Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джак Ричър (15)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Worth Dying For, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 92 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
danchog (2012)
Форматиране
Cecinka (2013)

Издание:

Лий Чайлд. Време за умиране

Италианска. Първо издание

Издателство „Обсидиан“, София, 2010

Редактор: Матуша Бенатова

Коректор: Симона Христова

История

  1. — Добавяне

54

Дороти Коу взе бърз душ в банята за гости и беше готова за работа. Насочи се към кухнята да изпие чаша кафе и да хапне препечена филийка с доктора и съпругата му, но после промени намеренията си да тръгне към мотела и попита:

— Къде отиде Ричър?

— Не съм много сигурен — отвърна докторът.

— Би трябвало да ти е казал.

— Работи върху някаква своя теория.

— Вече знае нещо. Усещам го.

Докторът замълча.

— Къде отиде? — повтори Дороти.

— Към стария хамбар.

— И аз отивам там — отсече Дороти Коу.

— Недей — рече докторът.

 

 

Ричър се движеше на юг по двупосочния път. Хамбарът се появи на около километър и половина на запад, добре осветен от слънцето и леко наклонен към по-малката по-мощна постройка, сякаш се готвеше да коленичи. Той го подмина с около хиляда метра, отби на банкета и слезе от колата. Хвана се с две ръце за надлъжните релси на тавана и се покатери на покрива. Както го беше направил преди със субаруто на доктора. Този път наблюдателният пункт беше по-добър, защото тахото беше по-високо. Тялото му описа плавен кръг. Слънцето го заслепи от едната страна, а от другата се появи издължената му сянка. Далеч на север се виждаха контурите на мотела. На юг се очертаваха трите къщи на фамилията Дънкан. Нищо друго. Никакви хора, никакви автомобили. Нищо не помръдваше.

Той слезе от покрива и закрачи направо през нивите, пренебрегвайки замръзналите коловози. Движеше се по права линия към тясното празно пространство между хамбара и малката барака.

 

 

Елдридж Тайлър чу приближаването на автомобила. Отначало само далечното шумолене на гуми по асфалта и тихото съскане на изгорелите газове, които нарушаваха абсолютната тишина наоколо. После колата спря. Може би на километър и половина. Не беше някой от фамилията Дънкан. Те щяха да спрат до хамбара. Или щяха да се обадят по телефона. Не беше и стоката. За нея беше още рано. Щеше да пътува още часове.

Обърна се на една страна и погледна към кабелния капан. После си повтори наум всички действия, които трябваше да предприеме, ако се появеше някой: грабва пушката, заема седнало положение, завърта се и стреля от упор. Никакъв проблем.

Отново легна по корем, погледна през мерника и уви пръст около спусъка.

 

 

Десет минути по-късно Ричър беше преполовил разстоянието до хамбара. Умът му напрегнато работеше. Преценяваше ситуацията, изброяваше възможните варианти. Беше останал сам. Последният оцелял. Всичките десет футболисти бяха блокирани. Италианците бяха отстранени, също като арабите във форда и втория иранец. Четиримата членове на фамилията Дънкан се бяха затворили в една от къщите си. Ричър имаше всички основания да вярва в надеждността на тази информация. Местната телефонна клюка действаше безотказно, почти като в армията.

Той продължи да крачи напред, леко коригирайки посоката. Хамбарът беше вдясно от него, а по-малката постройка — вляво. Голите храсти пред тях сякаш бяха нарисувани с молив. Сухи пръчки през зимата, но може би истинска палитра от ярки цветове през лятото. Детските велосипеди могат да се справят с коловозите, оставени от тракторите. Гумите им са балонни, а рамките достатъчно здрави.

Той продължи да крачи напред.

 

 

Елдридж Тайлър затаи дъх и напрегна слух. Познаваше всички звуци, които издаваше голото поле. Земята никога не беше спокойна. Загряваше се и изстиваше, вибрираше и се разтърсваше от микроскопични трусове, които изтикваха малките камъчета нагоре, към набраздената повърхност, към коловозите и утъпканата пръст, където чакаха да бъдат изритани или притиснати заедно. Винаги издаващи някакъв звук. През голото поле просто нямаше начин да се ходи безшумно и Тайлър го знаеше. Окото му остана втренчено в мерника, пръстът му не мърдаше от спусъка. Наостри слух.

 

 

Ричър спря на петдесетина метра от хамбара. Очите му огледаха постройките, в главата му се въртяха едни и същи мисли. Теорията му беше или стопроцентово вярна, или стопроцентово погрешна. Осемгодишната Маргарет Коу беше дошла тук да бере цветя, но изчезването й не беше следствие от някакъв инцидент. Доказателство за това беше велосипедът. Импулсивното дете би могло да го зареже на пътеката, да се втурне във вътрешността на паянтовата постройка и да се нарани лошо. Но дете, което проявява съобразителността да вкара и велосипеда си вътре, положително би внимавало и едва ли щеше да се нарани. Такава е логиката на човешката природа. Ако е имало инцидент, велосипедът щеше да е навън. Но той не е бил открит пред сградите, следователно инцидент не е имало.

И още: момиченцето се беше насочило към хамбара по своя воля, но влизането му вътре не беше станало доброволно. Защо дете, което иска да си набере цветя, би пожелало да влезе в някакъв хамбар? За фермерските деца хамбарите не крият никакви тайни. Детето, което проявява интерес към цветовете и свежестта на природата, едва ли щеше да бъде привлечено от застоялия въздух на едно потънало в мрак затворено помещение. Но дали плъзгащата се врата е работила преди двайсет и пет години? Дали едно осемгодишно момиченце бе имало сили да я отмести? Сградата беше поне стогодишна и беше започнала да гние веднага след построяването си. В момента порталът беше блокиран, но нищо не пречеше да е бил блокиран и тогава. Освен това бе твърде тежък. И обратно: можеше ли едно осемгодишно момиченце да вкара велосипеда си през тесния процеп? Велосипед с дебели гуми, солидна рамка и стърчащо кормило и педали от двете страни?

Не. Някой го бе направил вместо нея.

Пети човек.

Защото теорията нямаше да проработи без съществуването на пети човек. Без него значението на хамбара бе нула. Без него цветята ставаха безсмислени. Маргарет Коу беше изчезнала въпреки желязното алиби на всички от фамилията Дънкан. Следователно тук бе имало още един човек. Случайно или нарочно.

А може би не.

Кръгова логика.

Изцяло правилна или изцяло погрешна.

Би било дразнещо, ако се окаже погрешна. Но нищо повече. Но ако се окаже вярна, това ще означава, че пети човек наистина съществува и този факт трябва да бъде взет под внимание. По пътя на логиката той би трябвало да е свързан с фамилията Дънкан завинаги благодарение на някаква ужасна тайна. Готов да й сътрудничи при всички обстоятелства. Безусловно и предано, от интерес или принуда. Да се притече на помощ в случай на нужда.

Ричър огледа хамбара и по-малката постройка.

Ако петият човек бе някъде там, теорията му щеше да се окаже вярна.

Кръгова логика.

Вече познаваше сградите. Беше ги виждал два пъти — веднъж нощем, втори път на светло. Напълно достатъчно за човек като него, който цял живот беше обръщал внимание на детайлите. Живееше благодарение на детайлите. Но от петдесет метра не можеше да види кой знае какви детайли. Просто две изоставени постройки, гледани отстрани. По-вероятно беше човекът да се е скрил в хамбара, встрани, на два-три метра от вратата. Настанен на удобен стол с пушка на коленете, очакващ мишената да се появи в яркия кръг светлина. Втората, по-малко вероятна възможност беше да се намира в другата постройка, отстояща на сто и двайсет метра от хамбара, проснат по корем на тавана с око на мерника и наблюдаващ обстановката през вентилационните отвори, които Ричър беше забелязал при предишните си посещения. Точната стрелба от там бе несъмнено по-трудна, но човекът може би се смяташе за снайперист. Имаше вероятност вътрешността на хамбара да се окаже нещо като светая светих, недостъпна за външен човек, включително и за онзи, който бе обречен да умре. Но и в двата случая първо трябваше да провери бараката. Въпрос на елементарна логика.

Ричър тръгна наляво, към издължената източна стена на бараката. С умерена крачка, нито бърза, нито бавна. Спря на два метра от входа. Там, където започваха сухите храсталаци. Зае се да изчислява процентите. Вероятността петият човек да е служил в армията беше голяма. В най-лошия случай бе запознат с военните порядки с помощта на роднини или приятели. В този фермерски щат живееха предимно големи фамилии, с много братя и още повече братовчеди. Вероятно не бе снайперист, може би дори не бе служил в пехотата. Но със сигурност познаваше основните правила, едно от които гласеше, че когато дебнеш в засада с насочено напред оръжие, винаги трябва да мислиш и за онова, което става зад гърба ти. Такава е човешката природа. Неустоима. Затова снайперистите действат по двойки. Единият пази гърба на другия. Нарича се наблюдател. Той има задължението да засича мишените, да изчислява разстоянието и съпротивлението на въздуха, но основната полза от него са допълнителният чифт очи и сигурността, която осигурява. При равни външни условия представянето на снайпериста зависи най-вече от дишането и пулса му. Безценно е всичко, което му помага да ги държи в нормални граници.

Въпросът беше дали петият човек си бе довел наблюдател. Шести човек? Вероятно не, защото вече имаше шести човек, който въртеше волана на сивия микробус. Ролята на наблюдателя би трябвало да се поеме от седми човек. Но седем е твърде голямо число, когато става въпрос за местна конспирация. Следователно петият човек най-вероятно бе сам, а това означаваше монтирането на някаква елементарна система за ранно предупреждение. Ситни камъчета или натрошени стъкла, а може би тънко въже на входа на бараката. Нещо, което да вдигне шум. Нещо, което да му даде възможност да се отпусне.

Ричър се отдръпна от храсталаците и се насочи към входа. Спря на трийсет сантиметра от него и напрегна слух. Нищо. Всичко тънеше в дълбока тишина. Пое си дълбоко дъх с надеждата да подуши наличието на някакъв химикал във въздуха — безспорно доказателство за присъствието на паркиран автомобил, който винаги излъчва лека миризма на бензин и въглеводород. Но счупеният му нос беше запушен от съсиреци и не можеше да долови нищо. Абсолютно нищо. След кратко колебание той измъкна отрязаната пушка — помпа, стисна глока в другата си ръка и предпазливо започна да се промъква напред.

Надникна вдясно и моментално видя кабела.

Тънък, предназначен за слаб волтаж, обвит в черна пластмаса. Такива жици радиолюбителите си купуваха от магазините за радио части. Кабелът беше опънат на височината на глезена пред входа и беше още влажен от утринната роса. Което означаваше, че е тук най-малко от два часа и е поставен на разсъмване. Което от своя страна означаваше, че петият човек е сериозен и предпазлив, зареден с търпение и непоколебима решителност. Вероятно е бил предупреден от братята Дънкан ден по-рано, може би в късния следобед. Допълнителен план за действие, просто за всеки случай. Който сочеше, че хамбарът наистина е важен.

Ричър се усмихна.

Прогнозите му се оказаха верни. Отначало докрай.

Описа широк полукръг около входа на постройката, като се придържаше далеч от преплетените увивни растения. Опираше се на предположението, че повечето хора са десняци, а той искаше да бъде вляво от онзи, който дебнеше вътре. Така дулото му трябваше да опише неудобна крива, преди да намери целта. Огледа земята около себе си, но не откри нищо, което да вдига шум. Вътре беше паркиран пикап, разположен диагонално под тавана. Задният му капак беше свален, мръсен и смътно белеещ се в полумрака. Ричър се приближи на двайсет сантиметра от опънатия кабел и застина на място, за да позволи на очите си да се адаптират. Мракът се нарушаваше единствено от тънките лъчи слънчева светлина, които проникваха през процепите между изгнилите дъски. Пикапът бе неподвижен и студен. Шевролет силверадо. Таванът беше точно над кабината му. През отвора се открояваше фигура с неясни очертания. Най-близо до него се виждаха чифт дебели подметки, вероятно на ботуши. После извивката на задника, краката, гърба и лактите, сравнително ясно очертани от дневната светлина, проникваща през вентилационните отвори. Петият човек, с пушка в ръце.

Ричър вдигна левия си крак и прескочи кабела. После повтори упражнението и с десния. Безкрайно внимателно. Изчака известно време в сенките край стената, после пое напред по гладкия и твърд коловоз на левите гуми, гладък и твърд. Ходеше като по въже. Затаил дъх, бавно и внимателно. Няколко секунди по-късно се добра до задницата на пикапа. От там можеше да види само краката на мъжа, нищо друго. Нуждаеше се от по-добър ъгъл. Но такъв предлагаше само каросерията, което означаваше, че дотук свършваше безшумният подход. Металните листове щяха да се огънат и изскърцат под краката му. А поскърцването на пружините щеше да бъде сигнал за началото на едно много шумно утро.

Напълни дробовете си с въздух през устата. После го изпусна обратно. Също през устата.