Саманта Джеймс
Съвършен герой (7)

6

Дейн остана целия ден в леглото. Почти не се помръдваше. Джулиана беше готова да се закълне, че не е раздвижил дори малкото си пръстче. Тя бдя над него през цялото време. Безброй пъти навеждаше глава към устата му, за да се увери, че още диша.

Докато той спеше, тя почисти хижата. Роклята й изглеждаше ужасно: корсажът беше мръсен, целият в тъмно ръждиви петна и тя го хвърли в огъня заедно с окървавените кърпи. Извади от куфара си чисти дрехи и бързо се преоблече.

Надвечер Джулиана излезе пред хижата. Дейн не беше излъгал, като й каза, че се намират насред гората. Небето над нея беше тъмносиньо. Наблизо течеше река — чуваше се ромон на вода.

Сега е време да се погрижа за себе си, помисли си тя. За собствените си потребности от храна, вода и топлина. Навън беше пролет. Дните бяха доста топли, ала нощите — все още студени. Не биваше да оставя огъня да угасне, защото не знаеше как да разпали нов. Засрамено си призна, че никога през живота си не е палила огън с прахан и кремък.

До вратата имаше купчина дърва. Джулиана отнесе достатъчно в стаята и ги нареди пред камината, за да има за нощта и следващата сутрин. Пърсифал беше подслонен в навеса зад хижата. Като видя огромния черен жребец, неволно извика от уплаха. Приближи се предпазливо и спря на няколко метра от него.

Великолепно животно! Пърсифал я огледа внимателно с големите си изразителни очи и наостри уши. Козината му беше като от черен лак — гладка и блестяща.

Джулиана остана с впечатлението, че я претеглят и преценяват. Можеше само да се надява, че ще получи добра оценка. Бавно вдигна ръка и помилва тила му. Кожата на коня потрепери под докосването й. Джулиана усети силата, която се криеше в това могъщо тяло, ала Пърсифал не показа и следа от агресия.

— Боже, колко си голям! Като господаря си.

Конят изпръхтя и гордо разтърси глава. Джулиана продължи да го милва и да му говори успокоително. Конят трябваше да свикне с нея и с миризмата й.

Не мина много време и Пърсифал пъхна муцуна в свободната й ръка. Джулиана се засмя доволно.

— Какво искаш да ти дам? Парченце захар? Съжалявам, Пърсифал, но днес нямам нищо за теб.

Тя се огледа търсещо и откри ниска вратичка във външната стена. В килерчето намери каквото търсеше — чувал със зоб. Вдигна оставената до него кофа и я напълни до ръба. После бързо се запъти към навеса. Усещаше, че конят я е приел — или поне се надяваше!

Когато изсипа фуража в яслата пред него, Пърсифал изпръхтя. Тя го помилва по гърба и се върна, за да вземе кофата за вода. От другата страна на полянката имаше кладенец.

Напълни ведрото с прясна вода и го остави близо до яслата. Максимилиан също бе излязъл навън и стоеше съвсем близо до коня. Муцуните им почти се докосваха. Каква гледка — огромният черен жребец и мъничкият черен котарак. Джулиана едва не се разсмя. Явно двамата се познаваха добре.

Усмивката й угасна бързо. Странна болка прониза сърцето й. Изведнъж й се доплака. Пак ли, по дяволите! В главата й неочаквано изникнаха спомени. Почувства се жалка и достойна за презрение. Защо се бе престорила на болна? Измамата не беше в природата й. Какво бе казал Дейн, преди да стреля по него?

„Тревожех се за вас, котенце.“

Наистина ли? Наистина ли се е тревожил за нея? Трябваше да се върне в хижата, но угризенията на съвестта не преставаха да я мъчат. Той не е мислил за себе си, само за нея. Какъв човек срещнах? — запита се няколко пъти Джулиана. Защо непрекъснато мисля за него? Малкото, което знаеше за Дейн, не го правеше особено привлекателен. Той беше човек извън закона. Разбойник. Крадец.

И все пак тя знаеше, че той не е човек без душа и сърце.

А тя не беше жена без съвест.

Докато гледаше как Пърсифал жадно пие водата от кофата, тя хапеше устните си. Сега беше свободна да си отиде. Трябваше да го направи. Имаше възможност да постъпи, както намери за добре. Ще се махне оттук. Ще го остави. Ще бъде свободна.

Но вече не искаше това. Не можеше да остави Дейн в сегашното състояние. Сърцето не й позволяваше.

Максимилиан се отърка в краката й. После скочи към отворената врата на хижата. Спря на прага и я погледна подканващо с косо разположените си очи. Явно искаше да го последва.

Джулиана въздъхна.

— Да, Максимилиан, знам. Ей сега ще дойда.

 

 

През нощта Дейн се мяташе между изгаряща треска и ледени тръпки. Веднъж се събуди и я погледна с влажни златни очи. Джулиана изпита недоброто чувство, че вижда през нея, сякаш тя не седи до него. Чувството й за безпомощност се засили. В тази изгубена сред гората хижа нямаше никакви лекарства. Не можеше да направи друго, освен да поддържа раната чиста и да чака.

Беше уморена, но не смееше да заспи. Той имаше нужда от нея. Следобед на следващия ден вече бе взела решение. Ако състоянието му не се подобри до сутринта, ще тръгне да търси помощ. Ще се качи на гърба на Пърсифал и ще препусне. Някъде все имаше село. Път. Ферма. Трябваше да направи нещо.

Ами ако някой разбере, че това е Свраката? — предупреди я вътрешният глас. — Какво ще стане тогава? Как ще се почувстваш, ако го обесят?

Ще се чувствам като предателка, призна пред себе си тя. Не, няма смисъл. Тя не му дължеше нищо. Беше се погрижила за него, доколкото имаше сили и знания, но все още не можеше да си обясни чувствата си към него. Чувствата й подозрително много приличаха на лоялност. Това й се струваше безсмислено. Вече изобщо не се разбираше.

Едно нещо обаче беше сигурно: не можеше да го остави да умре.

Вече бе взела решение. Хвърли още дърва в огъня и отново седна до леглото. Бе сложила столчето съвсем наблизо, за да вижда добре ранения. Кожата на лицето му беше толкова бледа… веждите и черният кичур бяха в ярък контраст с белия цвят. Внимателно, с почти нежен жест, тя приглади назад влажния кичур.

— Трябва да оздравееш, Дейн. На всяка цена.

Пръстите й неволно се мушнаха в ръката му. Той я обхвана и това очевидно му хареса. Да, тя беше готова да се закълне, че докосването й го накара да се отпусне. От време на време главата й клюмваше и тя се будеше с уплашен вик.

Максимилиан се сети преди нея — скочи на леглото и се намести удобно до господаря си.

Очите на Дейн се отвориха широко и се устремиха право към нея. Този път погледът му беше ясен и твърд.

— Още си тук. Мислех си, че сънувам. — Гласът му прозвуча дрезгаво, накъсано.

— Как сте? — попита тихо тя.

Той я изгледа многозначително. Светлите кехлибарени очи се открояваха от наболата брада, която му придаваше разбойнически вид. Ала останалата част от лицето беше белязана от изтощение. Очите му отново се затвориха.

— Откога? — попита скърцащият глас.

— Откога какво?

Дейн отново отвори очи и навлажни устни с езика си.

— Колко време бях в безсъзнание?

— От вчера сутринта.

Погледът му се отправи към прозорците, през които влизаше мека светлина.

— През целия ден? — Той поклати глава. — Не е възможно.

Джулиана се усмихна леко.

— Боя се, че стана точно така.

Дейн не каза нищо. Сега гледаше ръцете й. Смутена, тя ги прибра в скута и усети как лицето й пламна.

Той вдигна бавно едната тъмна вежда, но се отказа да направи някаква забележка. Джулиана му беше благодарна от цялото си сърце. Почувства се странно неспокойна, като си представи какво ще е да усети устните му върху своите… По дяволите! Какви бяха тези мисли? Защо този мъж я вълнуваше толкова силно? Какво имаше у него, та го правеше така привлекателен? Не беше в природата й да мисли по такъв начин за мъжете. Защо се бе почувствала привлечена тъкмо от този мъж? Много странно…

Мислите й внезапно бяха прекъснати, когато Дейн се надигна и отметна завивката.

— Какво правите, по дяволите?

— Как мислиш, какво ще направя? — отвърна в същия тон той.

Джулиана скочи, столчето се преобърна и се изтъркаля по дъските на пода, но тя не му обърна внимание.

— Няма да ставате — извика тя ядосано. — Разбрахте ли ме, сър?

— Скъпа Джулиана, за съжаление е невъзможно — отвърна той също така гневно. Макар че лицето му се разкриви от болка, стъпи с двата крака на пода. — Не мислиш ли, че при тези обстоятелства е смешно да ме наричаш сър? Казвам се Дейн.

— Както желаете. А сега ми кажете, какво, по дяволите искате да направите!

Мъжът промърмори неразбрано проклятие. Очите на Джулиана блеснаха опасно.

— Нямате причини да ругаете!

— О, скъпа, имам, но прощавай, не исках да оскверня нежните ти уши. Въпреки това не знам как другояче да се изразя… в тази ситуация. Мъжът има известни потребности… — Той се поколеба и изчака реакцията й.

— Потребности? — Джулиана остана с отворена уста. Сините очи угаснаха, гърбът й се скова. — Как изобщо можете да мислите за такива неща…

— О, не — прекъсна я развеселено той. — Не такива потребности. — Погледна я многозначително — или поне така се надяваше. — Ще бъдеш ли така добра да ме оставиш за известно време сам?

Джулиана се скова още повече.

— О! — прошепна изумено. — О! — Преглътна и лицето й пламна като огън. Мина покрай него и отиде до вратата. Искаше да му каже, че трябва да я повика, ако има нужда от помощ, но не посмя. Това би било недопустима интимност!

Остави му известно време, за да използва нощното гърне. После почука на вратата и се почувства ужасно глупава.

Не чу отговор. Вслуша се напрегнато и след малко почука отново, този път по-силно. Пак не дойде отговор.

— Дейн! — извика разтревожено Джулиана.

Викът й остана без отговор. Разтревожена, тя отвори вратата и надникна вътре. Дейн стоеше до масата и се опираше с една ръка на плота. На лицето му беше изписано стъписване. Като видя смъртнобледото му лице, смущението й изчезна веднага. Той щеше да рухне всеки момент! Изтича бързо при него и сложи зад гърба му стол, за да седне.

— Всичко ми се върти…

— Сложете глава на масата. — Джулиана внимателно притисна главата му надолу.

Сякаш мина цяла вечност, преди Дейн отново да вдигне глава. Лицето му бе възвърнало малко от цвета си и това я изпълни с облекчение.

— Мили боже… — промърмори безсилно той.

— Как се чувствате?

— Слаб като бебе — призна той.

— Защото загубихте много кръв — обясни спокойно Джулиана. — Ще мине известно време, докато си възвърнете силите.

Дейн въздъхна.

— Май да — промърмори той. — Явно нещата се обърнаха. Сега съм в ръцете ти. Мога ли да ти имам доверие?

Джулиана не успя да потисне усмивката си.

— Да, можете да ми се доверите — отговори все така делово. — А сега лягайте в леглото, сър…

Веждите му се вдигнаха и той поклати укорно глава. Джулиана го хвана подръка и заповяда повторно:

— Веднага в леглото, Дейн!

Този път той не възрази ни с жест.

По-късно Джулиана имаше време да размисли. Нещата наистина се бяха обърнали. Сега Свраката беше изцяло в нейна власт. Каква странна представа. Не, не изцяло в нейна власт, това не беше съвсем вярно. Слаб или не, този мъж излъчваше скрита сила, която никой и нищо не можеше да преодолее. Мускулестото му тяло заемаше почти цялото легло. Макар че спеше съвсем спокойно и мирно, тя не повярва съвсем в този мир. Голите му гърди я смущаваха, ала не можеше да откъсне поглед от тях. Усещаше как се изчервява и бързо си търсеше други занимания.

Претърси шкафа и намери няколко парчета сушено говеждо. За да си възвърне силите, той трябваше да яде, но не биваше да му дава твърде тежка храна.

До камината висяха няколко черни тенджери с различна големина. Джулиана избра най-малката, напълни я с чиста вода от кладенеца и я окачи на куката над огъня. Хвърли вътре шепа месо и добави малко сол. Трябваше да чака дълго, докато се свари. След като се погрижи за Пърсифал, донесе нови дърва в хижата, напълни една кофа с вода и се върна при огъня. Повдигна капака и погледна вътре. Бульонът беше тъмен и мътен и не изглеждаше особено привлекателно. По дяволите! Какво не би дала сега за парче сладкиш и чаша горещ шоколад!

Сенките на нощта вече се промъкваха в хижата. Тя запали няколко свещи и отново погледна в тенджерата. Точно тогава Дейн се събуди.

— Какво правиш там?

— Бульон. Мисля, че ще ви се отрази добре. Желаете ли да пийнете малко?

Той кимна. Джулиана внимателно напълни една купичка и я отнесе до леглото. Дейн се надигна с мъка и опря гръб на стената. При това изкриви лице, защото пламтящи и ледени игли го пробождаха в гърдите и стигаха чак до левия лакът. Хвана го със здравата си ръка и изпъшка тихо.

— Проклятие! Не мога да държа даже най-обикновена купичка!

— Няма нищо. — Тя застана пред него и предложи: — Ако желаете, ще ви нахраня.

— Как да няма нищо! — изръмжа той. — Не искам да ме храниш като бебе!

Джулиана спря и гневно поклати глава. Как й се искаше да му изсипе бульона на главата! Ама че нахалник! Дейн, естествено, забеляза реакцията й. Ала преди да се е извинил, тя рече меко:

— Може би утре ще сте по-добре и дори ще седнете на масата. Но за днес имам идея.

След секунди тя застана отново до леглото и му подаде чашка с топъл бульон.

Той я взе от ръцете й и отпи голяма глътка. Очите му овлажняха, закашля се силно и едва не се задуши. Мили боже, да не би да беше изсипала в тенджерата цялата солница? Сините й очи го гледаха с очакване и той разбра, че тя много се надяваше да му достави радост. А той, идиотът, се държеше като зъл дух.

Без да каже дума, Дейн изпи отвратителния бульон до последната капка. Остави чашата и се облегна назад.

— Извинявай — проговори той разкаяно. — Несръчен съм. Ти не си виновна.

О, разбира се, че беше виновна. И двамата го знаеха. Джулиана едва се пребори с напиращите сълзи. Понечи да се обърне, за да не я види Дейн, но той вече посягаше към ръката й.

Тя поклати глава и изрече с мъка:

— Аз… няма нищо.

Дейн смръщи чело и я огледа изпитателно.

— Изглеждаш уморена.

— Добре съм. — Тя се принуди да се усмихне.

Ала Дейн знаеше по-добре.

— Нали виждам — изтощена си.

— Повярвайте, нищо ми няма. Иначе нямаше да го кажа.

Не биваше да забравя, че дамата е своенравна и упорита. Но не се отказа.

— Кога си спала за последен път?

— Вече не помня.

Дейн вдигна вежди.

— Спа ли изобщо, след като заши раната ми?

— Малко — излъга тя.

— Не ти вярвам — гласеше краткият отговор.

— Спах, разбира се — настоя тя. — Ей там. — И посочи столчето до леглото.

Дейн направи неодобрителен жест. Бръчката на челото му се задълбочи.

— Тази нощ няма да спиш там.

Джулиана издърпа ръката си и я скри зад гърба.

— Очевидно е, че вие не сте в състояние да ме спрете.

— Така ли? — Дейн си разреши лека усмивка и посочи чашата. — Твоят бульон ми възвърна силите.

Джулиана примигна. Вече не бе сигурна в готварските си способности. Без да я изпуска от очи, той посегна към завивката.

— Не смейте! — извика сърдито тя.

Дейн я погледна втренчено и въпросително вдигна едната си вежда. После въздъхна примирено.

— Трябва ли за пореден път да те уверя, че не съм в състояние да ти сторя нещо? А и какво ще си помислят хората за мен, ако оставя една дама да спи цяла нощ на стола, а аз се ширя най-спокойно в леглото?

Джулиана го изгледа недоволно, но явно вече беше склонна да отстъпи.

— Без съмнение ще кажат, че сте негодник, което си е чистата истина.

Дейн вдигна завивката.

— Без сън няма да си от полза нито за себе си, нито за мен.

— Крайно неприлично е да спя в едно легло с вас.

— Ако благоволиш да си спомниш, вече сме го правили — изръмжа той.

— Крайно непочтено е от ваша страна да ми напомняте този позор.

За съжаление той беше прав, но тогава тя нямаше избор. Тогава беше затворница в тази хижа. Сега можеше да избира.

Наистина ли щеше да отстъпи? Това е лудост, каза си Джулиана. Та тя изобщо не го познаваше! Всичко, което знаеше за него, беше от лошо по-лошо.

Той стисна ръката й и я привлече към себе си.

— Заповядай — покани я учтиво. — Легни до мен, котенце.

Джулиана го изгледа с разширени от гняв очи.

— Ако не бяхте ранен, сега щяхте да получите плесница.

Дейн се засмя, но смехът му премина в стон, когато тя се пъхна под завивката до него. Дори мъртвец би забелязал красотата на тази жена.

— Ох, котенце! Ако не бях ранен, сега щях да си заслужа плесницата!