Саманта Джеймс
Съвършен герой (10)

9

На полянката изтрещя пистолетен изстрел.

— Котенце — Дейн избухна в смях, — не очаквах, че си толкова зле.

Джулиана промърмори нещо неразбрано и погледна измъчено парчето хартия, което той бе окачил на стъблото на близкото дърво. Не се чувстваше особено добре с оръжието в ръка, макар че вече не възприемаше пистолета като чуждо тяло. След като даде няколко изстрела, тя вече не се плашеше от гърмежите и не стискаше очи — вероятно и защото Дейн я окуражаваше.

Близостта му я объркваше. Пречеше й. Той нарочно стоеше близо до нея, докосваше уж случайно голата й ръка, оставяше пръстите си върху нейните по-дълго от необходимото. Тя беше убедена, че го прави нарочно. Ето, пак застана плътно до нея, докато й помагаше да се прицели.

— Готова ли си? — попита той.

Тя кимна, макар че й беше трудно да се съсредоточи. Винаги когато той беше наблизо, тя се разсейваше. И нищо чудно — при такъв мъж!

Следващият изстрел мина далече от стъблото на дъба. Дейн изстена преувеличено.

— Започвам да се боя, че е безнадеждно. Май ти трябват очила.

Джулиана му хвърли леден поглед.

— Ако улуча целта — гласът й прозвуча измамно сладко, докато той пълнеше пистолета, — ще ми отговориш ли на един въпрос?

— Да.

— Ако улуча два пъти едно след друго, ще ми отговориш ли на два въпроса?

Той се усмихна и й подаде пистолета.

— Да. Честна дума.

— А на три? — продължи смело тя. — Готов ли си да ми отговориш на три въпроса?

Дейн избухна в смях и кимна.

— Готов съм, макар че това ще граничи с чудо.

По дяволите, този човек беше прекалено самоуверен! Направо непоносим! Не очакваше, че тя ще се справи. Още една причина да му даде добър урок.

Дейн й кимна да продължи.

Джулиана се прицели внимателно… и улучи черната точка.

Дейн наклони глава и учудено вдигна вежди.

— Впечатляващо. Я да видим ще успееш ли втори път?

Джулиана стреля повторно. Беше по-просто да гледа в целта, а не в него.

— Страхотен късмет.

Тя не каза нищо повече, когато вторият изстрел улучи съвсем близо до първия. Третият също улучи, но четвъртият пропусна целта.

Джулиана беше твърдо решена да настоява за изпълнение на уговорката.

— Не само високомерно вдигаш вежди, ами и се държиш така — проговори студено тя и му върна оръжието. — Явно си свикнал да даваш заповеди. Затова ще те попитам дали си взел участие във войната. — Погледна го право в очите и попита: — Да или не?

Очите му засвяткаха опасно, но все пак кимна.

— Знаех си! Ти си герой!

Дейн се поколеба.

— Някои твърдят, че съм — призна той неохотно, — но аз го наричам вярност към родината и другарите.

В главата на Джулиана се гонеха най-различни мисли. Защо човек като него се занимаваше с разбойничество по пътищата?

— Аз ти разказах за семейството си, за братята си. Дори ти признах, че майка ми е избягала с любовника си. Какво ще ми кажеш за себе си? Знам само, че не си женен. Имаш ли семейство?

Джулиана зачака отговора със затаен дъх. Мълчанието се проточи цяла вечност и тя вече мислеше, че той ще откаже да отговори. Накрая, макар и мрачно, Дейн отвори уста:

— Родителите ми починаха. Имам две по-големи сестри.

— О! — отвърна небрежно тя. — Сестрите ти знаят ли, че брат им е известната Сврака?

Лицето му помрачня още повече. Джулиана преглътна.

— Те не знаят, права ли съм?

— Станаха четири, котенце. Повече, отколкото се уговорихме. — Дейн се запъти бавно към хижата.

— Чакай! През цялата година ли живееш в тази хижа?

Той спря и се обърна.

— Защо искаш да знаеш? Да не смяташ да доведеш полицията, за да ме залови?

— Как бих могла да доведа полицията, като не знам къде се намираме?

— Абсолютно правилно. — Той я погледна и попита нетърпеливо: — Идваш ли най-сетне?

— Да, но искам да знам…

— Няма да отговарям на повече въпроси, Джулиана. — Гласът му прозвуча строго.

Джулиана. Рядко я наричаше по име. Значи говори сериозно, заключи тя.

Разбъркани мисли продължаваха да се гонят в главата й, докато го следваше към хижата. Нещо при този мъж не беше наред. Цялото му поведение показваше, че не е човек без принципи и без морал, че има убеждения.

Едновременно с това здравият човешки разум я предупреждаваше, че той не е това, за което се представя. Имаше си тайни.

Да, вече беше сигурна — Дейн имаше тайни.

 

 

Найджъл Роксбъри беше щастлив. Какво по-хубаво от това, че в последно време Свраката не напада беззащитни пътници. Може би са го заловили на местопрестъплението, но новината още не е стигнала до Лондон, повтаряше си той. Всеки ден се молеше да е станало точно това.

Направо бе побеснял, когато част от доставките му бе открадната. За всичко беше виновен онзи жалък горски разбойник, Свраката. Роксбъри се отпусна в креслото си и намести превръзката на окото. Планът му беше гениален. В крайна сметка не можеше да окраде Кралския монетен двор, а уменията на Босуел бяха ненадминати. Парите изглеждаха като истински. Вероятно Свраката също се беше хванал на въдицата и ги смяташе за истински. Какъв глупак!

Щом събере достатъчно фалшиви пари, ще започне да ги разпределя. Това беше най-красивата част от плана му — позицията, която заемаше, му позволяваше да вижда всичко. Никой няма да пострада, а плодовете от труда му ще му дадат възможност да купува съкровища, които иначе не би могъл да си позволи — най-вече красиви играчки от пясъците на Египет, фалшиви пари срещу злато.

За съжаление се бе случила онази мръсна афера с жената на Босуел… Все още се учудваше, че Босуел има дързостта да го мами. По-точно да се опитва. Жалко за двамата.

Сега и техният дял щеше да бъде негов.

На вратата се почука. Той отвори и покани посетителката, без да крие радостта си.

— Очаквах ви, мадам. Какво ми носите този път?

Посегна към кутията и извади урна, затворена с глава на сокол. Завъртя съда и го раздруса. Очите му засвяткаха весело, когато дамата отвратено притисна кърпичка към носа си.

— Още една великолепна вещ — похвали я Роксбъри и сложи урната на масичката зад писалището си.

Дамата остана мълчалива. Само го погледна изпод воала си.

— За бога, не е нужно да се криете от мен, мадам!

Тя поклати глава и отметна воала.

— Липсва ви очарованието на брат ви — отбеляза хладно. — Трябва да призная, че често се питам как ме намерихте.

— Не съм ви търсил, уважаема. Представете си изненадата ми, когато видях рисунката ви в онзи парижки вестник. Наистина учудващо. Какво щастие, че имам добра памет. И че вие сте запазили предпочитанията си след смъртта на съпруга си.

Жената протегна ръка.

— Е, приключихме ли със сделките?

Роксбъри извади от чекмеджето малка торбичка и я пусна в ръката й.

— За тази вечер, да — отговори той ведро. — Желая ви приятни сънища, мадам.

 

 

Една седмица след съдбоносния изстрел Джулиана извади конците от раната на Дейн. Напрежението между двамата непрекъснато нарастваше.

Беше невъзможно да лежи нощем до нея и да остава нечувствителен към красотата й. Гласът й беше топъл като слънцето, пробило тъмните облаци. Чист, светъл и мелодичен. Ако зависеше от него, щеше да прати и Филип, и Найджъл по дяволите. Да се махат от живота му! Искаше да се люби с Джулиана, без да бърза, да я посвети в тайните на любовта и да чува стоновете й — часове наред, цяла нощ, за да утоли желанието си да я притежава.

Ала вътрешният глас му подсказваше, че няма да се задоволи с една нощ с прекрасната Джулиана. Тя щеше само да засили желанието му да притежава нежното й тяло, да го усеща до себе си дълго — цял живот.

Боже милостиви — каква лудост! Той имаше задача за изпълнение. Трябваше да изобличи един негодник.

Ежедневното общуване с омагьосващата Джулиана не беше детска игра. Тя беше остроумна и интелигентна, чувствителна и добра. Спомни си как бе плакала, докато изваждаше куршума от рамото му. Харесваше му да усеща ръцете й върху кожата си. И за негово нещастие нищо не й убягваше.

Трябваше да внимава какво казва. Това му беше съвсем ясно. Не можеше да рискува тя да разкрие истината.

Направи грешка, като я доведе в хижата. Постъпи глупаво. Но нима можеше да я остави, без да знае дали е ранена?

Присъствието й усложняваше нещата — по начин, който той не бе успял да предвиди. Тя го вълнуваше все по-силно. Скоро щеше да възстанови силите си и тогава какво?

Не знаеше. В името на Бога, трябваше да измисли нещо!

Джулиана се чувстваше дори по-зле от него. Дейн упражняваше върху нея привлекателна сила, каквато никога не беше преживявала. Особено много се измъчваше от постоянното му присъствие и от принудата да го вижда пред себе си. Чувстваше се омагьосана, но не можеше да се освободи. Един ден той седеше пред огъня с Максимилиан в скута. Джулиана проследи с нарастващо вълнение как пръстите му се плъзгаха през копринената козина. Как ли щеше да се чувства, ако силната му ръка се плъзне по гърба й? Сигурно ще замърка от удоволствие като котарака.

По сто пъти на ден си повтаряше, че макар и омагьосващо красив, Дейн е горски разбойник, който скоро ще иде на бесилката. Но това не я смущаваше. Щом той я целунеше, веднага щеше да забрави този факт.

Дейн не се опитваше да я целува, а тя… тя го желаеше. Желаеше го с всяка частица от сърцето си. Когато устните им се сливаха, светът преставаше да съществува. Няколко пъти го улови как я наблюдава. Очевидно мислеше за нещо, което му създаваше проблеми. Какво ставаше с него? Само да знаеше! Но не искаше да пита. Не и след резкия му отказ да отговори на четвъртия й въпрос.

В един късен следобед тя му отвори широко вратата, за да внесе дървата за горене. Той й благодари кратко, но не отговори на погледа й. Джулиана предположи, че нарочно я избягва. Очевидно му беше трудно да носи дървата с една ръка. Най-горната цепеница се отдели и падна на пода. Джулиана веднага се втурна да я вдигне.

— Ей сега…

— Остави! — Гласът му я преряза като с нож. Той хвърли дървата пред камината, смъкна кърпата от ръката си и я захвърли в ъгъла.

Джулиана поклати неодобрително глава.

— Не бива така, Дейн — започна тя.

— Мисля, че мога сам да реша кое е добро за мен, Джулиана.

Тя преглътна гневната си забележка. Не каза нищо повече, макар че беше бясна. По дяволите лошото му настроение! Реши да не му обръща внимание. Обърна му гръб и се зае да оправя леглото. Чу го да бърника нещо в шкафа, но пак не се обърна.

Когато отиде до огъня, видя, че Дейн е нарамил няколко ленени кърпи.

— Излизаш ли? — попита изненадано тя, когато той се запъти към вратата.

— Отивам да се окъпя в реката — отговори, по-скоро изръмжа той. Облегна се със здравото си рамо на касата на вратата и на устните му заигра ленива усмивка. Огледа я от глава до пети и попита: — Няма ли да ме придружиш, котенце? Не те ли привлича мисълта за баня?

Разбира се, че я привличаше, но не биваше да му го казва! Този човек заслужаваше дълго да му се сърди.

— Не се прави на важен — изсъска тя. — Разбира се, че имам нужда от баня, но няма ти да ме придружаваш.

Собствените й думи я стреснаха. Какво й ставаше, за бога? Защо беше толкова рязка? Откъде се взе у нея тази смелост?

Дейн обаче се развесели.

— Стига, котенце! Не е нужно да се ядосваш така. Много бих искал да знам какъв придружител предпочиташ. Той ще е голям щастливец!

Джулиана му хвърли унищожителен поглед, ала усмивката му стана още по-широка. Очевидно му беше оправила настроението. Много обичаше да я дразни със собствените й забележки.

— Само четвърт час път, котенце, и реката е твоя. Следвай пътеката между дъбовете. Няма опасност да се заблудиш.

Дълго след като я остави сама, лицето й пареше от срам. Джулиана погледна часовника му, оставен на масата. Двайсет минути. Защо не се връща? — запита се нетърпеливо.

След още петнайсет минути вече се разхождаше нетърпеливо около масата. Обзе я паника. Дейн трябваше отдавна да се е върнал. Какво става? Сигурно е надценил силите си. Ами ако е изгубил съзнание? Или се е удавил?

Накрая грабна бързо една ленена кърпа, чисто бельо и парче сапун и излезе от хижата.

В короните на дърветата пееха птици. Денят беше прекрасен, светъл и топъл, но тя забърза по пътеката, без да забелязва нищо. След няколко завоя видя реката. Отсрещният бряг беше равен, виждаха се поляни, изпъстрени с цветя. Джулиана вдигна полата си и прескочи няколко паднали стъбла. Отдалеч забеляза разхвърляните по брега дрехи и дъхът й спря. Погледна към водата и видя, че нещо се движи.

Дейн плуваше по гръб. Очевидно не бе усетил присъствието й. Джулиана остана на мястото си и цялата се скова. В гърлото й заседна буца. Той беше гол. Гол. Мислите й полудяха, но накрая разумът победи. Глупава гъска! — укори се сърдито. Естествено, че е гол. Как иначе ще се изкъпе?

Той поплува още малко, после се изправи, изтръска водата от косата си и се запъти към брега. Вдигна глава и я видя.

Беше твърде късно да избяга, да се скрие. Беше паднала като заек в капана.

— Каква неочаквана радост, котенце. Значи все пак размисли и ще ми правиш компания?

Джулиана не би била способна да се помръдне, дори да ставаше въпрос за живота й. Пулсът й биеше лудо. Кръвта бучеше в ушите й.

Гърлото й беше пресъхнало.

— Много се забави. Помислих си, че се е случило нещо лошо. Че си се наранил или…

По дяволите, не биваше да се държи като дете. Няма да му позволи да забележи, че е смутена и плаха, нито ще го зяпа с отворена уста. В никакъв случай няма да допусне той да забележи състоянието й. Няма да му признае, че е първият гол мъж, когото вижда в живота си. Ще премълчи, че тази гледка ще остане завинаги в паметта й.

Водата беше спокойна и бистра. Би било хубаво Дейн да беше застанал на плитко. Смела мисъл, но тя не се уплаши. Тогава щеше да има случай да го разгледа по-подробно и да задоволи любопитството си. Но в момента не й оставаше нищо друго, освен да се задоволи с онова, което виждаше.

Той беше впечатляващо мъжествен. Гладката кожа блестеше от влагата. По рамото му минаваше грозна червена линия и сърцето й се сви от чувство за вина. Веднага й се дощя да помилва белега и да отнеме болката му с устни.

Погледът й се плъзна надолу. Водните капки по косъмчетата на гърдите му блестяха като диаманти. По тялото й пробягаха сладки тръпки. Коремът му беше твърд, оформен със здрави мускули. По-надолу водата играеше около хълбоците му и скриваше…

— Котенце — повика я Дейн.

Погледът й се върна към лицето му с видима неохота. Той я беше наблюдавал през цялото време.

Погледите им се кръстосаха и останаха слети.

— Котенце — повтори все така тихо той, — хайде, ела във водата!

Бузите й пламнаха. Без да каже дума, тя поклати глава.

— Както желаеш. — Без да бърза, той излезе от реката. Изглеждаше напълно естествен и непринуден.

Джулиана спря да диша и побърза да му обърне гръб. Щом той не се притесняваше да се покаже гол пред нея, защо тя трябваше да се срамува? С удоволствие би се поддала на изкушението! Образът на впечатляващата му мъжественост се бе запечатал в паметта й. Не беше много учудващо, че новопридобитата смелост я напусна. Не беше чак толкова дръзка, колкото й се искаше.

На няколко крачки зад нея се чу шумолене на дрехи. Въпреки това тя потръпна, когато Дейн сложи ръка на рамото й.

— Вече можеш да бъдеш спокойна — прошепна той и се усмихна дяволито.

Тя се обърна към него. Усмивката му беше неустоима.

— Жалко, че не прие предложението ми, котенце. Осмелявам се да твърдя, че двамата много си подхождаме.

Този човек беше непоносимо самодоволен! Това не преставаше да я предизвиква.

— Не съм дошла да те видя — отговори остро тя. — Исках… исках да се изкъпя.

Вече нямаше избор.

— В такъв случай ще остана, за да ти изтъркам гърба.

Джулиана поклати глава и го удостои с високомерен поглед.

— Не искаш ли? — Той застана пред нея широко разкрачен и не се помръдна от мястото си. Негодник!

— Не искам — отговори беззвучно тя. — Не искам и да ме зяпаш, защото със сигурност ще те забележа.

— О, котенце, много ми е мъчно, че имаш такова лошо мнение за мен — отвърна весело той и вдигна вежди. После пъхна в ръката й парче сапун. — Ако все пак размислиш, трябва само да ме повикаш.

— В никакъв случай — изсъска тя.

— Но човек има право да се надява, нали?

Този човек я вбесяваше… а чарът му я обезоръжаваше! Джулиана го проследи как се отдалечава към гората. Дори най-големият глупак не би повярвал на думата на един разбойник. Защо му е да държи на думата си? Да, защо? — попита я вътрешният глас. Защото знаеш, че няма да те излъже — отговори друг. Какъвто и да е, той е джентълмен… Не, нещо не беше наред! Защо непременно трябваше да мисли за добротата и благородството му?

Сърцето й се вълнуваше като бурно море. Тя се съблече бързо и влезе във водата. Стори й се леденостудена и шумно пое въздух. Потопи се бързо и се изми със сапуна. Отново потопи главата си, за да изплакне косата. Трепереше цялата, но усещането за чистота беше по-силно от всичко друго.

Избърса се бързо с голямата ленена кърпа и побърза да се облече, защото треперенето й ставаше неудържимо. Седна на един плосък камък, събра косата си, изстиска я и я среса с дървения гребен. Когато си обу чорапите, чу зад себе си шум и се обърна стреснато.

По дяволите! Нима се бе излъгала в Дейн? Стисна здраво устни и претърси гората с поглед. Наблизо излетя птица и се насочи към яркосиньото небе. Един лист бавно падна на земята.

Не видя нищо подозрително.

Колко глупаво да мисли, че някой я наблюдава! Тя преодоля подозренията, събра дрехите си и мокрите кърпи и тръгна по пътеката през гората. Максимилиан лежеше под стария дъб в средата на полянката. Като я видя, котаракът стана и се потърка в краката й. Джулиана тъкмо окачваше кърпите да съхнат, когато Максимилиан измяука предупредително и побягна към хижата. Тя го проследи с изненадан поглед.

— Максимилиан! — извика през смях. — Какво ти стана изведнъж?

Когато се извърна, установи, че не е сама на полянката. От другата страна стоеше огромно куче.

Усмивката замръзна на устните й. Косъмчетата на тила й настръхнаха. Никога не се беше страхувала от животни. В Търстън Хол общуваше с удоволствие с тях. Но това куче беше мръсно и краставо. Дългата козина беше цялото в репеи. Побиха я студени тръпки.

Чу глухо ръмжене и кучето оголи зъби. От устата му потекоха лиги. Задните му крака се присвиха. Очевидно се готвеше за скок.

Джулиана тръгна заднешком към хижата. Постепенно ускори крачка, но не смееше да прави резки движения. Вратата беше отворена и тя се опита да измери разстоянието с поглед. Ще успее ли да…

Кучето беше готово за скок.

Обувката й се закачи в един стърчащ корен и тя падна, но веднага се опита да стане. Полата й се закачи за издадения край на корена. Тя я дръпна ядно и чу как платът се скъса. Въпреки това не успя да се освободи, за да избяга. От устата й се изтръгна задавен вик:

— Дейн! — чу се да крещи. — Дейн!

Събитията се разиграваха пред очите й, сякаш забулени в мъгла. Дейн се появи на вратата. Почти в същия миг кучето се хвърли към нея.

Отекна оглушителен изстрел.

Насред скока животното се сгромоляса на земята. Само на няколко сантиметра от лицето й.

— Джулиана! Мили боже! Добре ли си? Дано не си се уплашила много!

Джулиана примигна и се опита да разбере какво става. В главата й цареше хаос. Сведе бавно глава и погледна мъртвото животно в краката си. Лапите му сочеха в четирите посоки на света. Очите бяха отворени, зъбите — оголени. Гъста черна кръв образуваше локва.

Стомахът й се сви на топка.

— Джулиана!

Погледът й се премести бавно към Дейн.

— Ти го уби! — В гласа й звънеше ужас. — Ти го уби! — отекна нов вик.

Дейн протегна ръка към нея.

— Котенце…

Думата отприщи нещо у нея. В очите й засвяткаха искри. Отдръпна се от него, сякаш я бе ударил.

— Джулиана, какво правиш, по дяволите? — извика Дейн и я сграбчи за раменете.

Тя изкрещя нещо неразбрано и заудря с юмруци по гърдите му.

— Не беше нужно да го убиваш! — викаше отново и отново. — Не беше нужно!

— За бога, Джулиана, кучето е бясно! Щеше да те нападне. Мили боже, ако те беше ухапало… Трябваше да го направя!

Но тя не се успокои. Сякаш и тя беше побесняла. Дейн промърмори някакво проклятие и хвана здраво китките й.

— Котенце!

— Никога вече не ме наричай така! — изкрещя тя вън от себе си. — Никога!

Той я прегърна здраво и я притисна до гърдите си.

— Джулиана! — Гласът му режеше като нож. — Престани! — И когато тя не го чу, изкрещя: — Джулиана!

Най-сетне умората я надви и тя отпусна глава. Дейн я огледа изпитателно.

— Какво ти става? Защо, по дяволите, реагираш така?

Избухването й отмина така бързо, както беше дошло. Огънят в гърдите й угасна.

Тя се огледа замаяно и се отпусна тежко на гърдите му.

— О, боже — пошепна задавено и избухна в плач.