Лий Чайлд
Време за умиране (14)

14

Камериерката се движеше из стаята методично и организирано, без да обръща внимание на нелегалния гост, който седеше на леглото. Тя провери банята, сякаш за да прецени предстоящата работа, след което избута с бедро закръгления фотьойл, намествайки го върху вдлъбнатините на мокета, оставени от крачетата му.

— Имате ли мобилен телефон? — попита Ричър.

— Разбира се — кимна жената. — С няколко минути в картата.

— Ще ме издадете ли?

— Кого да издам? — вдигна рамене тя. — Тази стая е празна.

— Какво се намира на изток от тук? — попита Ричър.

— Нищо, което да заслужава вниманието ви. След километър и половина пътят става черен и не води доникъде.

— На запад?

— Същата работа.

— Защо имате кръстовища на пътища, които не водят доникъде?

— Заради един шантав проект отпреди петдесетина години. Според него тук трябвало да се изгради търговска зона, дълга повече от километър, с къщи на изток и запад. Няколко ферми били продадени заради земята, но всичко спряло дотам. Дори бензиностанцията фалирала. А това си е чиста целувка на смъртта, не мислиш ли?

— Мотелът обаче си стои.

— Държи се на зъби и нокти. Почти цялата печалба на мистър Винсънт идва от уискито, което продава на доктора.

— Забелязах — кимна Ричър. — Голям оборот.

— Всеки бар има нужда от повече клиенти.

— Но на вас ви плаща.

Жената кимна.

— Мистър Винсънт е добър човек. Помага както може. На практика аз съм фермерка. Тук работя през зимата, за да изкарам още нещичко. Всъщност, за да плащам на фамилията…

— За извозване на реколтата? — вдигна вежди Ричър.

— За мен тарифите са най-високите — уточни тя.

— Защо?

— Стара история. Но няма да се предам.

— За какво става въпрос?

— Не мога да говоря — отвърна жената. — Темата е табу. От нея започват всички неприятности. На практика стана така, че сбърках. Обвинението се оказа фалшиво.

Ричър стана от леглото и се насочи към банята. Наплиска лицето си със студена вода и изми зъбите си. Зад него жената свали завивките от леглото с опитни движения. Чаршафите отидоха в единия край, а одеялата — в другия.

— Пътувате за Вирджиния — обяви тя.

— Случайно да знаете и номера на социалната ми осигуровка? — подхвърли Ричър.

— Докторът споделил с жена си, че сте работили във военната полиция.

— Някога. Вече не.

— А сега?

— Сега съм гладен.

— Тук не сервираме закуска.

— А къде мога да хапна?

— Южно от тук има закусвалня. На около час път с кола, близо до града. Там общинските ченгета си пият сутрешното кафе и ядат понички.

— Страхотно!

Камериерката излезе от бунгалото и взе комплект чисти чаршафи от количката, която стоеше на алеята. Долни и горни, плюс калъфка за възглавницата.

— Колко ви плаща Винсънт? — подвикна след нея Ричър.

— Минималната заплата — отвърна тя. — Не може да си позволи повече.

— Аз ще ви платя повече, ако ми приготвите закуска.

— Къде?

— В дома ви.

— Рисковано е.

— Защо? Толкова лоша готвачка ли сте?

По лицето й пробяга усмивка.

— Давате ли бакшиш?

— Ако кафето е хубаво.

— Използвам машината на майка ми.

— А нейното кафе добро ли беше?

— Най-доброто.

— Значи имаме сделка.

— Не знам — проточи жената.

— Едва ли ще започнат да обискират къщите една по една — успокои я той. — Очакват да ме спипат някъде на открито.

— А когато не успеят?

— Нямате причини за тревога. Дотогава ще бъда далеч. Обичам закуската като всеки нормален човек, но не й отделям по няколко часа.

Жената се поколеба известно време, притиснала изгладена калъфка към гърдите си. Като знаме. Или като средство за защита.

— Добре — кимна най-сетне тя.

 

 

На седемстотин и двайсет километра на север се разсъмна малко по-късно, заради географската ширина. Сивият пикап продължаваше да препречва песъчливата пътека. Притихнал, покрит с ледени капчици роса. Шофьорът се събуди, излезе навън и се облекчи до близкото дърво. После пийна малко вода, хапна едно десертно блокче и се върна в спалния чувал. От там гледаше как зората се промъква над боровите връхчета. Знаеше, че ще остане тук най-малко един ден, може би два, а в най-лошия случай — три-четири. Но после го чакаха цял куп пари и забавления, заради които си струваше да кисне в тая пустош.

Освен това беше търпелив и изпълнителен по природа.

 

 

Ричър стоеше в средата на стаята, а камериерката шеташе около него. Леглото беше изпънато като по конец, кърпите в банята бяха сменени, а под огледалото кацнаха неразпечатано флаконче шампоан и сапун в хартиена опаковка. Тоалетната чиния се сдоби със стерилна лента. После жената отиде да докара пикапа си — стар, очукан и ръждив, с износени гуми и раздрънкано окачване. Тя заобиколи потрошеното субару и спря с дясната си врата пред бунгалото. После се огледа и на лицето й се изписа нерешителност. Очевидно й мина през ума да натисне газта и да потегли без Ричър. Но не го направи. Наведе се над седалката, отвори дясната врата и махна с ръка. Побързайте.

Ричър се подчини.

— Ако видим някой по пътя, ще легнете долу, ясно?

Той се съгласи, въпреки че кабината беше доста тясна за подобен вид упражнения. Старият шевролет беше с износена и мръсна тапицерия от винил. Колената на Ричър опираха в арматурното табло, между задното стъкло и облегалката нямаше никакво разстояние.

— Дайте една торбичка — подхвърли той.

— Защо ви е?

— Да я нахлузя на главата си.

— Не е смешно — каза тя и натисна педала.

Износената скоростна кутия изпълни командата с известно закъснение, нещо под капака издаде странен шум. Двигателят затрака като повреден мотоциклет. Колата напусна паркинга, зави наляво и пое на юг. Нямаше никакъв трафик. На дневна светлина земята изглеждаше плоска, безлична, безкрайна и заскрежена. Небето над нея беше безцветно. След пет минути Ричър забеляза двете стари сгради на запад. Наклонения хамбар и ниската барака, в която беше скрил плячкосания пикап. Три минути по-късно минаха покрай трите къщи на фамилията Дънкан, стърчащи самотно в края на общата алея. Ръцете на жената здраво стискаха волана. Той забеляза, че е кръстосала пръстите на дясната си ръка. Тя гледаше не толкова пътя пред себе си, колкото в огледалото за обратно виждане. Така изминаха около километър и половина, после тя най-сетне изпусна въздуха от гърдите си и видимо се отпусна.

— Те са само хора — успокоително подхвърли Ричър. — Трима старци и един кльощав младок. Не притежават магически сили.

— Те са лоши — отвърна жената.

* * *

Седяха в кухнята на Джонас Дънкан и закусваха, очаквайки Джейкъб да вземе думата. Всички признаци за решението бяха налице. Не за пръв път Джейкъб потъваше в дълбок размисъл, без да обръща внимание на каквото и да било около себе си, а после изричаше някоя мъдрост или предлагаше задълбочен анализ на ситуацията. А след това правеше предложение, което най-често убиваше няколко заека с един куршум. Затова останалите мълчаха и чакаха. Джонас и Джаспър открито се наслаждаваха на храната, докато Сет изпитваше известни затруднения с нея, тъй като дъвченето му причиняваше болка. Отокът на лицето му беше станал толкова голям, че излизаше извън алуминиевата шина. Сутринта се беше събудил с две огромни синини под очите с размера и цвета на прогнили круши.

Джейкъб остави вилицата и ножа, а после обърса устните си с ръкав. Постави длани на масата и каза:

— Трябва да си зададем един въпрос.

Като домакин Джонас имаше право на първа реакция.

— Какъв въпрос? — попита той.

— Трябва да се запитаме дали не е по-добре да се разделим с част от достойнството и самоуважението си, за да постигнем по-добър резултат.

— Как?

— В момента сме изправени пред една провокация и една заплаха. Автор на провокацията е някакъв непознат, отседнал в мотела, който си пъха носа където не му е работа. Заплахата идва от нашия приятел на юг, който започва да губи търпение. Провокацията може да бъде наказана, но заплахата изобщо не би трябвало да се появява. Точна дата не биваше да има. Но тя вече е определена, следователно трябва да бъде спазена. Няма съмнение, че Сет е постъпил така с убеждението, че това е най-доброто решение за всички нас.

— Как ще се справим? — попита Джонас.

— Нека първо помислим за провокацията. Онзи тип в мотела.

— Искам много да го боли! — изфъфли Сет.

— Всички го искаме, синко. Нали опитахме? Но май не се получи.

— И какво? Нима вече се страхуваме от него?

— Мъничко, сине. Все пак изгубихме трима души. Би било глупаво да не проявим загриженост. А ние не сме глупави, нали? Поне в това никой не би могъл да ни обвини. Оттук и моят въпрос за самоуважението.

— Искаш да го оставим да си отиде?

— Не. Искам да обясним на нашия приятел на юг, че проблемът е именно този непознат. Че той е причината за закъснението. После ще обясним на нашия приятел, че непознатият вече е отстранил двама от хората му, а ако той иска ускоряване на доставката, трябва да им даде шанс да се реваншират. Това ни устройва отвсякъде, нали? Три предимства, напълно самостоятелни. Първо, Сет ще се отърве от въпросните две момчета още сега. Второ, непознатият ще бъде убит или пребит и, трето, временно ще успокоим нашия приятел, който в крайна сметка ще осъзнае, че забавянето не е по наша вина. Ще се увери, че са ни попречили странични обстоятелства, и ще го приеме, защото сигурно и на него му се е случвало. С други думи каузата става обща.

В стаята настъпи тишина.

Пръв я наруши Джаспър Дънкан.

— Предложението ми харесва — обяви той.

— И на мен — рече Джейкъб. — Иначе не бих го направил. Единственият му недостатък е лекият удар по нашето достойнство и самочувствие. Защото не ние ще се справим с човека, дръзнал да се изправи срещу нас, а нашият приятел на юг ще разбере, че на света има проблеми, с които не можем да се справим сами.

— В това няма нищо срамно — поклати глава Джонас. — Става въпрос за изключително сложен бизнес.

— Значи сте на мнение, че неговите хора са по-добри от нашите, така ли? — попита Сет.

— Разбира се, че са по-добри — отвърна Джейкъб. — Не че нашите са лоши, но неговите са наистина големи играчи. Няма място за сравнение. Да забравяме, че нашият приятел на юг трябва да си остане наш приятел. В противен случай може да се превърне в крайно опасен враг.

— Но какво ще стане, ако не успеем с доставката? — попита Джаспър. — Ако нищо не се промени? Ако днес заковем непознатия, но въпреки това не можем да осъществим доставката в рамките на една седмица? Тогава приятелят ни на юг ще разбере, че го мамим.

— Не мисля, че непознатият може да бъде закован за един ден — поклати глава Джейкъб.

— Защо?

— Защото личи, че е опитен. Всички доказателства сочат в тази посока. Вероятно ще ни трябват няколко дни, за да се справим с него. Но през това време камионът ни може да потегли. А дори и да не тръгне, винаги можем да се оправдаем, че мислим за сигурността на стоката, която не бива да напуска страната, преди да решим този проблем. Той може да приеме доводите ни, но може и да не ги приеме.

— Значи трябва да рискуваме.

— Разбира се. Едва ли имаме друг избор. Въпросът е ще поемем ли този риск или не.

— Трябва да предложим помощ и да потърсим информация — обади се Джаспър. — Трябва да си осигурим пълното сътрудничество на населението.

— Естествено — кимна Джейкъб. — Нашият приятел ще го очаква от нас. Ще дадем инструкции и ще обявим санкции.

— Ще поверим операцията на нашите хора. Ще бъдат навсякъде и ще си отварят очите и ушите. Това ще бъде приносът ни.

— Разбира се — кимна Джейкъб. — И така, да или не?

В стаята настъпи тишина.

— Аз съм „за“ — обади се най-накрая Джаспър.

— Аз също — рече Джонас.

Джейкъб Дънкан кимна и вдигна ръце.

— Значи сме мнозинство — обяви той. — Това ми носи огромно облекчение. Трябва да ви призная, че преди два часа се свързах с нашия приятел на юг. Момчетата ни вече се включиха в лова заедно с неговите.

— Искам да бъда там, когато спипат онзи тип! — изсъска Сет.