Лий Чайлд
Време за умиране (48)

48

След като разгледа електрическото табло, Ричър стигна до решението да изключи всички бушони. Заради човешката природа. Беше убеден, че футболистите не са перфектни часови. На практика перфектни часови няма и това е един от сериозните проблеми в армията. Скуката постепенно взема връх, вниманието намалява, дисциплината също. Историята на армията е пълна с трагични примери за неадекватно поведение на часовите. А тези футболисти дори не бяха служили. По негова преценка двамата горе щяха да бъдат нащрек най-много десет-петнайсет минути. После щяха да станат небрежни. Щяха да тръгнат да си правят кафе, да пуснат телевизора и да се настанят удобно пред него. Отпусна им половин час за всичко, а после изключи всички бушони наведнъж, лишавайки ги от всякакви забавления.

И зачака човешката природа да се прояви. Двамата над главата му бяха свикнали да доминират, да вършат нещата по свой начин, да получават каквото искат, да побеждават. Лишаването от телевизия, отопление или кафе не означаваше, че е настъпил краят на света, но за типове като онези горе то бе равносилно на предизвикателно забит в гърдите пръст пред някой бар. Провокация, която ще ги яде отвътре и която не можеха да пренебрегнат. Провокация, на която в крайна сметка щяха да реагират заради егото си. Отначало с гняв и заплахи, а после и с интервенция. Която най-вероятно щеше да бъде глупава и недобре обмислена.

Такава е човешката природа.

Ричър дръпна прекъсвачите и пипнешком пое нагоре по стълбите. Спря на място и залепи ухо за вратата. Дебела и солидна, тя не пропускаше кой знае колко звуци. Първо долови блъскането с длани по нея, последвано от писъка на съпругата на доктора, който бързо заглъхна. Ясно доказателство за неумела инсценировка. Често му се беше случвало да слуша човешки писъци и умееше да различава истинските от фалшивите.

Сгуши се в мрака и зачака. Около час всичко остана спокойно. По-дълго, отколкото си беше мислил. Всички грубияни са страхливци, но тези двамата се оказаха много зле. В крайна сметка имаха пушка, да ги вземат дяволите! И със сигурност бяха намерили някое фенерче. Какво още чакаха, по дяволите? Разрешение от мама?

Продължи да чака.

В един момент усети движение от другата страна на вратата. Представи си как единият тъпак държи пушката, а другият му свети с фенерчето. Предположи, че са решили да се спуснат бавно, с насочена пушка като във филмите. С намерението да го обезвредят, а не да го убият. Защото между изгонването на недостатъчно кадърен куотърбек и убийството на човек все пак има дълбока концептуална пропаст. Или защото Сет Дънкан бе заповядал да го оставят жив, за да се позабавлява с него в удобен момент. От всичко това следваше, че ако стрелят, щяха да се целят ниско. А ако имаха малко ум в главата, щяха да стрелят веднага. Защото рано или късно щяха да проумеят, че най-добрата тактика от негова страна щеше да бъде да чака горе, непосредствено до вратата. Заради изненадата.

Усети как бравата се раздвижва, после спира. Опря гръб на стената откъм пантите и протегна крак към отсрещната стена. Под прав ъгъл, някъде на височината на кръста. Напрегна мускули да задържи тежестта на тялото си, а после вдигна и другия си крак. Бавно започна да се вдига нагоре, използвайки цялата сила на дланите и глезените си. Не след дълго главата му опря в тавана, а тялото му се оказа притиснато в ъгъла, на около метър и двайсет височина.

И зачака.

Изведнъж вратата отлетя на пантите си в противоположната посока. За част от секундата зърна фенерче, прикрепено към пушечна цев. После пушката гръмна. От упор, под ъгъл надолу, на сантиметри от сгънатите му колене. Грохотът беше оглушителен. От дулото излетя дълъг огнен език, последван от кълбо дим. Куршумът удари стъпалото, вдигайки облак прах. Във въздуха се разлетяха трески, примесени с парченца пластмаса от разбитото фенерче, което миг по-рано стърчеше на няколко сантиметра пред дулото. После огненият език изчезна и къщата отново потъна в непрогледен мрак. Ричър отпусна мускули и скочи надолу. Десният му крак се приземи на най-горното стъпало, левият — на следващото. Тялото му зае позиция за атака, стабилно и балансирано. Използвайки визуалната памет от краткия проблясък на изстрела, той светкавично се наведе към мястото, на което би трябвало да е пушката, сграбчи я с две ръце, изтръгна я от хватката на мъжа и с всичка сила заби приклада на мястото, където би трябвало да се намира лицето му. Постигна двоен ефект: футболистът отлетя назад, а в същия миг Ричър презареди помпата. Щрак, щрак. Рамото му рязко удари вратата, която с цялата си тежест се заби в другия нападател. В следващия миг той напусна стълбите, нахлу в коридора, насочи дулото надолу и натисна спусъка. Не толкова с намерението да улучи някого, колкото да огледа обстановката на светлината на пламъка. Футболистът вляво от него беше на пода, а онзи вдясно все още беше на крака. Ричър му нанесе силен удар с приклада, като едновременно с това отново презареди. Щрак, щрак. Онзи се строполи и Ричър се хвърли отгоре му, засипвайки го с тежки ритници. В главата, в ребрата, в ръцете и краката, навсякъде. После се насочи обратно към първия нападател. Цялата му сила се отприщи, дива и необуздана. Ритниците му бяха тежки и точни, право в целта. В главата, корема, ръцете, навсякъде. После пак се прехвърли на първия. Тъпчеше и блъскаше, обхванат от необуздан гняв. Спря едва когато осъзна, че противниците му отдавна не помръдват.

Отстъпи крачка назад, замръзна на място и се ослуша. От стаята вляво долиташе уплашено и разпокъсано дишане. Трапезарията.

— Докторе? — подвикна той. — Аз съм Ричър. Всичко е наред. Никой не е застрелян. Положението е под контрол, но някой трябва да включи осветлението.

Никакъв отговор.

Пълен мрак.

— Докторе? Колкото по-бързо, толкова по-добре. Разбираш ли?

Нещо в трапезарията се раздвижи. Проскърца стол, някой се блъсна в масата. После докторът отвори вратата. По-скоро осезаем, отколкото видим.

— Имаш ли друго фенерче? — попита го Ричър.

— Не — отвърна докторът.

— Добре. Слез долу и включи бушоните. Внимавай по стълбите. Може би има някакви поражения.

— Сега ли? — попита докторът.

— Само след минутка — отвърна Ричър, обърна се и повиши глас: — Хей, вие двамата на пода! Чувате ли ме?

Никакъв отговор. Ричър предпазливо пое напред в непрогледния мрак. Подметките му не се отделяха от пода и внимателно търсеха евентуални препятствия. Не след дълго опряха в главата на първия футболист, после се плъзнаха надолу, към корема. Дулото потъна в него с едно-единствено рязко движение. Опрян на пушката като състезател по овчарски скок, той се прехвърли към втория нападател, който лежеше на метър по-нататък. И двамата бяха по гръб, приблизително на една линия, изпънали крака в странна симетрия. Изправен между тях, Ричър ги побутна с обувката си. Стиснал пушката с две ръце, той я размаха наляво, после надясно. Като сатър преди нанасянето на решителния удар.

— Ако някой от вас помръдне, ще го гръмна в главата! — извика той. — Същото ще сполети и другия!

Отговор нямаше.

Пълна тишина.

— Добре, докторе, тръгвай — подхвърли той. — И бъди внимателен.

Чу приближаващите се стъпки на доктора, който го подмина и се насочи към стълбите. Бавни и предпазливи стъпки, вероятно на пръсти. Стъпалата заскърцаха под тях. После се появи нов звук, далеч по-уверен. Почукване на подметки по бетонния под.

Десет секунди по-късно лампите светнаха. Телевизорът се включи, дневната се изпълни с възбудения глас на спортния коментатор. Помпата на отоплението забуча. Ричър инстинктивно стисна клепачи, после леко ги повдигна. Пред очите му изплуваха двамата здравеняци на пода. Потрошени от бой, кървящи. Единият беше в несвяст, а другият изглеждаше само зашеметен. Ричър го приспа с отмерен ритник в главата и се огледа. Ролката с тиксо беше захвърлена на канапето. Пет минути по-късно и двамата заприличаха на бройлери — опрели гръб в гръб и плътно омотани с тиксо. През шиите, кръста и глезените. Бяха твърде тежки, за да бъдат местени и Ричър ги остави там, където лежаха — на пода в коридора, прикрили с телата си дупката в пода, причинена от допълнителния изстрел.

Работата приключи, помисли си той.

 

 

Работата приключи, помисли си и Джейкъб Дънкан. Кадилакът на Сет беше прибран от пътя, а мъртвите иранци бяха съблечени чисто голи. Дрехите им изчезнаха в печката за дърва, а труповете им чакаха вън, до задната врата, готови да изчезнат завинаги. После стените бяха почистени от кръвта, стъклата бяха изметени от пода, а на мястото на счупения прозорец беше поставена восъчна хартия. След като се погрижиха за ръката на Сет, Джаспър донесе допълнителни столове и шестимата се настаниха около масата, рамо до рамо. Извадиха бутилката „Ноб Крийк“ и вдигнаха тостове за здравето на всички и за по-нататъшните успехи в съвместния бизнес.

Облегнат назад, Джейкъб Дънкан отпиваше с наслада, обзет от дълбоко вътрешно удовлетворение от своето отмъщение. Той беше успял да зърне навреме Касано, който надничаше през прозореца, беше видял 45-калибровия револвер в ръката му. Затова бе удължил разговора с иранеца, подчертавайки на висок глас лоялността си към Роси, и бе успял да запази самообладание в очакване на изстрела. Всичко приключи добре благодарение на неговата съобразителност и храброст. Перспективите за двойна печалба придобиха плът и кръв. Ричър беше заключен под земята и надеждно охраняван от двамата му най-добри хора. Но най-хубавото беше, че стоката вече пътуваше. Както винаги малка част от нея щеше да бъде заделена за лична употреба на фамилията. Нещо като невинно отчупване от тортата, което придаваше смисъл на цялата опасна операция.

— За нас! — вдигна чашата си той, очевидно доволен от живота.

 

 

Ричър откри подходящ нож в едно от чекмеджетата на кухненската маса и сряза останките от пластмасовото фенерче, залепнали по цевта на пушката. Онези тъпаци нямаха никаква представа за силата на барута. Заряд, който бе в състояние да изстреля тежък куршум с няколкостотин километра в час, образува газов балон с достатъчно енергия да унищожи всичко по пътя си. Затова фенерчетата ги правеха от метал и ги монтираха зад цевта, а не пред нея. Изхвърли изкривените късове пластмаса в кофата за боклук, озърна се и попита:

— Къде ми е шубата?

— В гардероба — отвърна съпругата на доктора. — Когато се прибрахме, аз я скрих между другите палта. Помислих си, че в джобовете й може да има нещо важно.

— И онези типове не ги преровиха, така ли? — попита Ричър, хвърляйки кос поглед към коридора.

— Не.

— Май не ги наритах достатъчно. Няколко допълнителни шута в главата може би щяха да повишат коефициента им на интелигентност.

Съпругата на доктора го накара да седне и се зае да разглежда пораженията по лицето му.

— Носът ти изглежда ужасно — констатира тя.

— Знам — рече Ричър, който виждаше част от въпросния орган — зачервен и чудовищно подут. За пръв път виждаше носа си без помощта на огледало.

— Съпругът ми трябва да го погледне.

— Нищо не може да направи.

— Трябва да бъде наместен.

— Вече го направих.

— Не, говоря ти сериозно.

— Можеш да ми повярваш, че е наместен по най-добрия възможен начин. Но ако искаш, можеш да почистиш раните. Със субстанцията, която използва преди.

Дороти Коу се зае да й помага. Започнаха да мият лицето му. С гъба и топла вода. После взеха парченца памук, потопени в щипещата течност, и дезинфекцираха кожата около носа му, която се беше разцепила. Откритите рани пареха ужасно. Съпругата на доктора работеше старателно, без да бърза. Когато най-сетне приключи, Дороти Коу изплакна лицето му с още вода, която внимателно попи с книжна салфетка.

— Боли ли те главата? — попита съпругата на доктора.

— Малко — призна Ричър.

— Знаеш ли коя дата сме днес?

— Знам.

— Как се казва президентът?

— На кое?

— На Дружеството на производителите на царевица в щата Небраска.

— Нямам представа.

— Трябва да те бинтовам.

— Няма нужда — поклати глава Ричър. — Само ми дай някакви ножици.

— За какво са ти?

— Ще видиш.

Тя отиде да търси ножици, а той придърпа ролката тиксо. Изряза парче с дължина двайсет сантиметра и го постави на масата с лепилото нагоре. После изряза още едно, дълго около пет сантиметра, и го сгъна във формата на триъгълник. Хвана го с края на пръстите си и внимателно го залепи върху по-дългото парче на масата, точно в средата. После го вдигна и силно го притисна към лицето си. Получи се широка сребриста лента, която започваше от едната скула и завършваше на другата, малко под очите.

— Това е най-добрата превръзка на света — доволно обяви той. — Преди време ме прехвърлиха със самолет от Ливан в Германия с разпорен корем. Червата ми се държаха точно на такава превръзка от тиксо.

— Но тя не е стерилна.

— Да речем, че е почти стерилна.

— Със сигурност не е удобна.

— Главното е, че мога да виждам.

— Прилича на бойна татуировка — обади се Дороти Коу.

— Което е допълнително предимство — усмихна се Ричър.

Докторът влезе в стаята, закова очи в лицето му, но не каза нищо. Вместо това поклати глава и попита:

— Какво ще стане оттук нататък?