Саманта Джеймс
Съвършен герой (18)

17

Въпреки всичко Джулиана се надяваше, че на следващата сутрин Дейн ще дойде при нея. За съжаление това не се случи, а когато през деня излезе на разходка в Хайд парк, тя разбра защо.

Лорд и лейди Харисън прекъснаха обиколката й. Спряха я точно когато завързваше панделките на жълтото си боне.

— Не бива да се разхождате сама, милейди!

— Аз обичам да се разхождам сама, лорд Харисън — отговори любезно Джулиана.

— Да, но миналата нощ Свраката е бил видян в близост до Лондон! Този негодник става все по-нагъл!

Сърцето на Джулиана направи огромен скок.

— Не мисля, че е чак толкова опасен — възрази Йожени, съпругата на лорда.

Той я изгледа слисано.

— Откъде знаеш, скъпа?

Йожени, една от най-големите клюкарки в града, плесна с ръце и обясни с блеснали очи:

— Чух, че бил много… — Изведнъж се сети, че говори с мъжа си, и млъкна.

— Много красив — допълни сухо мъжът й.

Йожени прехапа устни.

— Ами… да.

Джулиана изпита горчиво-сладка болка. Беше напълно съгласна с тази оценка. Свраката беше много красив мъж.

— Няма никакво значение как изглежда — изръмжа лорд Харисън. — Много скоро ще го заловят и тогава тежко му! Миналата нощ кочияшът носел пистолет в джоба си и когато Свраката се обърнал да си върви, стрелял по него. За малко да го улучи в главата!

Джулиана остана неподвижна, макар че в сърцето й бушуваше буря. В гърдите й се бореха гняв и страх. Дейн водеше опасен живот. Защо бе проявил такова лекомислие?

Не можеше да го разбере. Сигурно никога нямаше да го разбере.

Когато лейди и лорд Харисън най-после се сбогуваха и продължиха пътя си, Джулиана трепереше с цялото си тяло.

 

 

На бала у семейство Фартингейл, където срещна отново Дейн, приятелката й Каролайн и съпругът й я поканиха да отиде на театър с тях и тя се съгласи. Днес нямаше никакво желание да излезе вечерта. Снощи бе плакала, докато заспи, и през целия ден беше мрачна и унила. Сигурно нямаше да бъде приятна компания.

Знаеше, че извиненията й ще прозвучат неубедително, но въпреки това реши да изпрати някого от слугите си при Каролайн, за да й каже, че няма да отиде с тях на театър. После обаче се разколеба. Ако останеше вкъщи, щеше да плаче цяла вечер и да се събуди като разбита.

Избра тъмночервена рокля, която й придаваше блясък и й вдъхна малко кураж и увереност. Когато влезе в театъра подръка с приятелката си, Джулиана решително прогони всяка мисъл за Дейн.

„Роял“ беше любимият й лондонски театър. Досега залата беше горяла четири пъти. При последното й откриване преди четири години тя, Себастиян и Джъстин гледаха премиерата на „Хамлет“.

Вечерта мина по-бързо, отколкото Джулиана беше очаквала. Тя се сбогува с Каролайн и съпруга й и напусна театъра. Спря на ъгъла към „Ръсел стрийт“ и се огледа за каретата си.

Покрай нея минаваха много хора. Докато чакаше, Джулиана изведнъж усети леки тръпки от раменете към тила и бавно обърна глава.

Великолепната фигура на мъж в черен жакет и ботуши се открояваше сред навалицата. Дъхът й спря.

Той изглеждаше също толкова внушителен, колкото и вечерта у семейство Фартингейл. Джулиана отново се вцепени. Енергичната походка, гордо изправената фигура — всичко издаваше целенасочена личност. Когато се запъти право към нея, тя напразно се опита да потисне надигащата се паника.

Ръката му хвана лакътя й.

— Имаш ли някакъв план за вечерта, мила? — попита вълнуващият гърлен глас.

Сърцето й биеше в гърлото. Тя се принуди да го погледне в лицето и да остане външно спокойна. В очите й светна упорство.

— Как ме намери?

— Мисис Макартър беше много отзивчива.

Джулиана вирна брадичка.

— Разбирам. Трябва да си поговоря сериозно с нея. За съжаление си се потрудил напразно. — Много горда със самоувереното си поведение, тя му кимна. — Ах, ето ги и тях. Извини ме, моля.

Вместо да я пусне, той помилва голия лакът над ръкавицата.

— Трябва да вървя, Дейн.

— Да. С мен. — Гласът му звучеше все така любезно, но същевременно и твърдо. Очарователната му усмивка се разкриви леко, което не предвещаваше нищо добро.

— Не. Аз… аз чакам приятелката си Каролайн и съпруга й. Уговорихме се да вечеряме някъде…

Той поклати глава.

Джулиана стисна устни.

— Какво искаш, Дейн?

— Ти си най-лошата лъжкиня, която съм срещал някога.

— От вашата уста, сър, това звучи като комплимент!

Той запази на устните си проклетата усмивка, която я вбесяваше. Поздрави някого, после отново се обърна към нея.

— Няма да дойда с теб, Дейн.

— Ако не го направиш, ще кажа на всички, които минават покрай нас, че имаш очарователни трапчинки на дупето си.

Джулиана загуби ума и дума.

— Какво целиш, Дейн?

— Вечерта у семейство Фартингейл ти ме заплаши по същия начин, миличка. Знаеш ли колко ми беше неприятно?

— Не понасям заплахи!

— Но обичаш да ги произнасяш.

Джулиана побесня.

— Който седи в стъклена къща, не бива да хвърля камъни. — Осенена от внезапна идея, тя попита със сладко гласче: — Откраднаха ли ви часовника, милорд?

Дейн присви очи и стегна хватката си.

— Джулиана…

— Да, да, знам. Предполагам, че снощната плячка е била добра.

Дейн млъкна. Само веждите му се вдигнаха още по-високо.

Джулиана преглътна.

— Вярно ли е, че миналата нощ са стреляли по теб?

— Да — отговори спокойно той.

— Добре ли си? — попита тя, преди да е успяла да се спре.

— Нищо ми няма.

Пак тази проклета самоувереност. Да го вземат дяволите! Този човек я подлудяваше. Наистина ли не разбираше, че не е непобедим? Защо беше толкова сигурен в себе си?

Междувременно пристигна каретата й. Кочияшът Джордж отвори вратичката и поздрави ведро.

— Милейди…

Дейн й помогна да се качи и скочи вътре, преди да е успяла да го спре. Настани се на седалката до нея, сякаш това беше най-естественото нещо на света. Твърдото му бедро се притисна към нейното. Силните му пръсти се впиха в ръката й.

— Опитваш се да бягаш, Джулиана, но не е нужно. Не се страхувай от мен.

Наистина ли се страхуваше? След драмата с Томас бе избягала на континента, но от Дейн нямаше да избяга. Точно обратното. Искаше да е постоянно близо до него, да се гуши в прегръдката му, да се наслаждава на целувките му.

Джулиана се взираше като омагьосана в ръцете, които здраво държаха нейните. Отново усети онова сладко разтапяне в гърдите, когато осъзна силата му, макар че докосването му беше нежно, и меко. Погледът й се плъзна нагоре към лицето му и се потопи дълбоко в очите му.

— Защо си тук, Дейн?

Той я гледаше пронизващо. Треперенето й се засилваше. Забелязва ли го той? Усеща ли го? — запита се тя обезпокоено. Но какво значение имаше това? Той я гледаше така настойчиво, че тя се разтопи като восъка на свещта.

— Трябваше да дойда, котенце. Искам да съм с теб.

— Това е лудост — пошепна тя.

Никога не се беше чувствала толкова разкъсвана вътрешно. Щастието беше съвсем близо… трябваше само да протегне ръка! Почувства се глупава и жалка. Той беше прав — тя се страхуваше. Проклетата й страхливост! Ами ако му се довери и той я разочарова? Болката ще е непоносима. Въпреки това не биваше да действа срещу природата си и да го отблъсне.

Внушаваше си, че трябва да го забрави. Но как, след като той изпълваше всяко ъгълче на сърцето й? Когато мислите й постоянно кръжаха около него! Не можеше да го избие от главата си. О, тази проклета, глупава гордост!

Дъхът й излизаше на къси тласъци. Дейн очевидно беше забелязал борбата, която се водеше в сърцето й, защото търсещият му поглед не я изпускаше нито за миг. Този човек умееше да прониква до дъното на душата й! Той виждаше неща, които никой не можеше да види. Дори такива, за които самата тя не подозираше.

— Ти държиш да останеш неомъжена, Джулиана. Тогава вероятно ще се задоволиш с тайна връзка.

— Не! — извика сърдито тя.

— И аз не съм съгласен — кимна хладно той. — Е, какво искаш?

В гърлото й заседна буца. Не беше в състояние да му отговори.

— Не знам — пошепна накрая с треперещ глас. — Не знам!

Дейн я гледаше почти обвинително.

— Ти не си равнодушна към мен, знам го.

— О, защо не разбираш? Не искам и това е.

Очите на Дейн потъмняха.

— Какво означава това, по дяволите? Ние с теб споделихме леглото, скъпа. Като мъж и жена. Като брачна двойка. Аз не мога да се примиря с това. Не го приемам леко. Ти също би трябвало да се замислиш сериозно.

— Не си позволявай да ме укоряваш, Дейн! Аз говоря напълно сериозно. Няма да се омъжа за теб само от чувство за дълг. Напротив, моето чувство за чест ми забранява да стана твоя жена. Аз очаквам от брака повече от това, Дейн. Искам повече от бъдещия си съпруг.

— Джулиана! — извика нетърпеливо той.

Тя вече трепереше неудържимо.

— Не е само това — продължи упорито.

Дейн присви очи.

— Какво още?

Като по чудо тя възвърна самообладанието си.

— Казваш, че искаш да ми дадеш всичко, за което мечтая… Деца и… и всичко, което желае сърцето ми. Но аз искам да имам съпруг. Истински съпруг. Да е искрен с мен и да ме обича. Да е винаги до мен, да се грижи за децата. Да прекараме живота си заедно. Искам мъж, който разказва приказки на децата си и ги утешава, когато са се ударили. Може би съм егоистка, но искам съпруг, който ме поставя по-високо от всичко друго!

— Ще го направя, Джулиана. Остави ме да ти докажа…

— Не — прекъсна го пламенно тя. — Ти не можеш. Не можеш, разбираш ли? Каза ми, че се боиш от смъртта, но постъпките ти показват друго. Аз… аз не разбирам защо ти… Може би искаш сам да се накажеш. Може би поставяш на изпитание смелостта си. Веднъж ми каза, че човек преодолява страха си, като се изправи срещу него. Но аз не мога да живея с такъв човек. Не мога! Не искам мъж, който се появява в живота ми и пак изчезва. Не мога да живея с вечния страх, че вечерта ще се сбогуваш с мен и на другата сутрин вече няма да те видя. Няма да издържа. Не мога да разбера защо съзнателно се излагаш на опасност, Дейн. Мразя това твое упорство!

Всяка дума излизаше направо от сърцето й. Избухването й го учуди. Тя го разбра по устата му, която той стисна здраво. Когато се опита да изтръгне ръцете си, хватката му се затегна.

— Проклятие! — Гласът му прозвуча дрезгаво. — Нямам избор, Джулиана. Играта не е свършила. Трябва да я доведа до край. Сега не мога да се откажа.

— Ето къде е разликата между нас двамата. За теб това е игра. Но за мен не е. Става въпрос за живота ти! — Тя преглътна мъчително. — Знам, че сега не можеш да се откажеш. Знам, че става въпрос за чест и лоялност. Разбирам го, повярвай ми. Но не мога да го приема. Не мога. Искам мъж, Дейн, не маска.

Той се облегна назад.

— Не прозвуча много ласкателно — гласеше краткият му отговор.

Мълчанието в каретата се проточи до непоносимост. Той беше силно разгневен и стискаше зъби така здраво, че заплашваше всеки момент да ги счупи. Накрая погледна през прозореца и погледът му се проясни.

— Какво значи това! — извика възмутено. — Защо не се движим?

Джулиана също се учуди. Погледна навън и видя, че каретите все още са пред театъра. Колата им беше на завоя, но десетки други карета бяха задръстили тесните улици и движението беше спряло.

Джулиана погледна към двойката, която точно минаваше край каретата й. Лицето на мъжа беше в сянка, но нещо привлече вниманието й.

Придружителката му носеше екстравагантна шапка, покрита с яркочервен воал. Копринената й рокля също беше червена. Двамата спряха пред наемната карета на ъгъла. Кочияшът чакаше с фенер в ръка и помогна на дамата да се качи. Тя сложи ръката си върху неговата, а с другата отметна воала.

Джулиана веднага разбра, че някога тази жена е била много, много красива. И сега изглеждаше много добре. Възрастта не й личеше. Беше стройна и гъвкава като младо момиче.

Малко преди да се качи, тя се поколеба и хвърли въпросителен поглед към придружителя си. Светлината на фенера падна върху лицето й.

Джулиана зяпна смаяно.

Светът около нея се вледени. В продължение на един дълъг миг замръзна и кръвта във вените й.

— О, божичко!

Тя отвори вратичката и скочи от каретата. Толкова бързаше, че се приземи на едно коляно и изохка от болка. Опря се на вратата и вдигна глава.

Вратата на наемната карета се затвори със силно щракване. Кочияшът цъкна с език и конете потеглиха в мек тръс. Дейн я улови през кръста и я вдигна.

— Джулиана! Какво правиш, по дяволите?

Джулиана не чуваше нищо.

— Спри! — извика тя подир каретата. — Спри!

Дейн погледна отдалечаващата се карета, после загрижено се обърна към нея. Джулиана беше смъртнобледа.

— Веднага ми кажи какво става — заповяда остро той. — Познаваш ли тази жена?

Джулиана го погледна измъчено. Все още беше уплашена до смърт. Лицето, което се бе появило така внезапно, беше спомен от далечни времена. Беше убедена, че няма да го види никога вече…

Ала това лице не би могло да се изличи от съзнанието й.

— Това е майка ми, Дейн — проговори глухо. — Жената в каретата е моята майка.