смъртта.

Той не беше герой. Просто бе имал късмет.

Да, смъртта будеше в сърцето му страх. Но това беше нещо много лично. Кръст, който трябваше да носи сам. Собственият му демон.

Собственият му ад.

 

 

Сърцето на Джулиана продължаваше да бие лудо. Погледът й беше втренчен в ключалката. Бученето в главата й се усилваше. Желанието да скрие лице в ръцете си и да избухне в плач заплашваше да я надвие. Спомни си как беше плакала, когато Томас я изостави пред олтара. Плака, докато не й останаха сълзи, докато се почувства празна и пресъхнала. Още тогава знаеше, че е безсмислено да плаче. И сега беше безсмислено.

Оттогава беше минало много време. Тя беше друга жена. Не искаше да е слаба. Трябваше да бъде силна. Нямаше да се самосъжалява и да оплаква съдбата си.

Искаше да използва отсъствието на Свраката по най-добрия начин. Да намери изход. Избавление.

Но първо трябваше да се облекчи. Намери нощното гърне в ъгъла и бързо се възползва от него. Покри го грижливо с капака и се огледа. Имаше предостатъчно време. Леглото беше много удобно — доста учудващо обстоятелство. Хижата бе просторна и в отлично състояние. Освен това абсолютно чиста — още едно учудващо обстоятелство. Пред широката каменна камина стояха две високи кресла. Наблизо имаше масичка с две ниски столчета. Погледът й падна върху чинията в средата на масата. Изведнъж усети, че умира от глад, и се отпусна на едното столче. Каквото и да беше намислил разбойникът, явно не искаше да умори пленницата си от гладна смърт.

Намери в чинията хляб и сирене и си отряза по едно голямо парче. Скромна храна, но Джулиана май никога не бе яла нещо по-вкусно, дори когато й го сервираха в скъп порцелан и кристал. Дейн й беше оставил дори малка бутилка с прекрасно вино.

Когато утоли глада си, тя продължи огледа на хижата. Мислите в главата й бяха объркани. Свраката нямаше нищо общо с разбойниците от представите й. Глупости, та тя изобщо не познаваше мъже от този тип! Той е прав, помисли си тя, докато поглъщаше последното парченце сирене — човек не бива да подценява неприятелите си. Ако е умен, и той не бива да я подценява.

Тя изтри устата си и насочи поглед към тежкия дървен шкаф срещу масата. Отвори го и установи, че е подреден много грижливо. Намери вътре куфара, с който беше тръгнала за Бат, и остана много учудена. Разбойникът бе проявил внимание към нея и бе взел дрехите й.

Внимавай, предупреди я вътрешният глас, не забравяй, че властта е определила награда за главата му.

Отрезвяваща мисъл. Без съмнение той бе взел куфара й с мисълта, че съдържа накити и други ценни вещи. Погледът й отново обходи помещението. Нещо й изглеждаше странно. Постепенно проумя какво е и се нарече глупава гъска. Това изобщо не беше дом на беден човек. Мебелите бяха масивни и свидетелстваха за добър майстор. Постелята на разбойника не беше на пода, а представляваше истинско легло. Спалното бельо беше много изискано. Виното също доказваше добър вкус и пари.

Ами да! Той беше преуспяващ разбойник.

Джулиана избърса ръцете си със салфетката и стана. Болката в главата й постепенно отслабваше, ала гневът, че е заключена, беше все така силен. Той нямаше право да постъпва така с нея. Отиде до вратата и сърдито задърпа бравата. Без успех.

После провери прозорците един по един. Имаше по два прозореца от всяка страна на вратата. Накрая спря насред стаята, обезкуражена и разочарована. Прозорците бяха малки, разположени високо в стената. Даже да се качи на столче, не би могла да се промъкне през някой от тях. Бяха твърде високо и твърде малки.

По дяволите! Той беше прав. Нямаше начин да избяга.

Точно тогава откри ленения чувал в ъгъла до шкафа. Втурна се да го развърже, но спря, обзета от чувство за вина. Нямаше право да души в къщата на непознат човек… поне така й нашепваше вътрешният глас.

Е, все пак обстоятелствата бяха необикновени. В пристъп на решителност отвори чувала и погледна вътре.

Банкноти. Десетки, стотици банкноти. Свраката държеше тук краденото!

Максимилиан се потърка в краката й.

— Кажи на господаря си, че човек може да си печели прехраната и с честен труд, а не с кражба.

Вместо отговор котаракът притисна главичка в дланта й, за да го погали.

Джулиана въздъхна и се настани в едно от креслата до камината. Максимилиан скочи в скута й. Изрита я няколко пъти по корема, после се сви на кълбо, затвори очи и замърка доволно.

Джулиана милваше гъстата му козина и се радваше на компанията му. Би трябвало да се засрами от тази мисъл, но ако трябваше да остане още известно време в този затвор, можеше да се радва, че тук поне е уютно. Още известно време? В никакъв случай. Вярно, за момента не можеше да избяга, но трябваше да измисли хитър план за бягство. Точно това щеше да направи.

Джулиана прекара остатъка от деня в безделие. Надвечер вече не я болеше глава, чувстваше се много по-добре. Не знаеше колко е часът и се опита да се ориентира по цвета на небето, което виждаше през прозорците. Хижата постепенно се изпълни със сенки. Нощта наближаваше. Луната се появи за момент в един от прозорците и отново изчезна.

Свраката не се връщаше.

В главата й се гонеха объркани мисли. Ами ако са го заловили? Ако са го простреляли? Или е заловен и обесен по бързата процедура? Никой не знаеше, че разбойникът държи пленница в хижата си.

Лошите мисли се загнездиха в главата й. Да, тя мразеше негодника, но не искаше да го види обесен. Когато най-сетне си легна, тази мисъл й попречи да заспи. Все пак угаси свещта до леглото, отпусна се на възглавницата и се загледа в тавана. Максимилиан се бе сгушил до нея и я топлеше. Тъкмо бе задрямала, когато ключът се превъртя в ключалката.

Вратата се отвори с тихо скърцане. В хижата нахлу хладен, влажен въздух. Влизането на Свраката я разбуди веднага.

На рамото му висеше чанта. Изглеждаше съвсем лека, когато я остави до ленения чувал.

Той се обърна и погледите им се срещнаха.

— Още ли сте будна? Приятно ли прекарахте деня?

Джулиана презрително поклати глава. Новият й приятел Максимилиан вече я бе напуснал. Още като чу шума на ключа в бравата, котаракът скочи от леглото на масата, а оттам — на гърба на господаря си. Просна се на раменете му като кожена яка и Джулиана разбра защо снощи бе помислила Дейн за гърбав.

Сега я гледаха два чифта кехлибарени очи. Този мъж носеше арогантността си като орден за заслуги. Тя личеше във вирнатата брадичка, в извивката на устните, в самодоволната усмивка.

Облечен от главата до петите в черно, разбойникът изглеждаше застрашително. По гърба й пробягаха студени тръпки. Не можеше да си обясни как той изпълва всяко ъгълче на помещението с присъствието си — това нямаше нищо общо нито с ръста, нито с ширината на раменете му. Да, човек нямаше как да не го забележи. Но не беше само това, а нещо много по-различно. Дори хижата да беше сто пъти по-голяма, той пак щеше да я изпълни. У него имаше сила, която я караше да трепери вътрешно. Все едно дали й харесваше или не, присъствието му поглъщаше всичко. Той искаше тя да го гледа в очите… буквално й заповядваше да го гледа в очите!

Мъжът насреща й беше естествен и непресторен, без лигавостта на лондонските дендита. Тя можеше да помирише вятъра в косата му, пръстта по кожата му. Колко бе хубав — той, горският разбойник! Това признание я стъписа и в същото време тя усети, че въпреки престъпния си занаят Свраката е цивилизован човек, добре възпитан, прекарал много часове в елегантните светски салони. Какво възхитително… какво объркващо качество.

О, дяволите да го вземат! Какво ставаше с нея? Ударът по тила й й бе размътил ума.

— Изненадвате ме, скъпа Джулиана. — Мъжът хвърли маската на масата, свали наметката и я окачи на куката.

— Скъпи Дейн — отвърна със същия тон тя, — как бих могла да ви изненадам?

Ако си мислеше, че може да я прави на глупачка, ужасно се лъжеше.

Той направи крачка към нея и тя веднага застана нащрек.

— При тези обстоятелства всяка друга жена би станала истерична. Вие обаче нито се молите на небето, нито пищите за помощ. Точно обратното, изглеждате съвсем спокойна.

Джулиана остана много изненадана.

— Как ви хрумна тази мисъл? Да не би да сте ме наблюдавали през деня?

Мъжът отметна глава назад и избухна в смях, сякаш бе чул нещо много весело. Съвсем естествен, гърлен смях, който би бил приятен, ако не бе по неин адрес.

— Е, вие казахте, че е безсмислено да пищя — напомни му ледено тя.

— Правилно. И въпреки това… Вие сте толкова спокойна, че неволно се запитах, да не би да сте свикнали… — Той се поколеба.

— Какво? Да не мислите, че и друг път са ме отвличали? О, не, сър! Просто реших, че няма смисъл да си хабя енергията за ненужни неща.

— Правилно. — Той се усмихна и продължи: — Но ми е обидно, че имате толкова лошо мнение за мен.

Джулиана го погледна въпросително.

— Освен това досега не съм чул нито дума на благодарност — подхвърли небрежно той. — Все пак аз ви спасих живота.

Джулиана изпухтя съвсем не като дама. Всъщност като си помислеше… досега беше казала доста неща, които не приличаха на една дама.

Негодникът се приближи към леглото, опря силните си ръце на хълбоците и я погледна право в очите. За бога, а тя се бе тревожила, че може да му се случи нещо лошо!

— Спасителят не заключва спасената — отбеляза ледено Джулиана. — Нито я предупреждава, че е безсмислено да вика за помощ.

— По този въпрос можем да спорим до утре сутринта, а е време да спим. Съжалявам, че съм лош домакин и ви оставих толкова време сама, но сега съм уморен и имам намерение да си легна.

Той направи още една крачка към леглото и Джулиана веднага зае отбранителна позиция. Дейн свали Максимилиан от раменете си и съблече ризата си. Като видя силните му мускулести гърди, сърцето й отново заби неравномерно. Навлажни устните си и заговори с леко дрезгав глас:

— Предлагам по-просто решение. Оставете ме да си отида. Така ще си спестите главоболията.

Мъжът не отговори. Седна на леглото и свали ботушите си.

Джулиана се отдръпна в другия край.

— Моля ви! — прошепна тя и се учуди на жалния си тон. — Моля ви, пуснете ме да си отида.

— Не.

Този прост отговор я нарани дълбоко. Този мъж беше крайно неучтив. Дори не я поглеждаше.

— Защо?

Разбойникът не отговори. Джулиана пое дълбоко въздух.

— Мога да ви дам пари. Баща ми беше… много богат. Имам достатъчно.

— Не искам парите ви.

Макар че в гласа му прозвуча нетърпение, Джулиана посочи ленения чувал в ъгъла.

— Е, простете, но не ви вярвам.

Очите му се присвиха заплашително.

— Аха… — гласът прозвуча измамно меко, — значи сте душили из дома ми, котенце?

Пак „котенце“! В ада да се пържиш дано!

— Душенето, както се изразихте, не е престъпление, но кражбата е.

— Май беше по-добре да ви вържа и да натъпча парцал в устата ви. А сега, ако нямате нищо против, ще си легна и ще заспя. — Той отметна завивката и се приготви да легне.

Джулиана го гледаше с широко отворени очи.

— Не ви ли е страх, че мога да избягам, докато спите?

Усмивката, която се появи на устните му, трябваше да я предупреди. Той посегна към ключа, оставен на масичката, и го прибра в джоба на брича си. Усмихна се отново и легна до нея в леглото.

Нагъл негодник! Джулиана кипеше от гняв. Обърна му гръб и се постара да остави помежду им колкото може повече място. Ключът беше в джоба му и тя не можеше да направи нищо. Сега имаше възможност за бягство, но й трябваше ключът. Как да стигне до него?

Не забелязваше, че се върти неспокойно ту на едната, ту на другата страна, когато гласът му я стресна до смърт:

— Гръм и мълния! Не можете ли да лежите спокойно?

Джулиана се вцепени. Очите му святкаха в мрака над нея като острия на ножове.

— Не искам нищо от вас, само няколко часа спокоен сън. Не можете ли да ми направите тази услуга?

Джулиана не отговори. Издиша безшумно и се обърна настрана, за да не вижда обвинителния му поглед.

Той се опря на лакът и попита изненадано:

— Какво сега? Да не би да се готвите да заплачете?

Тя стисна до болка дървената табла и се загледа право пред себе си. Как бе отгатнал, че е готова да се разреве като малко дете?

Мълчанието продължи безкрайно.

— Съжалявам — промълви сковано той. — Пропуснах да ви попитам как се чувствате днес.

Отново добри маниери! Кой би очаквал това от горски разбойник? Джулиана усети ръката му на рамото си и потрепери.

— Добре съм, благодаря — отвърна с пресекващ глас.

— Наистина ли? — Пръстите му се плъзнаха по слепоочието й. — Изглеждате доста бледа, мила моя. Наистина ли сте добре?

— Да — отговори раздразнено тя. — Не.

— Много харесвам жени, които знаят какво искат.

Джулиана облиза сухите си устни.

— Главата продължава да ме боли — обясни обвинително.

— Утре ще сте много по-добре. Опитайте се да заспите.

В гласа му звучеше нежност. А ръката му върху слепоочието й… докосването беше невероятно ласкаво. След малко обаче отново й обърна гръб.

Дявол да го вземе! Ключът отново беше недостижим. Нямаше как да се добере до него, без да събуди разбойника.

Джулиана размишляваше трескаво. Аргументите нямаше да й помогнат, молбите също не. Трябваше да измисли друго решение. В никакъв случай нямаше да прекара още една нощ до този отвратителен тип. Дали мъж като него се трогваше от женски сълзи? Как ли ще реагира, ако тя се разплаче жално? Дали ще я пусне да си върви, или ще се ядоса?

Време. Трябваше й време да размисли. Време, за да планира бягството си. Спомни си брат си Себастиян, който винаги обмисляше нещата много грижливо. Непременно трябваше да намери изход…

Някакъв… път.