Саманта Джеймс
Съвършен герой (22)

21

Джулиана нямаше време да прецени ситуацията и да се паникьоса. Нямаше време въобще да разсъждава. Единствената й мисъл беше, че не бива да се колебае нито за секунда. Нито с ума, нито със сърцето си…

Пистолетът гръмна. От дулото изскочиха искри. Експлозията отекна далече в нощта. Вятърът я понесе над короните на дърветата. Във въздуха увисна облак дим.

Роксбъри се свлече и падна по лице на земята.

Дейн коленичи до него и потърси пулса му. Само след секунди скочи на крака.

Джулиана стискаше пистолета с такава сила, че той едва го измъкна от вкочанените й пръсти. Мушна го в джоба на бричовете си и в този момент коленете на Джулиана поддадоха. Дейн я подхвана, иначе щеше да се строполи на земята. Той помилва с устни челото й и зашепна успокоително:

— Няма нищо, мила. Всичко свърши. Спокойно, аз съм при тебе.

Джулиана погледна страхливо към тялото на Роксбъри.

— Той… мъртъв ли е?

— Да. А ти как си, котенце? Всичко ли е наред?

Тя кимна, макар че трепереше неудържимо.

— Мили боже — пошепна като упоена, — беше на косъм, Дейн… — Вдигна ръка и я плъзна по бузата му. — Той се готвеше да те застреля. И щеше да го направи.

Не можа да каже нищо повече. Сама се учуди как беше произнесла тези страшни думи. Отново я разтърсиха силни тръпки.

Дейн я притисна по-силно към топлото си тяло и зарови пръсти в разпуснатите кестеняви къдрици.

— Ти си най-смелото момиче, което познавам — похвали я той с лека усмивка.

Джулиана се облегна на гърдите му. Прегръдката му беше толкова утешителна. Тя затвори очи и се притисна до него. Усещаше, че и той има нужда от утеха. И двамата търсеха близост, топлина за душата и тялото, която може да даде само взаимната прегръдка.

След минута тишината бе разкъсана от наближаващ конски тропот. Филип и още двама мъже се приближиха в галоп. Щом видяха малката група в края на пътя, скочиха от конете.

— Чух изстрел — каза Филип и се огледа загрижено. — Има ли ранени?

— Не — отговори Дейн, — но тук има още една жена с малко момиченце. Някой трябва да се погрижи за тях.

Филип кимна на един от придружителите си.

— Знаех си, че ще пропусна най-вълнуващата част! — Филип хвърли поглед към тялото на Роксбъри и подсвирна през зъби. — Добър изстрел, старче!

— Не — отговори спокойно Дейн. — Не бях аз. — И посочи с брадичка Джулиана.

Филип я изгледа с неприкрито възхищение.

— Майсторски изстрел. Трябва да убедим младата дама да влезе в клуба ни.

Дейн го изгледа предупредително и Филип въздъхна.

— Така си и мислех.

Дейн хвана Джулиана за раменете и я отдалечи на крачка от себе си.

— Джулиана — заговори той настойчиво, — първо искам да ти благодаря. Ти ми спаси живота. Но трябва веднага да ми кажеш какво търсеше в тази карета!

Джулиана прехапа устни и се обърна за помощ към Филип. Той се покашля с известна неловкост. Дейн премести подозрителен поглед от единия към другия.

— Историята е дълга, приятелю. В момента в кабинета ми седи една жена. Заповядал съм да я охраняват. — Направи многозначителна пауза и допълни: — Мисля, че не е зле да се срещнете с нея.

 

 

Нощта още не беше свършила.

Джулиана седеше на тясна пейка в мрачния коридор на вътрешното министерство. Себастиян и Джъстин също бяха там. Себастиян седеше до сестра си, Джъстин се бе изправил в другия край на пейката. Вече знаеха какво се е случило. Преди около час Дейн, Филип и строг мъж на име Барнаби бяха изчезнали зад отсрещната врата.

Братята и сестрата нямаха представа какво се разиграва зад затворената врата. И тримата бяха напрегнати. Въздухът помежду им буквално вибрираше. Това е от очакване, каза си Джулиана.

В стаята беше майка им. Жената, която бяха видели за последен път преди двайсет и четири години.

Дали щяха да я видят?

Вратата се отвори с тихо скърцане. Пръв излезе Филип и им се усмихна. След него мистър Барнаби, който не ги погледна. Последен беше Дейн — той спря пред тримата Стърлингови.

Джъстин се отблъсна от стената. Джулиана и Себастиян се изправиха.

— Какво става тук? — попита тихо Себастиян.

Дейн очевидно се колебаеше.

— Моля ви. Няма нужда да ни щадите — обади се Джъстин със слаба усмивка. — Най-добре веднага ни кажете истината.

— Майка ви е знаела за фалшивите пари. Обвиненията, повдигнати срещу нея, са сериозни. Ала фактът, че се е предала доброволно, ще има голяма тежест пред съда.

— Знае ли, че сме тук? — попита Джъстин.

Дейн кимна.

— Искаме да я видим.

Дейн отново кимна.

— И тя изказа същото желание. Но се боя, че имате на разположение само няколко минути. Барнаби каза, че ще се върне да я отведе.

Дейн отвори вратата. Себастиян влезе пръв. След него Джулиана и накрая Джъстин.

Майка им седеше зад малка масичка. Ръцете й в бели ръкавици почиваха спокойно в скута. Изглеждаше дребна и крехка и излъчваше блясък на светска дама. Ясните зелени очи святкаха остро и живо.

В стаята се възцари тишина. Най-накрая Дафни прекъсна мълчанието.

— Е? — Гласът й прозвуча напълно овладяно. — Доста неприятна история се получи, какво ще кажете? Никога не съм си помисляла, че ще се видим отново при такива обстоятелства.

— Мисля си, че никога не си имала намерение да ни потърсиш, за да ни видиш отново — отговори спокойно Себастиян. Забележката му не беше обвинение, а установяване на един прост факт.

— Прав си — отвърна майката и вдигна вежди. — Честно ще ви призная, че не очаквах да ви видя. — Добре, че поне не ги лъжеше. — Много сте хубави. И тримата.

Джъстин зададе въпроса, който тежеше непоносимо помежду им.

— Мислехме, че си мъртва. През всичките тези години… Защо не се върна при нас?

Дафни се усмихна слабо.

— Не беше възможно. Наистина. Това не означава, че не съм мислила за вас. Но баща ви… той не ми даваше да дишам свободно… задушаваше ме. Вижте… аз съм такава, каквато съм. Съзнавам го. Не съм съвършена. Но той не ме приемаше. Ако бях останала, щяхме да се разкъсаме един друг. Да се унищожим взаимно. А след като си отидох… след като предизвиках голям обществен скандал, вече не можех да се върна.

Джеймс Роксбъри ме разбираше. Той обичаше живота, както го обичах аз. И когато той се удави, аз… всъщност аз получих шанс да започна нов живот. Знаех, че не мога да се върна, затова не гледах назад. Имала съм моменти, когато копнеех да ви видя. Моменти, когато бях на косъм от… Ала знаех, че тримата сте в добри ръце. Имахте си бавачки. Имахте се един друг. А аз си нямах никого. Трябваше да продължа да живея. Само от мен зависеше да направя живота си щастлив.

Само Себастиян разбра какво искаше да каже майка им. Може би защото беше най-големият. Може би защото знаеше каква е била — красиво, лекомислено същество.

Джъстин бе свел глава и никой не виждаше сенките, които се гонеха по лицето му. Внезапно се изправи и заговори:

— Почакай малко. Имам един въпрос, на който само ти можеш да отговориш. Дълго време се стараех да го прогоня от съзнанието си, но сега ти си тук и…

Тя го погледна внимателно и наклони глава.

— Не е тайна, че в живота ти е имало други мъже. Джеймс Роксбъри. Мъжът, за когото си се омъжила във Франция. И преди това, предполагам…

Дафни Стърлинг не отрече, но и не потвърди.

Гласът на Джъстин потреперваше.

— В нощта, когато татко почина, двамата се бяхме скарали жестоко. Аз му заявих, че жена му го е напуснала заради друг мъж, и предположих, че аз, или някой от трима ни не е негово дете. После обаче си казах, че не е достойно да говоря за това. Все пак той се беше грижил и за трима ни през всичките тези години. Знаел е, че е възможно да не сме негови деца, но е бил длъжен да ни признае и да ни гледа, защото не е можел да докаже противното.

— Наистина ли? — Майката се усмихна леко. — Все той е благородният, така ли?

Себастиян хвърли остър поглед към Джъстин. Джулиана въздъхна тихо.

— Каква е истината? — попита високо Джъстин. — Уилям Стърлинг ли е нашият баща? Възможно ли е да не сме негови деца? Всички или един от нас?

Някой почука на вратата и веднага след това я отвори. Появи се мрачен пазач.

— Времето свърши — заяви кратко, отиде при Дафни и я хвана за ръката.

Джъстин се обърна и впи настойчив поглед в очите на майка си.

— Знаеш ли изобщо каква е истината? — попита остро.

Дафни беше вече на вратата, когато се обърна да погледне децата си. Лицето й изразяваше учудване и възхищение. Смарагдовозелените очи, същите като на Джъстин, блеснаха.

— Джъстин…

— Това ще почака. — Пазачът изгледа строго тримата в стаята. — Мистър Барнаби желае дамата веднага да бъде отведена в съда.

Дафни отдели поглед от Джъстин и го насочи към Себастиян и Джулиана.

— Сбогом, деца мои. Сбогом.

Тримата проследиха майка си със замаяни погледи. Никой не каза нищо, докато тя изчезна от очите им. Като че ли все още не можеха да осъзнаят какво се е случило. Дейн, който бе чакал в края на коридора заедно с Филип, побърза да отиде при тях. Джулиана го погледна не на себе си.

— Какво ще стане с нея, Дейн? — попита с треперещ глас.

Той я помилва по ръката.

— В момента не можете да направите нищо за майка си. Прибери се вкъщи и си легни, Джулиана. — Стисна леко ръката й и добави шепнешком: — Чакай ме.

Всички разбраха, че този мъж владее ситуацията и ще направи всичко възможно да помогне на майка им.