Лий Чайлд
Време за умиране (25)

25

Докторът категорично отхвърли идеята да отиде в къщата на Сет Дънкан. Той направи няколко крачки напред-назад, опипа нараненото си лице, навлажни устните си и плъзна език по разклатените си зъби.

— Може би Сет Дънкан си е у дома — рече той.

— Разчитам на това — кимна Ричър. — Ще можем да проверим и неговото възстановяване. Ако върви добре, ще го фрасна още веднъж.

— Положително ще бъде в компанията на футболистите си — предупреди го докторът.

— Няма. Те обикалят да ме търсят. Поне онези, които все още са на крака.

— Ох, не знам.

— Ти си лекар. Давал си клетва. Длъжен си.

— Опасно е.

— Опасно е и да станеш от леглото.

— Знаеш ли, че си луд?

— Не — поклати глава Ричър. — Предпочитам да мисля за себе си като за добросъвестен човек.

 

 

Качиха се в пикапа, отправиха се към двупосочния път и завиха надясно. На около три километра южно от мотела излязоха на шосето. Къщите на клана Дънкан бяха на още два-три километра, но на север. Две минути по-късно докторът втренчено ги оглеждаше. Ричър също им хвърли един поглед. Вражеска територия. Три бели къщи с три автомобила пред тях. Никакво оживление. Брет номер две сигурно бе предал посланието му. Вероятно прието и отхвърлено като обикновено перчене, въпреки че опожареният джип би трябвало да им говори нещо. Фамилията губеше битката, бавно, но стабилно. Би трябвало да го знаят.

Стигнаха отклонението, по което субаруто беше минало предишната нощ, и завиха наляво. След няколко завоя къщата на Сет Дънкан се появи пред очите им. На дневна светлина изглеждаше почти същата както през нощта. Бялата пощенска кутия с надпис „Дънкан“, заспалата зимен сън морава, старата двуколка. Правата алея, хамбарите — този път с отворени врати. В два от тях се виждаха задниците на автомобили. Червена спортна кола, може би мазда, подчертано дамска. И голям черен кадилак, подчертано мъжки.

— Това е колата на Сет — обади се докторът.

— Коя от двете? — усмихна се Ричър.

— Кадилакът.

— Бива си го — рече Ричър. — Може би трябва да го потрошим. Сега и аз разполагам с френски ключ. Искаш ли?

— Не, за бога! — отвърна докторът.

Ричър отново се усмихна и спря на мястото, където беше паркирал предната нощ. Слязоха едновременно и за миг останаха неподвижни на студа. Облакът над главите им беше все така ниско, мъглата се стелеше под него, готова да се спусне обратно и да влезе в правата си заедно с настъпването на нощта. Въздухът изглеждаше непрозрачен, плътен и сив.

— Време е за шоу — обяви Ричър и тръгна към вратата.

Докторът се повлече на метър-два след него. Ричър вдигна ръка и почука. Измина цяла минута, преди отвътре да се чуят леки и колебливи стъпки. Елинор.

Жената отвори и се изправи под рамката. Лявата й ръка придържаше вратата, а дясната, с разперени пръсти, опираше в насрещната стена. Сякаш имаше проблеми с равновесието. Или пък хоризонталното положение на ръката имаше за цел да предпази вътрешността на къщата от външен достъп. Беше облечена с черна пола и черен пуловер. Без колие. Устните й бяха нацепени, тъмни и подути. Носът й също беше силно подут. Жълтеникавите контузии ясно се виждаха въпреки грима.

— Вие — промълви тя.

— Доведох доктора — рече Ричър. — Искаме да проверим състоянието ви.

Очите на Елинор Дънкан се плъзнаха по лицето на спътника му.

— Изглежда зле, също като мен — констатира тя. — Сет ли го подреди така? Или футболистите? И в двата случая се извинявам.

— Не са били те — поклати глава Ричър. — По всичко личи, че в града гастролират двама здравеняци, появили се бог знае откъде.

Елинор Дънкан не каза нищо. Дясната й ръка се отлепи от стената и с лек жест ги покани да влязат.

— Сет у дома ли си е? — попита Ричър.

— Не, и слава богу — отвърна тя.

— Колата му е тук — обади се докторът.

— Излезе с баща си.

— Колко време ще го няма? — попита Ричър.

— Не знам. Но по всичко личи, че имат да обсъждат много неща.

Поведе ги към кухнята, където бяха обработили раните й през онази нощ. А може би и много пъти преди нея. Седна на един от столовете и обърна лицето си към светлината. Докторът се приближи и я огледа. Докосваше я с върха на пръстите си и питаше за болки в главата или в зъбите. Тя отговаряше така, както отговаряха хиляди хора в нейното положение. Малко дръзко, с оттенък на разочарование от самата себе си. Да, носът и устните все още я наболяваха. Да, имаше леко главоболие и зъбите й не бяха добре. Но дикцията й беше значително по-ясна, нямаше бели петна в паметта и зениците й реагираха нормално на светлината. Очевидно доволен, докторът я увери, че скоро ще се оправи.

— А как е Сет? — обади се Ричър.

— Страшно ви е ядосан — отвърна Елинор.

— Каквото повикало, това се обадило.

— Но вие сте много по-силен от него.

— А той — много по-силен от вас.

Жената го дари с продължителен поглед вместо отговор, после отмести очи. Лицето й издаваше несигурност, ограничена единствено от сковаността на подутите устни и болката в разбития нос. Много я боли, рече си Ричър. Очевидно е била ударена два пъти. Първо в носа, а после по-надолу — в устата. Първият удар е бил достатъчно силен, но без да счупи костта. Също като втория, предизвикал разкървавяване на устните, но запазил зъбите цели.

Два удара, внимателно насочени, точно изчислени, прецизно нанесени.

Удари на експерт.

— Не беше Сет, нали? — подхвърли той.

— Не беше — кимна тя.

— А кой?

— Ще цитирам заключението ви отпреди малко: двама здравеняци, гастролиращи в града.

— Бяха тук, така ли?

— Два пъти.

— Защо?

— Не знам.

— Кои са?

— И това не знам.

— Обявили са, че представляват фамилията Дънкан.

— Едва ли. Фамилията Дънкан не се нуждае от външна помощ, за да ме пребие. Отлично се справят и сами.

— Колко пъти ви е нанасял побой Сет?

— Може би хиляда.

— Това е добре. Разбира се, не и от ваша гледна точка.

— Може би от гледна точка на собствената ви чиста съвест?

— Нещо такова.

— Бийте го колкото искате — обяви тя. — Бийте го ден и нощ. Направете го на пихтия, строшете му костите. Лично аз нямам нищо против.

— А защо търпите всичко това? Защо не си тръгнете?

— Не знам — въздъхна тя. — Много книги са написани на тази тема. Изчела съм повечето от тях. Но къде да отида?

— Където и да е.

— Не е толкова просто.

— Защо?

— Просто ми повярвайте, става ли?

— Какво се случи?

— Преди четири дни се появиха двама мъже. Говореха с акцента на Източното крайбрежие. Приличаха на италианци. Носеха скъпи костюми и кашмирени палта. Сет ги покани в кабинета си. Не чух за какво разговарят, но усетих, че сме в беда. В къщата се появи някаква животинска миризма. Излязоха от кабинета двайсет минути по-късно. Сет гледаше кротко. Единият от мъжете обясни, че имали заповед да пребият Сет, но той ги убедил, че ще е по-добре да си го изкарат на мен. Отначало реших, че ще бъда изнасилена пред очите на съпруга си. Такава беше атмосферата. Онази животинска воня, за която споменах. Но стана нещо друго. Сет ме сграбчи и ме изправи пред онзи мъж. Той ме удари, после отстъпи място на колегата си. Удариха ме само по веднъж. В носа и в устата. Вчера вечерта се появиха отново и повториха операцията. После Сет излезе да хапне с приятели. Това беше всичко.

— Много съжалявам — промълви Ричър.

— Аз също.

— Но Сет не ви каза кои са тези хора, така ли? Нито пък какво искат?

— Не. Сет не ми казва нищо.

— Някакви предположения?

— Те са инвеститори — отвърна Елинор. — Или по-скоро представители на някакви инвеститори. Нищо друго не може да ми хрумне.

— „Дънкан Транспортейшън“ има инвеститори? — вдигна вежди Ричър.

— Предполагам. Не вярвам, че този бизнес е особено печеливш. В момента бензинът е доста скъп, нали? Или по-скоро дизелът, с който се движат камионите им. Зима е, постъпленията им са малки. Няма какво да се извозва. Всъщност какво знам аз? Те непрекъснато се оплакват. От новините разбирам, че времената са тежки, най-вече за обикновените банки и за дребния бизнес. Което означава, че те трябва да потърсят заем от други, по-неконвенционални източници.

— Много по-неконвенционални — кимна Ричър. — Но ако става въпрос за някакви финансови затруднения на „Дънкан Транспортейшън“, защо тези типове търсят мен?

— Наистина ли търсят вас?

— Да, него търсят — намеси се докторът. — Тази сутрин се появиха у дома. Удариха ме четири пъти и заплашиха да се разправят и с жена ми. Единственият им въпрос беше къде е Ричър. Предполагам, че са го задали и в мотела на мистър Винсънт. И на Дороти — жената, която работи там като камериерка.

— Това е ужасно! — прошепна Елинор. — Тя добре ли е?

— Жива е.

— А вашата съпруга?

— Малко е шокирана.

— Не мога да ви дам обяснение — въздъхна тя. — Не знам нищо за бизнеса на Сет.

— А знаете ли нещо за самия него? — попита Ричър.

— Какво например?

— Ами кой е, откъде идва…

— Искате ли нещо за пиене? — смени темата Елинор.

— Не, благодаря — отказа Ричър. — Разкажете ми за Сет. Откъде се е появил?

— Все същият въпрос. Осиновен е, като много други хора.

— Откъде?

— Той няма представа. Подозирам, че и баща му не е много наясно. От някаква фондация за осиновяване. Напълно анонимно.

— Никакви слухове, така ли?

— Никакви.

— А Сет не си ли спомня нещо? Хората казват, че когато се е появил, той вече е бил достатъчно голям, за да ходи на детска градина. Би трябвало да има някакви спомени.

— Той никога не говори на тази тема.

— А какво знаете за изчезналото момиченце?

— Още един изтъркан въпрос. Господ знае, че не съм сляпа нито за грешките на Сет, нито за тези на семейството му. Но по случая е проведено задълбочено федерално разследване, което ги оневинява. Това не е ли достатъчно?

— По онова време вие не сте били тук, нали?

— Не. Израснах в Илиной, съвсем близо до Чикаго. Когато се запознах със Сет, той беше вече на двайсет и две. Тогава се опитвах да стана журналистка, но си намерих работа в един вестник чак тук, в Линкълн. Поръчаха ми материал за цените на царевицата, разбира се. Във въпросния вестник това беше единствената тема заедно със спортните новини. Сет току-що беше станал директор на „Дънкан Транспортейшън“ и аз го помолих за интервю. После изпихме по един коктейл. Отначало бях много хлътнала по него. А после — не толкова.

— Ще се оправите ли?

— А вие? С онези здравеняци, които ви търсят под дърво и камък?

— Аз заминавам — отвърна Ричър. — На юг, после на изток. Към Вирджиния. Искате ли дойдете с мен? Можете да стигнете междущатската магистрала и да не се върнете никога повече.

— Не — отвърна Елинор Дънкан.

— Сигурна ли сте?

— Да.

— В такъв случай не мога да ви помогна.

— Вече го направихте. Много повече, отколкото съм очаквала. Счупихте му носа и ме направихте адски щастлива.

— Трябва да дойдете с мен — въздъхна Ричър. — Трябва да се махнете от това проклето място. Лудост е да останете тук. И да се чувствате гадно.

— Аз ще го надживея — отвърна жената. — Това е мисията на живота ми: да ги надживея всичките.

Ричър не каза нищо повече. Огледа кухнята, сякаш искаше да провери какво ще й остане, след като ги надживее. Вътре беше пълно със скъпи уреди. Повечето италиански, но имаше и немски, и американски. Автомобилен ключ в стъклена купа на масата.

— Това ли е ключът за кадилака на Сет? — попита той.

— Да — кимна Елинор.

— Редовно ли си зарежда колата?

— Обикновено да. Защо?

— Мисля да я открадна — кротко поясни Ричър.