Серия
Стърлинг (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Perfect Hero, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 114 гласа)

20

Над покривите на града се стелеше мъгла. Здрачът се спускаше бързо. Джулиана седеше до прозореца в своя салон, опряла брадичка на ръката си, и се взираше в златистия ръб на килима. Чаят, донесен от мисис Макартър преди един час, беше изстинал. Бисквитите в чинийката бяха недокоснати. Днес се бяха случили твърде много неща и тя не можеше да намери покой.

Не чу нито чукането, нито как мисис Макартър съобщи за посетител. Едва когато случайно вдигна глава, видя, че в стаята има още някой.

Да… това беше той.

Сърцето й веднага заби по-силно.

Както винаги силната му фигура излъчваше безкрайна самоувереност. Гледката беше зашеметяваща. Колосаното бяло шалче подчертаваше бронзовия цвят на лицето. Жилестата му ръка небрежно отмести жакета и пръстите се опряха на тесния хълбок. Дългите мускулести бедра изпъкваха под тесния черен панталон. Вдигнатите вежди й показаха, че доста време е стоял на вратата.

Щом видя, че тя го е забелязала, Дейн се озова с два скока при нея и я изправи на крака. Мислите й и без това бяха объркани, но сега в главата й настана хаос. Ритъмът на сърцето й се определяше единствено от присъствието му. Близостта му я опияняваше. Споменът за устните, които бяха целували гърдите й, за ръката, която си проправяше път между бедрата й, ускори пулса й до непоносимост.

Погледите им се срещнаха и Дейн се усмихна. Джулиана потръпна.

— Надявам се, че не аз съм причина за този загрижен, дори тъжен израз.

— Не. Не и днес. — В гласа й звънна тих смях. — Надявах се да се върнеш.

Той се ухили дяволито.

— Много обичам да ме посрещат така.

Вдигна ръка, помилва зачервената й буза и проследи как между веждите й се образува бръчица.

— Изглеждаш потънала в мисли. Какво се върти в главата ти? Майка ти ли?

— Да — призна тихо тя. — Но повече мисля за брат си.

— Разбирам те. Себастиян ми се стори…

— Не, не, Себастиян — прекъсна го Джулиана. — Джъстин. — Поколеба се и обясни: — Лицето му беше толкова странно. Когато си тръгнаха, изглеждаше разстроен. Имах чувството, че черна сянка е покрила лицето му. Себастиян също го забеляза. — Помисли малко и рече: — Толкова се радвам, че Джъстин има Анабел.

— Анабел ли?

— Така се казва жена му. Той обожава земята под краката й. Ако го беше видял преди женитбата му… — Джулиана поклати глава и се засмя тихо. — Анабел укроти звяра. Да, това беше нейна заслуга. Може би няма смисъл да размишлявам над неща, които не мога да променя.

— Ти си изпълнена със съчувствие към хората. Естествено е да си загрижена за онези, които обичаш.

Джулиана го погледна трогнато.

— Благодаря ти за разбирането — каза тихо и след кратка пауза попита: — Искаш ли да останеш за вечеря?

Той се поколеба.

— С голямо удоволствие бих останал, но имам работа — прозвуча предпазливият му отговор.

Значи Свраката щеше да излезе отново на пътя! Сдържаният му глас го издаде.

— Разбирам — промълви Джулиана, опитвайки се да потисне треперенето на гласа си. Повдигна глава и видя, че Дейн я наблюдава със странна настойчивост. — Какво има? Случило ли се е нещо?

— Да. Има нещо, което трябва да знаеш. — Гласът му звучеше все така предпазливо. — Джулиана, човекът, когото си видяла снощи с майка си, човекът с превръзка на окото… аз го познавам. Казва се Найджъл Роксбъри. Под негово ръководство изпълнявах разни секретни задачи.

Джулиана не повярва на ушите си.

— Какво? Но как така…

— Филип и аз смятаме, че някога майка ви е напуснала Англия с брата на Роксбъри. Засега не сме открили дали тази история има нещо общо с човека от министерството, който прави фалшивите пари, но аз съм убеден, че съществува връзка. Много сме близо до разкриването на истината — заключи той, повече на себе си, отколкото на нея. — Усещам го.

Джулиана потрепери. В погледа й блесна страх.

— Страх ме е, Дейн — призна тя.

— Не бива да се страхуваш — отговори бързо той. — Ще внимавам, обещавам ти.

Очите му потъмняха. Пристъпи към нея и нежно помилва косата й.

— Знам, че не разбираш. Но не можех да тръгна, без да те видя.

Сложи пръст под брадичката й и повдигна главата й. Погледна я право в очите. Лицето му беше сериозно, почти тържествено.

— Обичам те, котенце.

Остра болка прониза сърцето на Джулиана. За бога, само да не се разплача — помоли се тя. Не точно сега.

— О, боже… — пошепна задавено.

Битката беше изгубена. Сълзи задушиха гласа й.

— О, Дейн — пошепна безпомощно тя, — не можеш да ми кажеш това и да ме оставиш.

Усмивката му изчезна. Палецът му очерта линията на устата й и тази лека милувка я накара да потрепери.

— Не можех да тръгна, без да съм ти го казал.

Целуна я и излезе.

Джулиана застана до тясното прозорче в коридора и се загледа след него. Той вървеше с високо вдигната глава и широки, равни крачки. Много скоро изчезна от погледа й.

Железни нокти се впиха в сърцето й. Тайните й страхове бяха станали действителност. Искаше й се да изкрещи отчаянието си, да го умолява да не излиза в нощта. Но тук ставаше въпрос за гордост и чест — това не засягаше само него, а и нея. И тя можеше да бъде смела като него. И щеше да бъде смела.

Тя потисна хълцането си и отвори входната врата.

— Дейн!

Той се обърна и направи няколко крачки към нея. Тя се затича и се хвърли в прегръдката му. Вдигна лице и извика с треперещ глас:

— Бъди предпазлив! Внимавай за себе си и се върни при мен.

Той я погледна слисано, после я притисна до гърдите си. Кехлибарените очи потъмняха. Отново я целуна и тя отговори на целувката му. И това на улицата, насред Лондон! Джулиана не би се притеснила даже ако ги гледаше целият свят.

 

 

Това щеше да е най-дългата нощ в живота й.

Само десет минути след раздялата им вече ходеше неспокойно напред-назад из дневната. Сърцето й биеше неспокойно. Как ще преживея нощта? — питаше се отчаяно. Да чака и да се разкъсва от тревога, без да знае какво става с него? Как да понесе представата, че той се намира в опасност? Че може би…

Шумно чукане на вратата я изтръгна от тежките мисли. Мисис Макартър се втурна да отвори. Джулиана се разтрепери още по-силно.

— Почакайте! — извика, по-скоро изкрещя тя. Вдигна с две ръце тежката ваза от масата в преддверието и застана до вратата, готова за бой.

Чукането не преставаше.

— Хей! — извика мъжки глас. — Има ли някой вкъщи?

Мисис Макартър изохка уплашено, но бързо се овладя.

Джулиана й кимна да отвори вратата. На прага застана мъжка фигура.

— За бога! — извика той, като я видя. — Наред ли е всичко? Аз съм Филип Талбот от вътрешното министерство.

Филип! Партньорът на Дейн. Джулиана въздъхна облекчено и остави вазата на мястото й. Едва тогава усети, че трепери с цялото си тяло.

— Трябва да видя Дейн. Тук ли е той?

Устните й мъчително оформиха думичката „не“.

— Той… замина.

Филип разбра и изруга полугласно.

— Проклятие! Точно от това се опасявах.

Кръвта замръзна във вените й.

— Нещо се е объркало — пошепна задъхано.

— В каретата има един човек, който се надява да сложи край на обирите по пътищата.

— Роксбъри! — извика Джулиана.

Филип я погледна учудено.

— Аз знам — отвърна възбудено тя на безмълвния му въпрос. — Той ми каза!

— Той е въоръжен — обясни Филип. — Иска да залови Свраката. Очаква Дейн да спре каретата и се е подготвил.

Джулиана нямаше нужда от повече думи. Обзе я тъмно предчувствие. По гърба й мина студена тръпка. Стомахът й се сви на топка. Никога през живота си не беше изпитвала такъв страх.

Филип се обърна към вратата. Джулиана го сграбчи за ръкава.

— Чакайте! Къде отивате?

Той поклати глава.

— Дейн ще има нужда от помощ. Ще намеря кон и ще събера няколко смели мъже.

След като Филип изчезна, Джулиана дълго стоя неподвижна на прага. Дейн беше в опасност. Роксбъри искаше да го убие. Само това се въртеше в главата й.

 

 

Джулиана си купи билет за пътническата карета и забърза по паважа към спрялата кола. Ратаите вече бяха впрегнали конете. Единият й отвори вратичката и й помогна да се качи.

Мъжът с превръзка на окото вече бе заел мястото си. Роксбъри.

Сърцето й биеше мъчително в гърлото. Зае място с гръб към конете и се ядоса. По-добре беше да седи отсреща, за да гледа напред.

Но пък така имаше възможност да наблюдава Роксбъри.

Той не беше такъв, какъвто си го беше представяла. Едър, представителен, изглеждаше дори изискан, макар че тъмният му жакет беше доста овехтял. Личността му излъчваше авторитет и тя неволно си го представи в съдилището. Вероятно беше на около четиридесет години.

— Всички да се качват! — извика мъжки глас.

Джулиана чу тракане на токчета по паважа.

— Чакайте! — извика възбудено женски глас. — Не тръгвайте!

В каретата се качи малко момиче, следвано от майка си. Джулиана се отмести настрана, за да им направи място. Много й се искаше да им каже да слязат, защото ги заплашва опасност, но не посмя.

Кочияшът зае мястото си на капрата и каретата се залюля. Ратаите отвориха широко голямата врата към пътя. Кочияшът изплющя с камшика си и конете потеглиха.

Момичето веднага се обърна към Джулиана. Изпод бонето му блестяха огромни сини очи.

— Името ми е Анабел — оповести то весело. Будното гласче подхождаше на ведрото розово лице.

Джулиана прецени, че детето е на около шест години.

— Здравей, Анабел — поздрави тя и отговори на усмивката на малката.

— Отиваме на гости на леля Прюданс. Това е сестрата на мама.

Майката на момиченцето се усмихна извинително.

— Моля за снизхождение. Анабел е голяма бъбрица.

— Това не ме смущава — отвърна любезно Джулиана.

Момичето се обърна към Роксбъри и Джулиана стори същото, ала мъжът не им обърна внимание. Продължи да гледа през прозореца. Цялата му поза издаваше враждебност.

Каретата направи рязък завой и Джулиана едва не падна. Когато излязоха от града, скоростта бързо се увеличи.

Странно. Пътуването приличаше досущ на онова, с което започна всичко…

Падна мрак. Джулиана се улови, че непрекъснато гледа през прозореца и отбелязва всяко дърво и всеки храст в края на пътя. Имаше чувството, че секундите се точат безкрайно дълго.

И тогава се случи.

Каретата описа широк завой. Отвън се чу вик. Кочияшът изкрещя на конете и стегна юздите. Колелата заскърцаха тревожно. Както и първия път, Джулиана се озова на пода. Този път обаче падна по-леко и не удари главата си в дъските.

Вкопчи се в тапицерията и тъкмо когато щеше да се изправи, в мрака отекнаха мъжки гласове.

Вратата се отвори широко и тя се озова срещу две пистолетни дула. Преглътна и вдигна поглед към мъжа, на когото принадлежеше оръжието.

Беше облечен изцяло в черно. Широка наметка скриваше тялото му, долната половина на лицето беше превързана с черна кърпа. На очите носеше копринена маска, но тя не беше в състояние да скрие кехлибарения им блясък. Те светеха в мрака като златни пламъци.

Очите на любимия й.

В каретата повя хладен нощен въздух. Джулиана познаваше този глас. Познаваше го добре… Тих и заедно с това металически твърд. Сякаш някой разрязва опъната коприна с остър нож.

Джулиана цялата настръхна. Не беше в състояние нито да се движи, нито да каже дума. Страхът заплаши да й отнеме ума. Устата й пресъхна, буцата в гърлото й пречеше да говори. Никога не се беше чувствала така безсилна.

Но този път се страхуваше не от него, а за него.

 

 

Дейн преведе Пърсифал през високата трева и папратите, които избуяваха в края на пътя. Настани се удобно и се приготви да чака дълго. Както винаги, Пърсифал усети каретата, преди господарят му да чуе трополенето на колелата в далечината. Жребецът наостри уши и Дейн дръпна юздите. Провери маската на лицето си и нахлупи шапката по-дълбоко. Когато каретата наближи, викът му отекна в нощта.

— Спри! Това е обир!

Слезе от гърба на Пърсифал и отиде до каретата.

— Хвърли пушката и пистолета в храстите! — заповяда на кочияша. — А сега вдигни ръце… по-високо, човече!

Разтреперан, с тракащи зъби, кочияшът изпълни заповедта. Дейн провери багажното отделение. По дяволите, нямаше чувал! Отвори вратичката и заповяда:

— Слизайте!

Една след друга се появиха три фигури. По-точно, някой ги изблъска навън, а самият този някой остана вътре. Жена, след нея майка с дете. Дейн погледна жената и едва не извика от ужас.

Джулиана! Какво, за бога, търсеше тук?

Тя разбра, че той я е познал, и го погледна настойчиво. Изразът на лицето й беше странен, очите — разширени и тъмни. Сякаш го молеше, заклинаше го… за какво ли?

На вратичката застана мъж. Роксбъри. В ръката му блесна пистолет. Дулото се насочи към гърдите на Дейн.

Роксбъри се усмихна.

— Ето я и Свраката — проговори със задоволство. — Надявах се да се срещнем.

След като и последният пътник слезе, кочияшът грабна юздите, изплющя с камшика и каретата потегли със силен тласък. Само след минута изчезна зад следващия завой.

Лицето на Роксбъри се разкриви от гняв. От гърдите му се изтръгна ядно проклятие. Размаха пистолета и заповяда на жените:

— Останете по местата си! Не мърдайте!

Дейн избухна в тих смях.

— Аха! Предполагам, че каретата отнесе ценния ви багаж. Прав ли съм, Роксбъри?

В очите на мъжа с пистолета блесна панически ужас.

— Кой си ти, по дяволите? — изрева вбесено той. — Страхливец! Покажи си лицето!

Дейн смъкна маската си. Устните на Роксбъри затрепериха.

— Гранвил! — процеди през зъби. — Вие сте значи.

Дейн се усмихна хладно.

— Явно успях да ви изненадам. С вас е свършено, Роксбъри. Лично министър-председателят знае какво се разиграва тук.

— Босуелови, предполагам? — В гласа на Роксбъри прозвуча отвращение.

— Да. Тя е подслушала разговора ви с мъжа й. Вече знаехме, че в дъното на престъплението е някой от вътрешното министерство. Знаехме и по какъв начин се осъществява транспортът. Само главният престъпник не ни беше известен.

— Ама че клюкарка! — Роксбъри изруга гневно. — Затова значи сте се маскирали като горски разбойник. Нападате карета, плашите мирните хора… Вие и Талбот сте го измислили, прав ли съм? За да проведете разследването си.

Разделяха ги десет стъпки. Лунната светлина играеше по дулата на пистолетите. Двете жени и детето стояха настрана. Вдясно от Дейн и вляво от Роксбъри.

— Едно не разбирам, Роксбъри. Защо? Защо се занимавате с фалшиви пари?

Роксбъри попипа превръзката на окото си.

— Нелсън си завоюва слава и титла, но аз нямах неговия късмет. Уволниха ме от армията и останах без нищо. Но никога не съм бил нелоялен към короната, никога!

— Защо тогава?

— О, моля ви! Защо не помислите малко? Аз нямам вашето семейно богатство!

Дейн присви очи.

— Какво имате предвид?

Роксбъри се изсмя коварно.

— Правех го пред вас, под носа ви, човече! Бях съвсем близо до вас, а вие не заподозряхте нищо. Никой не заподозря нищо!

Дейн слушаше внимателно. В ума му проблесна светкавица.

Какво бе казал Филип? — „Търсех човек, чието финансово положение се е подобрило значително. Човек, който е променил стила си на живот. Който често сменя дрехите си или си купува скъпи неща, недостижими за заплатата му.“

Вече знаеше.

— Статуйката на бюрото ви — промълви замислено. Всичко си идваше на мястото. — Откъде я имате?

— Моя стара приятелка от Франция познава добре уредника на египетския музей. Добрият човек има свои тайни запаси и прояви готовност да се лиши от някои нещица.

— Дафни Стърлинг — кимна спокойно Дейн.

Роксбъри присви очи.

— Виждам, че съм ви подценявал. Но съм убеден, че короната ще ми благодари, задето съм я спасил от Свраката.

— Ще ви хванат. Знаете, че нямате изход.

— Ще премахна всички свидетели. Талбот ще намери смъртта си при злополука, както стана с Босуелови. Но стига сме говорили, Гранвил. Хвърлете оръжието!

Очите на Дейн засвяткаха гневно.

— В никакъв случай.

Преди Дейн да е успял да реагира, Роксбъри посегна към малкото момиченце и го притисна до гърдите си. Насочи дулото право в главата му и майката изпищя.

— Анабел!

Момиченцето се разплака.

Роксбъри прониза Дейн с див поглед.

— Хайде де, стреляйте сега! — изфуча той.

Дейн не знаеше как да реагира. Беше готов да скочи и да хване Роксбъри за гърлото, но крайниците му бяха вцепенени от ужас.

— Добре де, предавам се. — Хвърли първия пистолет, после втория. И двата в една и съща посока. Надясно. — Пуснете детето!

Роксбъри освободи момиченцето и то изтича при майка си. Ридаеща, тя се отпусна на колене и го прегърна. Джулиана не помръдваше. Дейн усещаше паниката й.

— Наистина ли сте такова чудовище, Роксбъри? — изръмжа гневно Дейн. — Ако сте решили да ме убиете, поне не го правете пред жените. Да отидем другаде.

— Както желаете — отвърна любезно Роксбъри. — Готов съм да пощадя крехката душевност на дамите. — Той посочи с брадичка групата брястове, в близост до която чакаше Пърсифал. — Ей там, до коня ви. Вървете с лице към мен.

Дейн се обърна за миг към Джулиана. Погледите им се срещнаха. Тя бе отворила широко очи, лицето й беше разкривено от ужас. Дейн направи първата крачка, без да сваля ръцете си.

— Стига толкова! — изръмжа Роксбъри след няколко крачки.

Луната се показа иззад облаците и потопи сцената в млечнобяла светлина.

Роксбъри се усмихна и нежно плъзна пръст по спусъка на пистолета си. Гласът му прозвуча с копринена мекота.

— Надявам се, разбирате, че ще ми достави особено удоволствие да свърша с вас.

Роксбъри не забеляза сянката, която изникна зад него, но Дейн я видя съвсем ясно. С едва забележимо движение на главата погледът му се устреми към една точка зад рамото на врага му.

— Стреляй — изрече тихо. — Стреляй!