Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Стърлинг (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Perfect Hero, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 122 гласа)

Информация

Сканиране
Lindsey (2009)
Корекция
Еми (2013)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2013)

Издание:

Саманта Джеймс. Съвършен герой

ИК „Ирис“, София, 2009

Американска. Първо издание

Редактор: Правда Панова

Коректор: Виолета Иванова

ISBN: 978-954-455-055-9

История

  1. — Добавяне

15

Постепенно дишането на Дейн се успокои и той повдигна глава, за да разбере къде се намираха. Усети, че каретата забавя ход и скоро ще спре — а той беше още в нея! Джулиана лежеше замаяна на гърдите му, белите й бедра проблясваха издайнически в мрака. Каква еротична гледка.

По дяволите, той бе загубил ума си! Къде остана прославеното му самообладание? Наруга се безмълвно. Току-що беше обезчестил лейди Джулиана Стърлинг на седалката в собствената си карета, без дори да я съблече! Беше се държал като вчерашен хлапак, който за първи път се люби с жена. Тромаво, несръчно. И най-вече без задръжки! Не си направи труда да съблече нито нея, нито себе си!

Така не се взема девственица — повтори си ядно той. Да не говорим, че Джулиана е дама!

Но вече се беше случило. Станалото не можеше да се върне. А ако беше честен, щеше да признае, че и не иска да го върне.

Той я желаеше още от мига, в който я видя.

И сега я желаеше. Още по-силно отпреди.

— Спряхме, любов моя.

Вдигна я във въздуха, за да излезе от нея. Заля го вълна на съжаление. Приглади набързо полите й и погледна през прозорчето към къщата й. Внушителна тухлена сграда.

— Защо се усмихваш, Дейн?

Той поклати глава.

— Няма да повярваш, сладката ми.

— Сигурно не. Особено ако не ми кажеш.

Дейн се засмя гърлено и покри гърдите й. Докато оправяше ръкавите, заяви весело:

— Аз живея на следващия ъгъл.

— Невъзможно! — извика тя.

— Напротив. Живея в къщата, която е обърната към площада и има красив каменен портик.

— О! Обичам тази къща. Исках да я купя, но беше много скъпа.

Дейн отново се засмя.

— Вътре също е много красива.

Кочияшът отвори вратичката и подаде ръка на Джулиана. Дейн скочи след нея. Тя се постара да оправи малко косата си, но напразно. Той я прегърна за миг, сведе глава към ухаещите й къдрици и вдъхна дълбоко аромата й.

— Боли ли те? — Беше забелязал как потръпна, когато стъпи на земята.

— Не! — отговори почти сърдито тя.

— Лъжкиня — укори я нежно той. — Позволяваш ли? — Вдигна я на ръце и я отнесе в къщата. Икономката отвори широко входната врата. Дейн влезе, сякаш това беше най-естественото нещо на света. Джулиана се учуди безкрайно, като видя колко бързо се овладя мисис Макартър. Сякаш беше съвсем естествено някакъв напълно непознат мъж да внесе господарката й на ръце в къщата.

— Последната врата вдясно, милорд — каза икономката и посочи стълбата.

Дейн намигна дяволито на Джулиана.

— Много умна икономка имаш, скъпа — отбеляза той. — Веднага ме хареса.

— Но тя… тя изобщо не те познава — възрази Джулиана.

Дейн вървеше бързо по стълбата с лекия си товар на ръце.

— Ти също ме познаваш официално едва от тази вечер — напомни й той. — Мисля, че връзката ни се развива направо… стремително.

— Вие сте прелъстител, сър!

— Съвсем не — засмя се той.

В стаята й гореше буен огън. Дейн мина по дебелия персийски килим и остави Джулиана до леглото. Свали жакета си и нави ръкавите на ризата. Тя остана мълчалива, докато той събличаше сръчно роклята, обувките и чорапите й. На масичката чакаше кана с топла вода. Дейн наля малко в легена, намокри една чиста кърпа и отново се изправи пред нея. Сложи ръка на рамото й и я натисна да седне на леглото.

— Отпусни се, моля те — изрече тихо.

Джулиана се надигна на лакти.

— Какво правиш? — попита с треперещ глас.

— Тихо. — Дейн сложи кърпата между бедрата й, за да успокои раздразнената кожа. Огледа я изпитателно и попита: — Добре ли си?

Джулиана вдигна ръце над главата си.

— Да — отговори неясно. — Защо да не съм добре?

Отново се чу гърлен смях.

— Сладката ми — отвърна развеселено той, — наистина ли трябва да го изрека?

Лека червенина покри бузите й. Дейн изтри грижливо всички следи, които беше оставил по нея. После хвърли кърпата в легена. Внезапно Джулиана се разтрепери.

— Студено ли ти е? — попита шепнешком той.

— Малко.

— Аз ще те стопля. — Хвърли бързо дрехите си и се пъхна в леглото.

Джулиана шумно пое въздух.

— Дейн!

— Моето строго малко котенце. — Тялото му я обгърна. Той сведе глава и я целуна. Устните му се плъзнаха по шията й. Боже, какъв вкус! На лимони и на нейната собствена, уникална сладост. Цялото тяло го болеше. Близостта й го замайваше. Искаше отново да се потопи в нея, да усети как плътта й обхваща неговата. Да я люби отново и отново…

— Спри — помоли несигурно тя. — Не мога да мисля, когато правиш това.

— Главата ти е прекалено заета с мисли, котенце.

— А твоите ръце са изцяло заети с мен!

Дейн се засмя тихо.

— Не го оспорвам!

Тя блъсна ръката, която милваше едната й гърда.

— Опитваш се да ме надхитриш и вярваш, че можеш да ме победиш, нали?

— Така ли изглеждам? — отбеляза преспокойно той и се изтегна до нея. Опря глава на ръката си и я загледа. По дяволите. Тя посегна към завивката и покри голотата си.

— Трябва да ми обясниш толкова много неща, Дейн. Не се опитвай да отлагаш неизбежното.

По устните му пробяга усмивка.

— Мисля, че колкото по-скоро започна, толкова по-бързо ще стигнем до… по-приятни занимания.

Джулиана не се поддаде на уловката.

— Говоря сериозно, Дейн. Сега не е време да се шегуваш. — Вече говореше съвсем ясно и вирна своенравната си малка брадичка. Очите й се втренчиха в лицето му. Огледа го и внезапно очите й се присвиха.

— В деня, когато те напуснах… На път към селото минахме покрай онова красиво имение. Твое ли е?

Дейн одобрително я потупа по бузата.

— Отлично, котенце. Да, това е семейното ми имение.

— А хижата, където ме отведе? И тя ли е твоя?

— Ловна хижа. Семейството я използва отдавна.

— Семейството? — повтори въпросително тя. — Значи наистина имаш две сестри.

— Да. Даниела е с две години по-голяма от мен, а Делфин — с три. Имат по три деца.

— А родителите ти?

— Починаха преди пет години. Мама си отиде само месец след баща ми. — Той се усмихна меланхолично. — Мисля, че така беше най-добре. За всеки от двамата щеше да бъде непоносимо да живее без другия.

В сините очи блесна безпокойство.

— Защо, Дейн? Защо човек като теб се е преобразил на горски разбойник? Каква убедителна причина може да има?

— Имам напълно основателна причина. — Отговорът се забави съвсем малко, но Джулиана веднага го забеляза и премина в нападение.

— Виждаш ли! Знаех си аз!

Беше му ясно, че не може да избяга от въпросите й.

— Какво ще кажеш, ако разбереш, че всичко е само театър? — попита полугласно той.

Тя направи нетърпелив жест.

— Ако ти кажа, че е… необходимо?

— Необходимо? Да се занимаваш с кражби? — Очевидно обяснението му й причини болка. — Защо? Защо мъж като теб прави такива неща? Да не би да си пристрастен към хазарта? Може би имаш нужда от пари, за да си плащаш дълговете?

— О, не! — Дейн избухна в смях.

— А какъв си тогава? Шегаджия? Човек, който иска да си докаже нещо? Крадеш злато, сребро и накити…

— Успокой се! Откраднатото служи само за запазване на фасадата.

— Фасадата? Мили боже, Дейн, та ти си ограбил дори секретаря на министър-председателя — това беше стартът на блестящата кариера на Свраката, нали?

— Не, Джулиана.

— Разбира се, че си бил ти! Четох подробностите във вестника…

— Те преувеличават. Повярвай ми.

Тя го изгледа презрително.

— В хижата не скри от мен плячката си. Даже се похвали, че е с висока стойност.

— Говориш за чувалите, нали?

— Да, точно за тях.

— Не оспорвам, че това е плячка, Джулиана.

Тя изохка болезнено.

Дейн се опита да се усмихне.

— За какво намекваш, котенце? Не мога да разбера — искаш ли да съм виновен или не?

— Разбира се, че не!

— Тогава ще ти кажа какво има в чувалите — продължи спокойно той.

— Знам какво има вътре!

— Мислиш си, че знаеш — възрази той и след кратка пауза обясни меко: — Банкнотите в чувалите не са истински.

Джулиана зяпна смаяно.

— Какво?

— Фалшифицирани са, скъпа, фалшиви пари.

— Фалшиви пари… — повтори тя. Объркването й беше очевидно. Погледна го неразбиращо. — Откъде знаеш, че са фалшиви? Сигурен ли си?

— Истината е, че много отдавна исках да говоря с теб за това, Джулиана. Съзнавам колко рискувам, като ти казвам истината. Твоята и моята сигурност са заложени на карта. Ти бе въвлечена неволно в тази афера. Затова не мога и не искам да крия повече истината от теб.

Изразът на лицето й се промени.

— О, мили боже…

— След Ватерло се сбогувах с армията. Аз… бях ужасен от смъртта… Всеки път, когато си спомнех за покритото с трупове бойно поле, ме обливаше студена пот. Не исках никога повече да бъда войник. Съзнавах, че съм слаб. Чувствах се жалък страхливец. Героите от Ватерло… мислех си, че ги забравям. Понякога дори имах чувството, че съм предал страната си. Не можех да допусна страхът да ме погълне. В никакъв случай! Един ден ми стана ясно, че мога да се преборя със страха, ако се изправя лице в лице с него и престана да се крия. Това беше единствената ми възможност да живея като почтен човек.

Тогава разбрах, че мога да служа на страната си по друг начин. Да се боря с враговете й тук, на място. Скоро ми се удаде подходящ случай. Посети ме висш правителствен служител. По време на войната бях приел друго име и бях успял да се добера до документ, който беше от голямо значение за командващия. От съответното ведомство сметнали, че имам талант и мога да им бъда полезен при някои по-специални начинания… Аз съм човек с титла и имам свободен достъп в кръгове, които иначе щяха да ми задават много неприятни въпроси.

Джулиана го слушаше, без да гъкне. При всеки друг случай Дейн щеше да се засмее на слисаното й лице.

— Котенце — попита настойчиво, — разбираш ли какво искам да ти кажа?

Тя не направи опит да скрие стъписването си.

— Велики боже, ти си шпионин — пошепна задъхано.

Джулиана имаше чувството, че вече съвсем се обърка. Разкъсваше се между противоречиви чувства. Агенти, висши правителствени служители, фалшива самоличност — всичко това беше тайнствено и непроницаемо.

— Ти си шпионин — повтори тя, за да убеди повече себе си, отколкото него. Гласът й дойде като през гъста мъгла.

— Признавам, че това название никога не ме е въодушевявало особено. В него има нещо подозрително. Агент звучи малко по-добре.

В момента Джулиана не се интересуваше от думата. Тя седна в леглото, вдигна завивката, за да се покрие, и се облегна на възглавниците. Сърцето й биеше с такава сила, че ей сега щеше да разкъса гърдите й.

Тя отпусна глава върху коленете си и се опита да размисли. Знаеше, че нещо при него не е наред. Просто го знаеше. Ала нито за миг не бе помислила, че той може да е шпионин.

Пое дълбоко въздух и го погледна. Той също бе седнал и я наблюдаваше внимателно, за да види реакцията й.

Ако преди главата й беше като изпразнена, сега се препълни с най-различни объркани мисли.

— От мен май няма да излезе добър шпионин… прощавай, агент. Не виждам нито една разумна причина да крадеш фалшиви пари. Каза ми, че Свраката е само маскарад. Защо така?

Дейн вдигна ръка.

— Едно по едно, котенце. Не бързай. — Направи кратка пауза и продължи: — Преди няколко месеца в кабинета на министър-председателя отишла жена на име Босуел и направила смайващо разкритие за фалшификация на валута.

Очите на Джулиана се разшириха от учудване.

— Фалшификация?

— Да. Такива неща се случват често, мила моя. Монети с по-малко тегло, дори изрисувани… Един сръчен гравьор с добри инструменти се справя много лесно. Необходими са само плоча и преса. — Дейн помълча малко и продължи: — Мъжът на мисис Босуел имал необходимите знания и умения. След излизането му от затвора заявила, че мъжът й е готов да се възползва от изкуството си. Направила го по съвета на хората от вътрешното министерство. Предложението не срещнало особено отклик, но много скоро се случило нещо ужасно.

— И какво е то?

— Само след няколко дни мисис Босуел и мъжът й загинали — отговори спокойно Дейн. — Късно вечерта прекосявали улицата пред жилището си и попаднали под колелата на една карета. Така и не открили кочияша.

Джулиана трябваше да бъде подготвена за подобно развитие, но не беше.

— Моля те, не казвай, че…

— Това е убийство, Джулиана, не злополука.

Тя потрепери.

— Естествено — промълви задавено. — Какво стана после?

— На друг агент — моят партньор Филип — бе възложено да проведе разследване. По-късно към него се присъединих и аз. Можеш да си представиш, че ако обвиненията се окажеха верни, щеше да се разрази голям скандал. Ако обществеността научи за злоупотреби във вътрешното министерство, може дори правителството да падне. Затова се налагаше да се пази най-строга тайна, Филип и аз не казахме нищо на никого, даже на началниците си. Мисис Босуел чула как извършителят признал на мъжа й Даниел, че фалшивите пари ще бъдат изпращани от Лондон с карета. Ще отиват в Бат, където има верен човек, за да ги разпределя по страната.

— Първо трябваше да се увериш, че това е вярно, нали?

— Точно така. Разследването ни трябваше да остане в тайна. Държахме главният заподозрян да остане в неведение. Затова се маскирах и започнах да се правя на горски разбойник. Много скоро намерих, каквото търсех.

— Фалшиви банкноти — промълви глухо Джулиана.

Дейн кимна.

— Оставаше обаче още една дилема. Ако извършителят забележи, че действията ни са насочени срещу него, може да спре доставките — така никога няма да научим кой е той всъщност. Решихме да го бием със собствените му оръжия. Трябваше да продължа да се подвизавам като горски разбойник, докато намеря следата му.

Джулиана се чувстваше замаяна.

— Искаш да му заложиш капан? Да го измъкнеш от скривалището му? Затова продължаваш да крадеш фалшиви банкноти!

— Точно така. Ако бяха засегнати само неговите пратки, той щеше да разбере, че го подозираме. Искахме да вярва, че разбойническите нападения са безразборни. Че Свраката взема всичко, до което може да се докопа. Затова вестниците писаха подробно за моите „подвизи“. Престъпникът не може да се възползва от положението, което заема, за да залови Свраката. Не бива да рискува да привлече общественото внимание върху себе си, защото ще се разкрие. Трябва да го надхитрим. Да го измъкнем от прикритието му. Ако го ядосаме достатъчно, ще направи грешка.

Джулиана все още не можеше да повярва в чутото.

— Искаш да го изкараш на светло — пошепна задъхано тя. — Искаш да тръгне да те преследва!

Дейн кимна.

Джулиана се разтрепери цялата.

— Имаш ли представа кой може да е този човек, Дейн? — Гласът й дойде някъде много отдалеч.

Миглите му потрепнаха.

— Още не. Но съм убеден, че скоро ще разберем.

— И на каква цена, питам се? За сметка на живота ти? — Коремът й се преобърна. — Вестниците са пълни с измислици за твоите приключения. Вчера на бала всички жени говореха за Свраката. Рискуваш да те обесят! Знаеш ли, че са удвоили наградата за главата ти?

Дейн вдигна вежди.

— Наистина ли?

Джулиана излезе извън кожата си.

— Да не мислиш, че короната ще те защити, ако те заловят на сто мили от Лондон? Никой не знае кой си в действителност. Ще те осъдят като горски разбойник и крадец. Ще те застрелят!

— О, моля те! Не за втори път!

Как можеше да се шегува в такъв момент!

— Не е смешно!

Джулиана щеше да скочи от леглото, но Дейн я задържа. Силната му ръка се уви около талията й.

— Знам, знам. Не биваше да се шегувам. — Той се наведе над нея. — Това е шансът ми, Джулиана, и трябва да го използвам.

— Ами ако те хванат? Какво ще правят с теб? Ще умра от страх! — Това беше истината. Най-много я беше страх, че ще го изгуби отново.

— Няма, котенце. Погледни ме.

Погледите им се срещнаха. Той взе ръката й, поднесе я към устата си и целуна дланта. После я сложи на рамото си.

— Прегърни ме, сладката ми.

Върховете на пръстите й усетиха топлата, гладка кожа и Джулиана не разбра дали искаше да го отблъсне, или да го привлече към себе си.

Дейн не се замисли много. Сложи ръка на тила й и впи устни в нейните. Целувката продължи, докато Джулиана остана без дъх и вече не можеше да мисли ясно. Пламенната му страст я накара да забрави всичко, освен него. Неговото желание се предаде и на нея.

Усети се слаба и безволна и се отпусна на възглавниците. Могъщото му тяло я последва.

— Джулиана — пошепна задавено той. Бронзовата му ръка се устреми към бедрата й. — Трябва да знам, котенце. Съжаляваш ли за онова, което се случи в каретата?

Сърцето й направи скок. Тя поклати глава. Устните им бяха само на сантиметър едни от други.

— Сигурна ли си? Нали не го направи заради Томас? Или просто защото искаше да знаеш как…

— Не — отговори едва чуто Джулиана.

— Какво значи да се любиш с мъж…

— Това няма нищо общо. — Сърцето й биеше безумно. Пръстите й се заровиха в меката коса на тила му. — А ти съжаляваш ли?

— Съжалявам само, че бях много бърз.

— Бърз ли? — попита изумено тя.

Дейн се засмя тихо.

— Сега ще ти покажа.

Махна завивката и внимателно взе коленете й между своите. Седеше върху нея като на седло.

— Близостта ти оказва силно въздействие върху мен, котенце.

Погледът й се плъзна надолу и очите й се разшириха.

— Да, виждам — отговори с треперещ глас. Преглътна и продължи: — Не е минал повече от половин час…

Дейн отново се засмя гърлено.

— Напълно съм съгласен с теб, котенце. Твърде много време.

 

 

Много, много по-късно Джулиана се събуди от дълбок сън.

— Джулиана — прошепна дрезгав мъжки глас до слепоочието й.

Тя въздъхна и се раздвижи неохотно. Беше спала дълбоко и това не беше чудно. Отвори очи и видя, че Дейн е почти напълно облечен.

— Трябва да вървя, сладката ми. — Той я издърпа от леглото и й подаде копринения утринен халат, метнат на таблата.

Двамата слязоха заедно в преддверието. Джулиана през цялото време се прозяваше и Дейн й се присмиваше добродушно.

— Стига — разсърди се накрая тя. — Ти си свикнал да будуваш през нощта, но аз не.

— Правилно.

Джулиана наклони глава.

— Защо се смееш така?

— Как? — Той протегна ръка и приглади разрошените й къдрици.

— Сякаш знаеш нещо, което аз не знам.

Ръката му се плъзна надолу към носа й.

— Имаш развинтено въображение — заяви спокойно той.

— Наистина ли?

— Да.

Някъде в къщата изскърца врата и Джулиана се стресна.

— Трябва да вървиш, Дейн. Прислугата става.

— А при мен става нещо друго. — Той я привлече към себе си и я притисна до тялото си, за да й даде доказателство.

— Трябва да изчезваш оттук, Дейн!

— Невъзможно е, преди да съм получил целувка от тези възхитителни устни.

— Дейн, ти си най-наглият…

Устата му завладя нейната. Въпреки това Джулиана се опита да заговори, но целувката се задълбочи. Босите й стъпала стъпиха върху ботушите му, после се плъзнаха по студения мраморен под.

Когато най-сетне отвори очи, входната врата вече се беше затворила. Тя разтвори бързо дантелената завеска на прозорчето и се опита да го зърне още веднъж. Някакъв шум зад гърба й отклони вниманието й. Когато отново погледна през прозорчето, Дейн вече го нямаше.