Саманта Джеймс
Съвършен герой (13)

12

Джулиана все още трепереше, когато Дейн я прегърна и зави и двамата. Минаха дълги, благословени мигове, преди да е в състояние да заговори.

— Мили боже, това беше много… много… — гласът й пресекна.

Той се обърна към нея и се засмя дълбоко и гърлено. Опря се на лакът и попита:

— Беше много… какво?

Пред очите й се редяха прекрасни картини. Ръката върху корема й, тъмна и жилеста. Пръстите отвориха бедрата й. За пръстите му. За устата му.

По-късно щеше да се пита откъде бе събрала тази смелост. Сега трябваше да го попита.

— Дейн… — гласът й беше само дрезгав шепот — защо ти…?

Погледът й се отмести настрани и тя се поколеба.

— Какво? Говори спокойно, мила.

— О! — извика стреснато тя, вдигна глава и го погледна. — Ти не… Ние не…

Той си играеше с един кестеняв кичур, паднал на гърдите й.

— Постоянното ти изчервяване става все по-интригуващо.

Какво безсрамие! Какво крещящо нахалство! Но в момента беше по-важно да получи отговор.

— Дейн! Много добре знаеш за какво говоря.

Той вдигна вежди и се засмя тихо.

— След онова, което току-що се разигра между нас — обясни весело, — не би трябвало да се притесняваш да говориш за интимни неща.

— Е, добре! Защо не спа с мен?

Усмивката му изчезна. Погледна я дълбоко в очите и се опита да обясни:

— Ние с теб правихме любов. — Гласът му остана спокоен. — Мъжът и жената имат много възможности да се любят, малката ми.

— Да, но…

— Аха. — Той кимна знаещо. — Ти искаш да кажеш, че онова, което се случи между нас, не е точно същото, което си чувала да правят мъжете и жените?

— Да, точно така! Съзнавам, че…

Той я огледа преценяващо.

— Не ти ли хареса?

Бузите й пламнаха.

— Много добре знаеш — отговори с мъка тя, — но какво ще кажеш за себе си? Ти не… не намери удовлетворение.

Дейн отново вдигна вежди и промърмори:

— Така ли мислиш?

Тя отвори широко очи и скри лице на рамото му. Вече знаеше, че онова, което бе направил той, е по-интимно, отколкото да влезе в нея. И въпреки това…

— Дейн — продължи тя, без да вдигне глава, — мислех си, че ще ме… ще ме любиш по традиционния начин.

В очите му светна усмивка.

— По традиционния начин? — повтори развеселено. — Мили боже, още колко неща имаш да учиш…

— Не ми се присмивай! Ти не направи нищо, а можеше… — Смущението й растеше. — Можеше и много добре знаеше, че аз нямаше да кажа не!

Миглите му затрепкаха и той помилва сгорещените й бузи.

— Исках го. Исках го повече от всичко друго на света. — Погледна се разкаяно и поясни: — Доказателството беше очевидно. Бог знае, че не съм в състояние да го скрия. — Помилва своенравната й брадичка и продължи: — Ти си най-голямото изкушение в живота ми, Джулиана. Доведе ме до границата на поносимото. И все още ме изкушаваш.

Тя се обърка напълно.

— Защо тогава…

Само с палец и показалец той обърна лицето й към своето. Изражението му беше напълно сериозно.

— Чуй ме добре, мила. Аз те харесвам много. Харесвам те повече, отколкото е добре и за двама ни. По тази причина няма да взема онова, което принадлежи на бъдещия ти съпруг.

Джулиана го погледна смаяно.

— Какво каза?

— Наистина ли не разбираш?

Без да сваля поглед от лицето му, тя поклати глава.

— Ти, моя възхитителна Джулиана, си родена дама — обясни тихо той. — А аз не съм безскрупулен тип. Нямам право да ти отнема девствеността. Колкото и силно да ме изкушаваш, колкото и да те желае тялото ми, не съм чак такъв егоист, че да те взема. — Помълча малко и заключи: — Би трябвало да дариш девствеността си на своя съпруг… през първата брачна нощ. Не на мен.

Джулиана кимна и се извърна настрана.

— Ти си този, който не разбира. — Опита се да пренебрегне добре познатото пробождане в сърцето и продължи с престорено спокойствие: — Аз няма да се омъжа никога.

Дейн изхъмка неодобрително.

— Разбира се, че ще се омъжиш.

— Не — повтори беззвучно тя. — Никога.

Той я изгледа с присвити очи.

— Какво си си въобразила? Ти си млада и хубава. Защо, по дяволите, твърдиш, че няма да се омъжиш? Не бива дори да мислиш такива неща, камо ли да ги произнасяш.

По устните й пробяга усмивка, но очите й останаха много тъжни.

— Скоро ще навърша двайсет и осем. В очите на обществото отдавна вече съм стара мома. Примирила съм се, че ще си остана такава. Че няма да имам мъж и деца.

— Джулиана! — извика укорно Дейн.

— Не го правя от някакъв каприз, Дейн — прекъсна го решително тя, но не посмя да го погледне.

Той, естествено, не й повярва. Преди да е извърнала лице, очите й я издадоха.

— В действителност не искаш това — изрече решително той.

— Приела съм неизбежното.

Дейн се намръщи неразбиращо. Джулиана потрепери и се зави до брадичката.

Защо е толкова жестока към себе си? — запита се той. Защо е толкова убедена?

Тя вдигна лице към него и попита съвсем тихо:

— Спомняш ли си, че ме попита защо не съм омъжена?

Той кимна. Тя помълча малко и обясни още по-тихо:

— Щях да се омъжа… преди доста време.

— Кога?

— Преди четири години.

— Сигурно си развалила годежа?

По лицето й пробяга тъмна сянка, гласът й прозвуча празно и безизразно:

— Той го направи. По-точно казано, не се яви.

Дейн повярва, че не е чул правилно.

— Какво?

Джулиана вдигна рамене и се опита да се усмихне, но не можа. Той усети страданието й и улови ръката й, бледа и хладна.

— Какво се случи?

— С Томас се познавахме от три години. Няколко пъти ме помоли да се омъжа за него, но аз предпочитах да почакаме. След проваления брак на родителите ми исках да съм сигурна, че постъпвам правилно. Бях много сериозна. Исках бракът ми да е съвършен. Винаги съм си мечтала да се венчая в „Сейнт Джордж“ на „Хановер Скуеър“. На път към църквата сърцето ми пърхаше от радост. Това беше най-щастливият ден в живота ми. Бях убедена, че това е само началото… Нито за миг не си помислих, че Томас може да не се яви. Стоях и чаках, а той не идваше. Гостите на венчавката започнаха да си шушукат, оглеждаха ме съжалително…

Дейн стисна до болка ръката й. Съчувствието му беше неизмеримо.

— Все още не се съмнявах в Томас. Бях убедена, че е станала злополука. Едва когато се появи брат му, разбрах истината. Томас бе заминал с друга жена за Гретна Грийн. Предишната вечер. С Кларис Грей.

Дейн изруга гневно.

— Какъв негодник!

Джулиана поклати глава.

— Той е добър човек. Да, Дейн, добър е. Сърдечен, отзивчив. Може би тъкмо поради това ми беше по-трудно да го разбера, да приема онова, което бе направил. Когато двамата се върнаха, Томас дойде при мен и се опита да ми обясни. Кларис отишла при него в деня преди сватбата и му казала, че е бременна от него. Двамата се познаваха още от детството си. Той каза, че станало в миг на слабост, и аз му повярвах. Но не можел да я остави сама в тази ситуация и двамата решили да избягат. И двамата плакахме, Дейн. Томас ме уверяваше, че съзнава каква болка ми е причинил. А аз се чувствах като глупачка, която му е повярвала, която му се е доверила. Мислех си, че го познавам добре, но онази вечер пред мен стоеше чужд човек.

В онези дни изпитвах само срам. Намирах се в непоносима ситуация. Не можех да понасям шушукането, скритите погледи, които ме следваха, където и да отидех. Струваше ми се, че цял Лондон знае какво е станало с мен и говори само за това. Исках да се скрия от света и намерих убежище на континента. Останах няколко месеца там. Беше ме страх…

— Ти не си страхливка, Джулиана. Мисля, че повечето жени нямаше да се държат като теб.

— Лесно простих на Томас, но не го разбрах. Отново и отново търсех причина… Може би бях чакала твърде дълго. Може би трябваше веднага да се съглася на този брак. Може би не съм достатъчно привлекателна…

Дейн издаде гневен звук.

— Каква глупост! Всъщност би трябвало да го мразиш, но ти не го правиш, нали?

— Известно време го мразех — призна тя. — Ала Кларис… тя е майка на детето му. Той беше длъжен да се ожени за нея. Защото носи отговорност и за двамата. Томас се държа като човек на честта. Уважавам решението му. Нима беше по-добре да се ожени за мен, знаейки, че друга жена очаква дете от него?

Думите й прозвучаха великодушно, но Дейн не й повярва докрай. Много добре усещаше дълбоката рана, която случилото се бе оставило в сърцето й. Тази рана още не беше зараснала.

— Тъгуваш ли за него? Представяш ли си какво би било, ако двамата се бяхте оженили?

Изведнъж отговорът на този въпрос стана много важен за него.

Джулиана се поколеба и избягна погледа му. Дейн бе обзет от странно чувство.

— Още го обичаш, нали? Продължаваш да обичаш Томас?

Джулиана го погледна в очите и отговори твърдо:

— Не. Не! Но ми липсва онова, което никога няма да имам. Не бих тръгнала да се омъжвам за него, ако знаех, че ме мами. Не бих го сторила и ако знаех, че е изоставил Кларис. Отказвам да живея с мъж, който ме е излъгал. Предпочитам да остана сама.

Дейн не се отказа толкова лесно.

— А после какво? Как си представяш живота си?

Джулиана пое дълбоко въздух и продължи да разказва историята си.

— След една година — довери му тя с тих глас, — излязох на разходка в парка и Томас беше там. Томас и Кларис бяха там. За първи път видях детето им. Момченце. Прегърнах го… неговото дете. Неговото и нейното дете. — Гласът й се пресече. — Аз… не биваше да го правя.

Той вдигна ръката й към устните си и започна да целува пръстите един по един.

— Защо? — попита тихо.

Джулиана затвори очи, за да спре напиращите сълзи.

— Не очаквах, че ще ме заболи толкова. Беше страшно, Дейн. Толкова страшно, че едва не ревнах с глас. Никога няма да забравя как държах детето на Томас и мислех само за едно.

Дейн усещаше болката й с цялото си тяло.

— Кажи ми, мила.

— Че това можеше да е моето дете. Моето и на Томас. Не аз вече не исках Томас. — Красивите сини очи бяха пълни със сълзи. — Ала ме мъчеше чувството, че ръцете ми са празни. Че завинаги ще останат празни.

— Ти си прекрасна жена, Джулиана. Още не е късно. Можеш да имаш деца, да им се радваш…

— Не. Няма да се омъжа за човек, който не ме обича. Ще се омъжа само за човек, когото обичам! Аз… доволна съм от живота си. Имам братята си, когато усетя нужда от близки хора, имам дом в Лондон и хубава къщичка в Бат. Разполагам с достатъчно средства. Жената няма нужда от съпруг, за да е щастлива. Не искам да имам дете, само за да не остана без деца. По-добре да се откажа от децата, отколкото да се омъжа за човек, на когото не мога да имам доверие. Не съм сигурна, че някога отново ще повярвам на някой мъж. Искам съпругът ми да ми е верен и да не ме лъже. Но как мога да знам дали ще е такъв? Как?

Последните думи прозвучаха като отчаян вик.

Дейн разбра. Тя твърдеше, че е доволна от живота си, но дали наистина беше така? Възхищаваше се от силата и самостоятелността й, от смелостта й да продължи да живее своя живот въпреки позора и загубата. Тя се отказваше от любовта. Преживяното бе унищожило доверието й в хората, вярата й в себе си, все едно дали съзнателно или не.

Той се оказа прав. Възхитителната, сладка Джулиана, чиято чистота и красота го измъчваха вътрешно. Тази Джулиана изглеждаше безпомощна и нещастна. Тя беше предопределена да има деца и съпруг, да се радва на семейството си. Представи си как децата се катерят по коленете й или лудуват около нея и неволно се засмя. Каква жива картина! Тя имаше да даде толкова много. Не биваше да се затваря.

Мъжът, успял да спечели такава жена, трябваше да се смята за щастливец. Джулиана беше издръжлива и надеждна, ведра и енергична, по природа мила и великодушна.

Не знам дали някога отново ще мога да имам доверие в някой мъж, бе казала тя.

Но на него се бе доверила. Бе казала, че му вярва.

Внезапно Дейн бе обзет от инстинкта на собственика. И в същото време изпита чувството, че някой е стегнал гърлото му в примка. Не можеше да диша, не можеше да мисли. В главата му се обади нежелан глас. Когато узнае, че и той я е мамил, Джулиана ще престане да му вярва.

Дейн я обгърна с две ръце и я притисна до гърдите си. Джулиана въздъхна доволно и се сгуши в него. Устните му се заровиха в кестенявите къдрици. Ръката му се плъзна нежно по гърба й. Двамата дълго останаха така, загледани в сенките, които бавно пълзяха по дървените греди на тавана.

Тялото на Джулиана се отпусна и Дейн я настани удобно до себе си. В сърцето му пареше горчиво чувство. Не биваше да я докосва. Трябваше да устои на изкушението. Защо се държа по такъв начин? Защо направи тази грешка? Защо посмя да се влюби в нея?

Вътрешният глас му пошепна, че вече е много късно.

 

 

На следващата сутрин Джулиана се събуди рано, но Дейн вече беше станал и седеше до масата напълно облечен. При вида му стомахът й се преобърна. Навитите ръкави на ризата разкриваха загорели от слънцето ръце с черни косъмчета, гърлото й пресъхна и тя преглътна няколко пъти, за да се успокои. Погледът й спря върху силния бронзов тил.

Отново си каза, че Дейн е забележително красив мъж. Няколко слънчеви лъчи танцуваха по профила му. Беше прясно избръснат, но тя се сети за приятното гъделичкане на наболата му брада по корема й. Мисълта за преживяното изпрати пламъци по тялото й и й напомни, че е гола.

Сякаш усетил погледа й, Дейн вдигна глава и се усмихна дяволито. Сърцето й направи скок.

— Добро утро — поздрави ведро той.

— Добро утро.

Погледите им се впиха един в друг и не се пуснаха повече. Най-сетне Джулиана успя да извърне глава. Стана от леглото и събра бельото си, разпръснато по пода. Обърна се с гръб към него и бързо се облече. Съзнаваше, че след разменените помежду им интимности не би трябвало да бъде плаха, но не можеше. Все още не беше свикнала с него. Нахлузи набързо роклята си и се зае да четка косата си.

Обърна се и срещна замисления му поглед. За какво ли мислеше? Опита се да отгатне, но не можа. Той продължи да я гледа настойчиво и постепенно тя се почувства неловко. Направи й впечатление, че Дейн е необичайно сериозен.

Когато не издържа, Джулиана сложи ръка на гърдите си и попита:

— Защо ме гледаш така?

Той не отговори.

— Дейн! — настоя Джулиана.

Каква беше причината? Очите му гледаха тъжно, дори примирено.

Той бутна стола си и стана. Направи крачка към нея и сведе поглед към устата й. Джулиана отново си спомни какво се бе случило снощи и смущението й нарасна. С мъка успокои биенето на сърцето си и заговори припряно:

— Рано си станал. Какво прави?

Любопитството й беше малко престорено, но когато погледна през рамото му, откри на масата няколко ленени кърпи и върху тях метална пръчка.

Усмивката й замръзна.

Дейн бе почиствал пистолетите си. И те бяха на масата, блестяха като нови.

Той се наведе над нея и леко я целуна по устата.

— Нищо, което би трябвало да те безпокои, мила.

Явно бе видял накъде се е насочил погледът й. С бързо движение стигна до масата и прибра оръжията в кутията им.

Джулиана бе обзета от неприятно предчувствие и потръпна. Прозрението я връхлетя като леден вихър:

— Тази нощ ще излезеш, нали? — попита едва чуто.

Дейн вдигна рамене. Тялото му се напрегна.

— Права ли съм? Свраката отново ще се подвизава по пътищата?

Дейн не каза нищо. Джулиана се засмя насила.

— Смешен въпрос, признавам. — Посочи с широк жест двата пълни чувала в ъгъла и продължи: — Сигурно имаш много такива. Кой знае къде си ги скрил. Все още ли не ти е достатъчно?

Ресниците му затрепкаха, но лицето му остана все така овладяно. Мълчеше упорито.

— Трябва ли да повторя въпроса си, сър?

Дейн бавно вдигна вежди. Устата му се изкриви в подигравателна усмивка.

— Сър? Но, моля те, Джулиана. Мисля, че между двама ни това отдавна е излишно.

Сега вече Джулиана избухна. Думите му никак не й харесаха.

— Защо избягваш въпроса ми, Дейн?

— Добре, ще ти отговоря. По всичко личи, че още не ми е достатъчно. — Тонът му беше хладен и отблъскващ. — Как мислиш, може ли един мъж да се насити на богатство?

Този човек беше самото спокойствие! По устните му играеше едва забележима усмивка. Джулиана побесня.

— Защо крадеш, Дейн? Защо? От алчност?

— Ако ти кажа, че го правя от нужда, ще повярваш ли? — попита почти дяволито той.

Гледаше я като човек без съвест! Не, тук нещо не беше наред. Възможно ли беше да го е преценила напълно погрешно? Може би желанието да се люби с него я бе заслепило…

— Не се преструвай! — изкрещя разярено тя.

По лицето му отново пробяга сянка.

— Все едно съм на лов — обясни замислено. — Вълнението… възбудата. Отправяш предизвикателство към съдбата. Изправяш се пред непредвидимото… и побеждаваш.

— Това е много опасно!

Джулиана се ядоса още повече. Сега й се смееше, този безсъвестен тип!

— Да, но първо трябва да ме хванат.

— Значи играеш. — Джулиана усети гадене. Разтърси глава и го погледна. — Би ли престанал, ако аз те помоля? — попита с треперещ глас.

Усмивката му угасна.

— Май не разбрах.

— Готов ли си да се откажеш от живота, който водиш сега? Да престанеш да ограбваш невинни хора. Да спреш с разбойничеството… — Джулиана навлажни с език пресъхналите си устни и посмя да завърши въпроса си: — Заради мен?

Тя погледна в лицето му и спря да диша. Мълчанието продължи цяла вечност. По лицето му мина сянка на съжаление, но отговорът прозвуча категорично.

— Ти не знаеш какво искаш.

— Напротив. Можеш да се промениш. Ти си почтен човек, Дейн. Знам го, чувствам го.

Сякаш някой стегна гърдите й с желязна верига.

— Нима не те е грижа, че могат да те убият? — попита едва чуто тя.

Внезапно той застана пред нея — толкова близо, че тя усети горещия му дъх.

— А ти ще плачеш ли за мен?

— Да. Да! — По бузите й потекоха горещи сълзи.

— Моля те, не искай това от мен. — Тонът му стана уклончив. — Има неща, които не знаеш…

— Тогава ми ги кажи.

— Виж, Джулиана, при други обстоятелства… В друго време, на друго място… и ако не бях Свраката…

— Но ти си — прошепна тя.

Ако знаеше как не му се иска да играе тази роля! Колко раздвоен се чувства. Но трябваше да изпълни плана си. Не можеше да спре насред път.

— Моля те, Дейн. Не отивай. Не се връщай към предишния си живот. Спри. Моля те, спри!

Мускулите на челюстта му се стегнаха.

— Не мога, Джулиана. Не мога, разбери! Не мога да имам, каквото искам. Не сега. Не мога да променя онова, което съм…

— Но можеш да промениш онова, което правиш сега. Само че не искаш.

Мълчанието му стана непоносимо. Джулиана извика задавено и се опита да мине покрай него, но той сложи ръце на раменете й.

— Не! — извика остро тя. — Не ме докосвай! Моля те!

Дейн изкриви уста.

— Пак ли ще стреляш по мен, ако изляза?

Джулиана шумно пое въздух. Как можа да го спомене! Улучи я право в сърцето.

— О, ти си жесток! — изплака тя. — Не е честно да говориш така, Дейн! Нима не знаеш…

Двамата останаха дълго загледани един в друг. Джулиана стоеше гордо изправена.

— Искам да си отида — каза тя накрая, надявайки се гласът й да не трепери.

Очите му засвяткаха и той стисна до болка раменете й.

— Джулиана…

— Време е. И двамата го знаем. Ти си вече здрав. Моето присъствие не е необходимо повече.

Ръцете му паднаха безсилно.

— Събери си нещата! — заповяда той през здраво стиснати зъби.

 

 

След час вече бяха напуснали гората и Пърсифал препускаше по пътеката покрай реката. Джулиана седеше на седлото пред Дейн и нервите й бяха опънати до скъсване. Усещаше почти болезнено мускулестата му ръка, която я държеше през талията. Той мълчеше, а тя не знаеше какво би могла да каже. Вече отчаяно копнееше за близостта и другарството им през последните дни.

Когато минаха през обраслата с бръшлян порта към малко имение, Джулиана огледа изненадано красивата тухлена фасада на къщата в края на дългата алея. Няколко стълби извеждаха към тежки двойни врати. Пред къщата имаше малко езеро и входната алея се раздвояваше около него. Около езерцето цъфтяха златножълти нарциси, грижливо подредени в лехи.

Най-сетне Джулиана намери повод да прекъсне сковаващото мълчание помежду им.

— Колко е хубаво — пошепна тя. — Бих искала да знам кой живее тук.

— Нямам представа — отвърна кратко той.

Джулиана се намръщи. Искаше да му зададе още въпроси, но строгото му изражение й заповяда да мълчи.

Пърсифал мина по тясно мостче и продължи по тясна уличка между две редици от ниски къщи. Спряха пред гостилницата. На всеки прозорец имаше сандъче с цветя и Джулиана се разведри.

Дейн скочи от седлото и й помогна да слезе. Дворът беше празен. Само едно дългокрако куче скочи към тях. Джулиана се отдръпна страхливо и Дейн я хвана по-здраво.

— Не се плаши. Няма да ти стори нищо.

— Благодаря — отговори бързо тя и в бързината си да се освободи от него едва не падна. Наведе се и помилва животното по главата. То подуши любопитно полите й. Сигурно бе усетило миризмата на Максимилиан. Котаракът вече й липсваше болезнено.

Не видя как лицето на Дейн помрачня. Той остави куфара до нея и заяви:

— Отивам да ти купя билет.

Джулиана остана на мястото си и го изчака да се върне.

— Каретата ще пристигна скоро. Казаха ми, че се движи по разписание.

Сърцето натежа в гърдите й.

— Не е нужно да чакаш с мен. — Като по чудо гласът й остана спокоен.

— Глупости. Ще чакам, докато се качиш.

— Ами ако някой те познае?

На устните му се появи нещо като усмивка.

— Нося маска, забрави ли?

— Въпреки това не искам да чакаш с мен — настоя упорито тя.

Усмивката му изчезна. Внезапно въздухът се наелектризира.

Той сведе глава и я погледна пронизващо.

— Както желаеш.

Джулиана съзнаваше, че ако продължава да стои близо до него, няма да издържи още много. Имаше чувството, че я е затиснал тежък воденичен камък. Копнееше да го прегърне и да му забрани да се отдалечава от нея. Ала знаеше, че това е невъзможно. Не и в този свят. Не и в този живот.

Чувствата й я предаваха. Сърцето я предаваше. Съдбата ги бе събрала, но имаше и нещо друго, което я караше да остане. Макар да беше много близка с братята си, тя усещаше Дейн най-близо до себе си. Той беше единственият й истински близък човек на света. Не толкова заради телесната интимност. Беше повече. Много, много повече. Прекрасните дни, които бяха прекарали заедно, сами в хижата — тогава животът им беше толкова обикновен, толкова лек.

Досега Джулиана бе водила безгрижен, спокоен живот — поне погледнато отвън. Но сърцето й беше празно. Нещо липсваше в живота й и сега тя знаеше какво е. Той. Този мъж. Не можеше да се върне обратно в своето монотонно, безрадостно съществуване. Но нямаше избор.

Не можеше да живее с него. С човек извън закона. Не можеше да се промени… и той също.

Само да можеше да остане… Защо той не се опитваше да я спре?

Ситуацията беше невъзможна.

Мълчанието стана непоносимо. Джулиана си заповяда да запази самообладание. Това беше единствената възможност да се разделят спокойно.

За бога, защо стоеше пред нея и я гледаше? Защо не си тръгваше?

— Джулиана — заговори настойчиво Дейн, — моля те да не споменаваш за нашата среща. Не казвай на никого какво си преживяла. Ако го направиш… — Изречението остана недовършено.

Това ли беше причината? Замаяна, тя отстъпи крачка назад.

— Никой няма да узнае нищо — обеща му тя едва чуто.

Той остана пред нея неподвижен като статуя.

Джулиана преглътна тежко.

— Моля те, върви си сега.

— Без да се сбогуваме?

Направи крачка към нея и в гърлото й заседна буца. Ей сега щеше да избухне в сълзи. Извърна се настрана, за да ги скрие.

— Джулиана — прошепна той.

Обзе я гняв.

— Махни се! — изкрещя невъздържано. — Върви си и ме остави на мира!

Беше готова да се закълне, че е чула как зъбите му изскърцаха. Дейн промърмори някакво проклятие, обърна се рязко и закрачи към Пърсифал.

Джулиана наведе глава и зачака да чуе тропот на копита. Вместо това чу тежки стъпки на ботуши по паважа, които неумолимо се приближаваха.

Отвори широко очи. Не й остана време да се възпротиви, да направи нещо. Само издаде слаб, задавен звук. Две силни ръце я прегърнаха и я притиснаха здраво към мъжкото тяло.

Устата му завладя нейната. Целувката беше дива и огнена. В следващия миг я вдигна във въздуха. Джулиана извика уплашено и се хвана за него. След миг Дейн я пусна, метна се на коня си и се отдалечи в див галоп.

Джулиана гледаше след него с лудо биещо сърце, докато изчезна зад завоя.

И тогава разбра. Разбра, че е била глупачка. Беше повярвала, че се е влюбила в герой… а той беше горски разбойник!