Серия
Стърлинг (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Perfect Hero, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 114 гласа)

5

Колко странно усещане… Не изпитваше болка, само ужасна уплаха. Сърцето му спря за миг, после продължи да бие тежко и забързано. В гърдите му се разпростря пареща горещина. Не можеше да диша. Така ли се чувства човек, когато…? Бог да я убие! Тази проклета малка жена бе направила онова, което не се удаде на цялата Наполеонова армия.

Коленете му се подкосиха. Проклятие! Ей сега ще падне в безсъзнание като слаба жена… мили боже, не го допускай! И тогава го завладя страхът — тайният му страх, за който никой не знаеше. Стотици мисли се блъскаха в главата му, за да не изпуснат мига.

Все още замаян, той отвори широко очи и вдигна поглед към нея. Но тя не беше там… Мили боже, той умираше… а хладнокръвното зверче претърсваше джобовете му.

Търсеше проклетия ключ.

 

 

Изстрелът отекна оглушително. Като чу трясъка, Джулиана изпусна пистолета. Изобщо не забеляза как оръжието се изтъркаля по пода. В първия момент беше сляпа и глуха за всичко. Задушлива миризма я удари в носа и запари в гърлото й. Когато димът се разсея, тя го видя.

Изстрелът го бе свалил на колене.

Тя изглеждаше заобиколена от облак дим и почти не виждаше какво има в стаята. Преди да осъзнае какво става, отиде при него и бръкна в джоба на бричовете му.

Веднага намери ключа и го вдигна към светлината, замаяна от блясъка му. В първия момент погледна изненадано парчето метал на дланта си, после се изправи с треперещи крака и хукна към вратата. Спъна се, но продължи. Пъхна ключа в ключалката, но не улучи и той падна на пода. Тя извика гневно и се наведе да го вдигне. Когато се изправи с ключа в ръка, погледна назад и видя лицето му.

По-късно осъзна, че това беше моментът, който завинаги промени живота й.

Дейн трепереше. Разширените му очи я гледаха невярващо. Джулиана остана на мястото си, скована от онова, което виждаше. Нещо голо, безпомощно, умолително.

Моментално забрави какво трябваше да направи. Мислите й се объркаха. Беше затворила очи… все още не осъзнаваше напълно, че е натиснала спусъка. Помнеше само ужасната експлозия и бученето в ушите си.

Досега винаги се беше смятала за нежна, крехка натура… и тъкмо тя днес беше стреляла в сърцето на друг човек.

Изпита непоносим срам. Какво беше извършила? Обзе я ужас. Постъпката й беше непростима. Искаше само да го стресне… каква глупост! Нима един горски разбойник щеше да се уплаши от нея?

Е, поне не беше мъртъв. Още не. Тя се спусна към него.

Той вдигна очи и я погледна. Стисна здраво зъби и се опита да се изправи.

— Вървете си — процеди през зъби. — По дяволите, махайте се, какво чакате!

Но тя не можа да направи нито крачка. Знаеше, че не е способна да го остави сам в това състояние.

Напрежението беше изцедило и последните му сили. Олюля се и падна по лице на пода. Джулиана коленичи до него и го раздруса по рамото. Трябваше да го събуди.

— Не! — изпищя отчаяно. — Не!

Хвана го с две ръце и се опита да го обърне.

Ресниците му затрепкаха и очите се отвориха с мъка. Погледна я с гняв. Събраните вежди образуваха права линия над носа.

— Защо сте още тук, по дяволите?

— Защото стрелях по вас — отговори мрачно тя. — А сега ще се опитам да ви спася.

Той беше прав. По него имаше кръв. Много кръв.

Обърна го по гръб и на ризата му веднага се появи светлочервено петно. Джулиана разкъса тънкия плат, без да се двоуми. Избликна кръв, гъста и тъмночервена. Точно над сърцето му. Като я видя, тя усети жлъчка в гърлото си.

— Джулиана… Джулиана!

При звука на името си тя го погледна отчаяно. Дейн бе успял да седне.

— Ти ще ми помогнеш, котенце.

Джулиана пое дълбоко въздух, за да се успокои. После мушна рамото си под мишницата му и сложи ръка на гърба му. За съжаление не можеше да му помогне много — той беше твърде едър, за да го вдигне. Ако паднеше назад, щеше да я смачка. Дейн се завлече до леглото със собствени сили. Когато се отпусна назад, тя забеляза, че лицето му е смъртнобледо. Кожата му бе станала почти прозрачна. На горната му устна бяха избили капчици пот.

— Трябва да спрем кръвта. В шкафа ще намериш кошница с кърпи. Дай ги.

Джулиана изпълни молбата му с необичайна за нея бързина. Сгъна грижливо една бяла кърпа и я притисна към рамото му.

— Натискай здраво — помоли той. — Такава мъничка, слаба жена… Опитай, котенце.

— Не ме наричайте така! — Тя дишаше накъсано. Важното сега беше той да не умре в ръцете й. Наведе се над него и натисна върху кърпата с цялата си сила. Дейн тихо изохка от болка и здраво стисна зъби.

Минаха цели часове, докато кръвта спря и Джулиана видя дупката, отворена от куршума. Ръбовете й бяха оцветени в черно от барута. При тази гледка сърцето й се сгърчи от болка.

Дейн издиша бавно и я погледна. Съжаляваше за онова, което трябваше да й каже, но беше необходимо.

— Съжалявам, котенце, но това не е всичко. Трябва да извадиш куршума.

— Какво? — пошепна безсилно тя.

— Куршумът е още в раната.

Джулиана го гледаше слисано. Нима искаше да каже…

— Може би се лъжете. Може би куршумът е…

Дейн поклати глава.

— Ако беше така, щях да имам дупка и на гърба. А няма, нали?

Джулиана се уплаши още повече и почти сърдито поклати глава.

— Не мога да направя такова нещо.

— А кой друг? Ти си единствената, която може да ми помогне. Сам няма да се справя. Нали преди малко каза, че ще ме спасиш?

Какво ли си беше въобразила? Да говори по такъв начин! Сърцето й се блъскаше в ребрата със силата на чук.

— Можеш. Знам, че можеш.

Защо и тя нямаше такова доверие в способностите си?

— Откъде знаете, че мога да го направя? Вие изобщо не ме познавате.

— Защото те смятам за жена със силна воля. Освен това имаш здрава и спокойна ръка, прав ли съм?

Джулиана преглътна.

— Кажете ми какво трябва да направя.

— В шкафа ще намериш кутия с всичко необходимо. Донеси и бутилката с уиски. — В гласа му се усещаше засилваща се болка.

Джулиана изпълни нареждането. Отвори малката кожена кутия и откри в отделенията остро ножче, второ с кука, накрая и пинсета. В предното отделение имаше игла и конец, обърна се и попита учудено:

— Наистина ли носите със себе си лекарски принадлежности?

Въпреки болките Дейн успя да се усмихне.

— Да кажем, че обичам да съм подготвен за всичко.

По-късно се чувстваше като глупак. Изобщо не беше подготвен, че тя ще стреля срещу него. Сигурно загубата на кръв бе замъглила сетивата му, защото дори не й се сърдеше. Онова, което беше направила, изискваше голяма смелост.

След кратък размисъл Джулиана си каза, че изобщо не е трябвало да се изненадва. Решението да живее опасно си беше негово.

Изслуша с внимание указанията му. Обля върха на ножчето с уиски, събра цялата си смелост и посегна към рамото му. Сърцето й биеше с такава сила, че вече не издържаше.

Дейн махна заповеднически.

— Чакай!

Джулиана го послуша. Върхът на ножа сочеше към гърдите му. Дейн вдигна бутилката и отпи няколко големи глътки. Свали я от устата си и попита тихо:

— Искаш ли и ти една глътка, за да се подкрепиш?

Джулиана се замисли. Втренчила поглед във върха на ножа, отговори напрегнато:

— По-добре не. Искам ръката ми да е спокойна. Вероятно и за вас ще е по-добре така.

Сухата забележка го довърши. Пред очите му се спусна мъгла. Уискито ли беше виновно или болката? Това вече нямаше значение. Дейн се отпусна назад.

— Готов съм. — Това беше всичко.

Джулиана изпрати кратка молитва към небето и се зае за работа.

Само веднъж се осмели да погледне лицето му и направи грешка, защото за малко щеше да изпусне ножа. Той беше бял като сняг. Очите му бяха конвулсивно стиснати. Дали бе загубил съзнание? Дано да е така, каза си Джулиана. Ала в следващия миг той преглътна и вените на шията му изпъкнаха.

От очите й потекоха сълзи и тя ги изтри сърдито.

По челото й се стичаха вадички пот. Как да проникне с ножа в рамото му! Нямаше представа как ще се справи. Усети поддаващите се мускули и плът и се разтрепери. После опря в твърда кост. Този мъж беше невероятно смел. Вътрешно тя страдаше с него.

Само след минута куршумът падна в легенчето. Ала раната отново започна да кърви. Намесата й я беше разширила. Не й оставаше нищо друго, освен да я зашие, доколкото можеше. Дишайки тежко, тя седна до него.

Тръпка премина по тялото му и той отвори очи.

— Не беше чак толкова страшно, нали? — Говореше дрезгаво. Гласът му беше само шепот. И се опита да се усмихне.

Джулиана не отговори на усмивката му. Гърлото й беше пресъхнало. Не можеше да диша. По пръстите й лепнеше топлата му кръв.

Стените на хижата заплашиха да рухнат върху нея и стомахът й се преобърна. Тя се втурна навън и повърна.

Избърса лицето си, скръсти ръце под гърдите си и се залюля. Напред-назад, напред-назад. Имаше чувството, че светът е полудял, а и тя с него.

Беше копняла да избяга за няколко дни от Лондон, за да внесе малко вълнение в монотонния си живот! Но не за това! Как можа да се озове в подобен кошмар!

Горещи сълзи потекоха по бузите й. Когато се овладя, изтри лицето си с крайчето на полата и влезе в хижата.

Дейн впи очи в бледото й лице.

— По-добре ли си вече? — пошепна безсилно.

Все още неспособна да говори, Джулиана само кимна и отчаяно се опита да се стегне. Той явно го забеляза, защото погледът му стана изпитателен.

— Надявам се, че вече си по-добре…

Джулиана вдигна глава.

— Защо да не съм добре? — отговори колкото можеше по-убедително.

Дейн се усмихна слабо.

— Да, защо не? — Усмивката му угасна. — Никога няма да те разбера. Първо стреляш по мен, после плачеш.

Джулиана не знаеше какво да отговори и предпочете да мълчи.

Дейн отвори уста да каже още нещо, но изведнъж спря. Очите му помътняха, погледът се отклони. Едва забележимо поклати глава. Опитваше се да остане буден, но беше безсмислено. Очите му се затваряха. Болките и изтощението казваха тежката си дума.

Поне така си мислеше Джулиана.

Внезапно Дейн отвори очи.

— Пърсифал! Забравих Пърсифал. — Изглеждаше много развълнуван. — Трябва да се погрижите за него.

— Пърсифал? — попита намръщено Джулиана, която не разбра нищо. — Да не е ваш приятел?

Той я погледна, сякаш бе загубила ума си.

— Пърсифал е конят ми. Най-добрият жребец, който човек може да си пожелае. Сега… трябва да го нахраниш.

Простена и се опита да стане, но Джулиана го натисна обратно във възглавниците.

— Не се притеснявайте, аз ще се погрижа за коня ви.

— Наистина ли?

— Разбира се — отговори твърдо тя. — Обещавам.

Отговорът й явно го успокои. Затвори очи и само след секунди заспа.

Джулиана поклати глава и го зави грижливо. На устните й изгря усмивка. Този мъж не преставаше да я учудва. Самият той беше тежко ранен и смъртно изтощен, а се тревожеше за коня си!

Такива са мъжете, каза си тя.