Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джак Ричър (15)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Worth Dying For, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 92 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
danchog (2012)
Форматиране
Cecinka (2013)

Издание:

Лий Чайлд. Време за умиране

Италианска. Първо издание

Издателство „Обсидиан“, София, 2010

Редактор: Матуша Бенатова

Коректор: Симона Христова

История

  1. — Добавяне

20

Ричър приклекна. Преобладаващите цветове на дрехите му бяха кафяво и масленозелено като тези на зимната степ. Гниещи стебла и листа, бучки плодородна почва между тях, напукани от студа и ветровете. Във въздуха все още се усещаше влага. Увиснала ниско над земята, неподвижна и невидима.

Пикапът на юг от него продължаваше да се движи. Беше приблизително в средата на огромното поле и криволичеше наляво-надясно според неравностите на терена. Правеше го ритмично, като позволяваше на водача да оглежда хоризонта от всички страни, сякаш използваше мощен прожектор.

Ричър остана в клекнало положение. Неподвижните мишени привличат много по-малко внимание от подвижните. Но пикапът рано или късно щеше да го приближи. Това беше неизбежно и означаваше, че в даден момент той трябва да се раздвижи. Но накъде да тръгне? Тук нямаше естествени укрития. Нямаше нито хълмове и гори, нито реки и потоци. Нямаше нищо. А и той не беше от най-добрите бегачи. Липсваше му подвижност. Не че някой бърз и подвижен тип може да спечели надбягването с автомобил, който се движи по плоска и равна до хоризонта земя.

Пикапът продължи да се приближава. Малка точка на хоризонта. Бавна, търпелива и методична. Наляво, направо, после надясно. При завоите надясно се насочваше точно към него. В момента беше на около километър. Ричър все още не можеше да различи водача зад волана. Което означаваше, че и водачът не го виждаше. Засега. Но това беше въпрос на време. Прецени, че приклекналата му фигура ще стане забележима на разстояние от около двеста метра. Или сто и петдесет, ако предното стъкло е зацапано. А може би и сто, ако водачът е късоглед, отегчен или ленив. После щеше да настъпи миг на осъзнаване, последван от рязко увеличение на скоростта. На този терен тя щеше да бъде не повече от петдесет километра в час. Което означаваше между седем и петнайсет секунди до осъществяването на контакта.

Твърде недостатъчно.

По-добре да тръгне рано, отколкото късно.

Но накъде?

Ричър се завъртя бавно и предпазливо. На изток нямаше нищо. На запад — също. Но на около триста метра на север тъмнееха храсталаците, които отдавна беше забелязал. Вторите за три километра. Миниатюрна горичка от високи до гърдите храсти, повечето от тях къпини и шипки. Голи и обезлистени, но обсипани с остри бодли. Пожалени от плуговете. Първата горичка дължеше спасението си на големия камък в средата. По всяка вероятност и тази пред него криеше нещо подобно. На земята едва ли съществуваше фермер, който само от сантиментални чувства щеше да пощади дивите храсти в продължение на години.

Трябваше да стигне до тях.

Триста метра за Ричър. Шейсет секунди, защото се движеше тромаво.

Хиляда метра за пикапа. Седемдесет секунди, защото бе по-бърз.

Разлика от десет секунди.

Ричър се изправи и хукна към храсталаците.

Тичаше на тромави скокове, размахваше ръце и дишаше тежко с отворена уста. Десет, метра, двайсет, трийсет. После четирийсет, петдесет. Далеч зад себе си долови приглушеното ръмжене на дизелов двигател. Не се обърна. Продължи напред. С препъване и подхлъзване. С ужасното чувство, че се движи твърде бавно.

Двеста метра до храстите.

Продължи да тича колкото го държат краката. През цялото време чуваше пикапа зад гърба си. Все още приглушен, все още успокояващо далеч. Но бързо се приближаваше. Двигателят работеше на високи обороти, шумно засмуквайки въздух. Ремъците свистяха, пружините скърцаха, колелата преодоляваха неравностите с глух тътен.

Сто метра до храстите.

Ричър рискува да погледне назад. Пикапът се оказа по-далеч, отколкото беше предполагал. Явно беше попаднал на труден терен. Но разстоянието помежду им стабилно се скъсяваше. Всъщност не беше пикап, а джип. Местно производство. Тъмночервен, доста употребяван. С висока тъпа муцуна и никелирана броня с размерите на вана.

Оставаха петдесет метра. Десет секунди. Ричър спря на двайсет метра от храсталаците и се обърна с лице на юг. Стоеше неподвижно, дишаше тежко. Вдигна ръце на височината на раменете си.

Ела и ме хвани.

Тежката машина продължаваше напред. Право срещу него. Той направи голяма крачка надясно. После втора, трета. Постигна абсолютно права линия между тъпата муцуна и себе си. Скритият в шубраците камък остана точно зад гърба му. Джипът приближаваше. Той започна да отстъпва назад, като подтичваше на пръсти, без да отделя очи от кабината. Джипът неумолимо скъсяваше разстоянието. С ръмжене, подскачане и лъкатушене. Двайсет метра, десет, пет. Ричър се движеше заедно с него. В мига, в който усети докосването на първите бодли по прасците си, той отскочи встрани, претърколи се и зачака предницата да се забие в храстите и да се размаже в скалата.

Но това не се случи.

Човекът зад волана рязко натисна спирачката. Каросерията поднесе, предната броня потъна на около метър в храстите и спря. Местно момче, което знаеше какво крият подобни места. Скоростите изскърцаха. Шофьорът включи на заден и измъкна джипа от храстите. После включи на първа. Джипът се понесе право напред, бърз и огромен. Гумите бяха с дебел грайфер и бели, силно зацапани надписи отстрани. Зад тях се вдигаха малки облачета прах. Четири по четири. Мощният двигател виеше. Проснат на земята, Ричър виждаше пружините и амортисьорите, извивката на ауспусите и големите колкото футболни топки диференциали. В следващия миг се изправи, финтира надясно и се хвърли наляво, като се претърколи на земята. Шофьорът рязко нави волана, но не успя да го уцели, размазвайки кухи буци пръст на трийсет сантиметра от лицето му. Лъхна го миризма на нагорещено масло, бензин и изгорели газове. Връхлетя го какофония от звуци — ревът на двигателя, стърженето на скоростите, скърцането на пружините. Джипът отново включи на заден и се понесе към него със задницата напред. Изправил се на колене, Ричър имаше една секунда да вземе решение. Накъде? Навътре или навън? В шубраците или на открито?

Всъщност нямаше никакъв избор.

Да излезе на открито означаваше самоубийство. Отблизо автомобилът беше относително тромав, но той не можеше да бяга и криволичи до безкрайност. Никой не можеше. Изтощението щеше да си каже думата. Затова Ричър се изправи и потъна в храстите. Тръните се забиха в панталоните му. Задницата на джипа го последва. Шофьорът гледаше през рамо. Едър тип. Дебел врат, широки рамене, късо подстригана коса. Ричър се насочи право към центъра на гъсталака. Дълги, преплетени помежду си и ужасно бодливи клони се увиваха около глезените му. Шофьорът намали радиуса, но не достатъчно. Ричър се възползва от вътрешността на кръга и продължи напред.

Най-после стигна до скалата.

Ама каква скала! Много по-голяма от предишната. Онази беше назъбена, сякаш се беше откъртила от по-солиден къс, а тази беше цяла. Във формата на огромна торта с отчупен край, но не беше плоска, а издута и закръглена. Приличаше по-скоро на портокал с три-четири липсващи парченца, наполовина заровен в земята. Стигнал до тук преди петдесет хиляди години, по време на ледниковия период, чак от Канада, където заледеният сняг натрошава милиарди тонове скали, а после, в продължение на безброй столетия, бавно ги оглажда и ги смъква към равнината. По-големият фрагмент още беше тук, дълбоко потънал в богатата почва — огромна, леко загладена гранитна топка с плитко издълбан триъгълен процеп, наподобяващ захапката на гигантска уста, извърната на юг, към по-малкия си роднина. В единия си край захапката беше широка почти три метра, а в другия се свиваше наполовина.

Ричър спря да си почине, опрял гръб на скалата. Захапката остана вдясно, току зад рамото му. Джипът обърна и излезе от храсталаците. За частица от секундата през главата на Ричър мина абсурдната мисъл, че човекът зад волана се е отказал и е решил да се прибере у дома. Но после го видя да описва широк и ленив кръг и отново да се насочва към него. Движеше се бавно и застрашително. Тъпата муцуна се насочи право към него. Лицето на водача зад челното стъкло разцъфна в широка усмивка. Злобна, тържествуваща, смъртоносна. Първите храсти потънаха под хромираната броня. Шофьорът стискаше волана с две ръце и внимателно насочваше тежката машина към Ричър.

Целта му беше да притисне краката му към скалата.

Ричър запълзя нагоре по наклонената стена. Заднешком, на длани и пети, като огромен рак. Не след дълго се добра до заобления връх и колебливо се изправи. Намираше се на около метър и половина над основите на скалата. Предната броня спря на три сантиметра от камъка. Таванът се озова малко под краката на Ричър, с леко издигнат покрив на кабината. Двигателят остана да работи на празен ход. Разнесе се отчетливо щракане и дебелите палци на вратите потънаха надолу. Противникът му се беше заключил отвътре. Явно идеята да бъде измъкнат от кабината и въвлечен в юмручен бой не му харесваше. Умно от негова страна. Възможностите на Ричър намаляха. Би могъл да скочи върху кабината и да се опита да разбие с ритници челното стъкло. Но от опит знаеше, че автомобилните стъкла са доста по-здрави, отколкото изглеждат. Освен това мъжът в кабината разполагаше с много лесно решение — просто щеше да включи на скорост и да потегли. В този случай Ричър без съмнение щеше да бъде изхвърлен, освен ако не се вкопчеше в металните релси на покрива. Но ръцете го боляха твърде много, за да издържи на евентуалното бясно препускане през степите на Небраска, вкопчен в покрива на автомобил, който се движи поне с петдесет километра в час.

Пълна безизходица.

А може би не. Мъжът в кабината беше разкрил тактиката си. Изобщо не посегна към телефона си, а това означаваше, че е решил да го хване сам, със собствените си ръце. За да обере лаврите. Възнамеряваше да го направи като използва джипа за чук, а скалата — за наковалня. Но едва ли щеше да чака цял век. Със сигурност щеше да звънне на приятелчетата си в момента, в който неудовлетворението му вземеше връх.

Значи бе време за действие.

Ричър се плъзна по обратната страна на скалата и потъна в трънливите храсти. Чу как джипът прави маневра и тръгва да заобиколя препятствието. Минута по-късно муцуната му се появи отдясно. Натрошените трънаци запукаха под колелата. Машината описа къс завой, сякаш навлизаше в кръгово движение. Движеше се бавно и внимателно. Ричър предприе фалшива маневра за отвличане на вниманието — сякаш се готвеше да хукне на открито. Мъжът зад волана се хвана и излезе с десетина градуса от кръга, който описваше. Ричър моментално се върна обратно, заобиколи скалата и се напъха в плитката триъгълна захапка — чак до мястото, където пукнатините се събираха във формата на буквата V. Раменете му опряха в полегатите стени. Джипът се поколеба за секунда, после описа малък кръг в замръзналата земя и отново изскочи пред него. Движеше се напред на ниска предавка, със същата застрашителна скорост. Разстоянието помежду им бързо се скъсяваше. Три метра, два, един, половин…

После предната броня се удари в скалата по цялата си дължина — както с лявата си част, така и с дясната. Джипът спря. Точно на мястото, което искаше Ричър — на трийсетина сантиметра от бедрото му, затваряйки широката част на триъгълника. Усети топлината на радиатора, глухото боботене на мотора резонираше в гърдите му. Отново замириса на моторно масло, бензин, нагорещена гума и изгорели газове. Той опря ръце на закръглената броня и зае седнало положение. Идеята му беше да се плъзне под автомобила с краката напред, а после да се измъкне встрани, пълзейки по гръб.

Не се получи.

Явно желанието на шофьора да го хване беше толкова силно, че беше прежалил бронята си.

Ричър прекрати спускането си и застина на място. До слуха му достигна остро стържене. Шофьорът беше включил на бавна скорост. Идеална за изкореняване на дънери. Или за мачкане на хромирана ламарина. Моторът изрева. Четирите колела захапаха едновременно и каросерията се люшна напред. Съпротивление оказваха единствено собствените й ламарини. Бронята остро изскърца, двата й края се извиха, а после се сплескаха в скалата. Муцуната бавно се придвижваше напред. Два сантиметра, четири, шест… Колелата се въртяха бавно, но неумолимо. Една шарка на гумата, после още една. Бронята се сгъваше навътре с пронизително скърцане. Мощният осемцилиндров двигател с лекота я превърна в парче излъскан скрап.

Сега центърът на бронята се намираше на петнайсет сантиметра от гърдите на Ричър.

И продължаваше да се приближава. Бронята залепна плътно за болтовете, които я крепяха към рамата. И започна да оказва по-голямо съпротивление. Двигателят изрева, колата приклекна и се разклати на пружините си. За миг едно от предните колела изгуби сцепление. Бясното му въртене хвърли купища пръст, камъни и съчки в кухината на калника. Каросерията се разклати и започна да танцува на място. После гумата захапа отново. Ауспухът изхвърли облак черен дим, стоманените куки се сплескаха и машината отново се люшна напред.

Десет сантиметра до гърдите на Ричър.

Седем.

После куките поддадоха още малко и нагорещеният метал опря в шубата му.

Беше крайно време да изчезне.

Той изви главата си на една страна, оттласна се с ръце от бронята и се спусна надолу. Сякаш се потапяше във вода. Стигна някъде до средата, когато ламарината зад бронята започна да се огъва с пронизително скърцане. Двигателят виеше на пълни обороти, тръбите за изгорелите газове свистяха. Предницата преодоля още два сантиметра и средата на смачканата броня опря в бузата на Ричър. Той пропълзя надолу. Едното му ухо се оказа залепено за горещия метал, а другото — за студения гранит. Протегна крака, зарита с всички сили и успя да промъкне таза си през тесния процеп. После се просна по гръб под колата. Миг по-късно калниците се подгънаха, ликвидирайки последния светъл триъгълник над главата му. Остатъците от бронята се извиха назад и предницата се залепи за гранита.

Шофьорът продължаваше да натиска газта. Беше ясно, че не знае къде точно се намира Ричър, защото от мястото си не можеше да види какво става отпред. Очевидно се надяваше, че е успял да го притисне към скалата. Джипът продължаваше да се тресе като жив. Ричър лежеше по гръб под него. От лявата и от дясната му страна се въртяха тежките гуми, над главата му пулсираха тръбите на ауспуха, на сантиметри от лицето му висяха мръсни и очукани метални части. Всичко около него се движеше и тресеше — гайки, болтове, ремъци. Ричър не разбираше от коли. Не знаеше нито как да ги поправя, нито как да ги повреди. Освен това не разполагаше с инструменти.

Всъщност дали бе така?

Опипа джобовете си, колкото по навик, толкова и от отчаяние. В единия от тях имаше нещо твърдо. Сребърните прибори на Дороти, останали от закуската. Нож, вилица и лъжица. Тежки антики, които набързо беше пъхнал в джоба си, а после ги беше забравил. Извади ги. Имаха дълги и солидни дръжки, изработени от някаква стара разновидност на неръждаемата стомана.

Точно над главата му имаше плоска кутия, монтирана в задния край на двигателя. Приличаше на плитък контейнер, гледан отдолу. Черна и мръсна. Картерът, досети се той. Там се събираше маслото на двигателя. В средата му се виждаше голям шестоглав болт. Вероятно за източване на маслото. В сервиза го развиват, за да източат старото масло. А новото наливат отгоре.

Но в сервиза разполагат с гаечни ключове.

Ричър нямаше такъв.

Моторът напрегнато ревеше, каросерията се тресеше. Ричър се изтегли около метър нагоре, вдигна ножа и вилицата и ги кръстоса около болта на картера. Притисна ги здраво с палци и показалци и направи опит да ги завърти обратно на часовниковата стрелка.

Нищо.

Той си пое въздух, стисна зъби и опита отново, без да обръща внимание на болката, която прониза ръцете му. Болтът не помръдна. Реши да опита друга техника. Опря дръжките на приборите от двете страни на шестоъгълния болт, закрепи ги между пръстите на дясната си ръка, а с лявата завъртя цялата нестабилна конструкция.

Болтът помръдна.

Съвсем мъничко. Ричър отново напълни гърдите си с въздух, задържа го там и стисна приборите с цялата си сила. Пръстите му побеляха от напрежение. Лявата му ръка повтори въртеливото движение. Болтът беше стегнат много здраво и се въртеше трудно. Попадналата в резбата мръсотия заплашваше да го запечата завинаги. Но той продължи да го развива, дишайки тежко и напрегнат докрай. След два оборота и половина вероятно поради маслото, което попадна в резбата, солидният болт изведнъж започна да се развива леко, без почти никакви усилия. Ричър захвърли сребърните прибори, изтегли тялото си още малко нагоре и доразви болта с върховете на пръстите си. Двигателят продължаваше да работи на високи обороти. Високото налягане изхвърли маслото наведнъж, под формата на дебела и плътна струя. Без обичайното лениво прокапване. Блестящочерната течност се изстреля навън като къс метал и засъска по замръзналата земя. Премазаните от колелата съчки се оцветиха в черно и запушиха.

Ричър залепи ръце от двете страни на тялото си и запълзя по гръб към задната част на рамата. Бодливите храсталаци пречеха на движението и разкъсваха дрехите му. В крайна сметка успя да се добере до задната броня, хвана се с две ръце за нея и се изтегли изпод тежкия автомобил. Претърколи се до седнало положение, после бавно се изправи. Очите му се плъзнаха по каменистия терен. Търсеше някой по-голям камък, за да пръсне задното стъкло на кабината. Не намери такъв и се задоволи да заблъска с длани по покрива. Веднъж, втори път, с цялата си сила. После се обърна и побягна.