Лий Чайлд
Време за умиране (43)

43

Наемникът на Махмейни изпитваше страх. Обикаляше вече двайсетина минути, без да види нищо. В един момент попадна на къща с бяла пощенска кутия, върху която беше изписана фамилията на собственика: Дънкан. С големи добре осветени букви. Самата къща беше хубава, наскоро реставрирана. Това трябва да е щабквартирата им, помисли си той. Но се оказа, че не е така. В нея имаше само една жена, която заяви, че не знае нищо. Сравнително млада и със скорошни следи от побой по лицето. Тя го информира, че фамилията Дънкан се състои от четирима души — баща, син и двама чичовци. Била омъжена за сина. В момента мъжете били заедно, но на друго място. Насочи го към трите сгушени една до друга къщи, които той вече беше видял, но не им беше обърнал внимание. Може би защото бяха безлични, скрити зад недовършена метална ограда. И изобщо не приличаха на жилища, обитавани от известни и заможни хора.

Въпреки това той обърна колата и се насочи натам. Караше бързо и почти прегази някакъв шантав пешеходец, който изскочи от мрака на няколко метра пред него. Видя пламъците малко след като излезе на асфалтовия път. На север, встрани от шосето. Буйни, като от възпламенен бензин. Подмина къщите и се понесе натам. Не след дълго установи и точното местоположение на пожара — мотелския паркинг. Гореше кола. Или по-скоро останките от кола. Нажежено до червено голо купе посред адския огън. Съдейки по формата му, иранецът стигна до заключението, че това е фордът, нает от хората на Сафир. Те все още бяха вътре. Или по-скоро онова, което беше останало от тях. Полуоголени скелети, които все още горяха. С овъглени вътрешности и призрачно вдигнати изпепелени ръце. Телата им се тресяха и подскачаха като живи в нагорещения въздух.

Хората на Роси ги бяха убили. А това означаваше, че бяха убили и Асгар, вероятно преди броени часове. Планът на Роси беше ясен. Той вече беше установил постоянен контакт с фамилията Дънкан в началото на веригата. А сега работеше по отстраняването на Сафир и Махмейни, за да продава директно на саудитците, които бяха в противоположния край на веригата. Ясно и отлично обосновано поведение. Роси обаче беше допуснал хората му да започнат твърде рано. Те бяха поели инициативата. Беше истински заговор. Изборът на времето беше впечатляващ, също като уменията им. В рамките на някакви си трийсет минути бяха издебнали и отстранили Асгар, а после се бяха отървали от колата му. Което си беше отлично постижение. Асгар беше жилав тип и имаше глава на раменете си. Не би се предал лесно. Добър партньор и верен приятел. Който в момента го гледаше от отвъдното и плачеше за отмъщение. Наемникът на Махмейни усещаше присъствието му съвсем осезателно, сякаш стоеше до него. Всичко това усили чувството му за самота насред вражеската територия в търсене на начин да се защити. Необичайни чувства за него. Именно те пораждаха страх в душата му. Приоритетите му претърпяха внезапна промяна. Непознатият здравеняк можеше да почака. Сега главни мишени бяха хората на Роси.

Човекът на Махмейни започна още там, пред мотела. Беше успял да забележи някакъв тип, който надничаше през прозореца. Със странна коса. Очевидно местен. Може би беше собственикът на мотела. Ако не друго, поне щеше да му покаже посоката, в която бяха поели хората на Роси.

Роберто Касано и Анджело Манчини бяха спрели на шест километра на север. С изключени светлини и работещ двигател. Касано говореше по телефона с Роси. Наближаваше два сутринта, но въпросите не търпяха отлагане.

— Тази сделка е между теб и Сет Дънкан, нали? — попита Касано.

— С него направих първия контакт преди доста време — отвърна Роси. — Фамилията се включи веднага след това. По всичко личи, че там при вас се работи само когато има пълно единодушие.

— Но сделката си остава твоя, нали?

— В какъв смисъл?

— В смисъл, че в нея не участват и други.

— Разбира се, че е моя — отвърна Роси. — В това няма никакво съмнение. Винаги е била моя и ще си остане такава. Защо питаш? Какво става, по дяволите?

— Става това, че Сет Дънкан е отстъпил колата си на наемника на Махмейни.

Насреща се възцари тишина.

— Днес следобед, когато се регистрирахме в „Мариот“, на паркинга отпред имаше един кадилак. Твърде стар, за да бъде кола под наем. По-късно видяхме, че го ползва иранецът. Отначало решихме, че го е откраднал, но се оказа, че не е така. Местните казаха, че това е личният автомобил на Сет Дънкан. Следователно той му го е отстъпил. Трябва да го е закарал там лично и го оставил на паркинга. А после, след като установихме първоначалния контакт, човекът на Махмейни започна солова акция. Отначало решихме, че хората на Сафир са видели сметката на партньора му или пък онзи просто е изчезнал. Но сега вече знаем, че директно е дошъл тук с взетата под наем кола. В момента най-вероятно е при фамилията Дънкан. А може би и двамата са там, като добри приятелчета. Ние сме напълно прецакани, шефе. Изхвърлят ни от играта.

— Не може да бъде.

— Твоят контакт отстъпва колата си на конкуренцията, шефе. Очевидно са си легнали заедно. Как иначе да тълкувам случилото се?

— Няма как да вляза в контакт с крайния купувач — каза Роси.

— Налага се да опиташ.

Още една продължителна пауза.

— Добре — рече най-сетне Роси. — Предполагам, че няма невъзможни неща. Вие се заемете с момчетата на Махмейни. Всичко друго оставете за после. Направете така, сякаш никога не са се раждали. После обяснете на Сет Дънкан, че е допуснал грешка. Намерете начин да привлечете вниманието му. Може би чрез жена му. Когато приключите, влезте в контакт с тримата старци. Предупредете ги, че ако продължават да шикалкавят, ще поемем целия бизнес, чак до Ванкувър. Точно след един час искам и тримата да са се подмокрили.

— А какво да правим с Ричър?

— Намерете го, отрежете му главата и я поставете в кутия. Покажете на онези Дънкан, че сме готови на всичко. Нека бъдат сигурни, че можем да стигнем до всеки, навсякъде и по всяко време. Обяснете им, че те ще бъдат следващите.

Ричър се свести за втори път и моментално разбра, че часът е два сутринта. Часовникът в главата му отново работеше. После си даде сметка, че се намира в мазето на някаква къща. Не в недовършен плувен басейн и не в подземен бункер. Бетонът беше дебел и с високо качество, защото Небраска е земя на ураганите и торнадата. Със съответните задължителни предписания и стандарти за строителство и изисквания на застрахователните компании. А може би собствениците просто бяха попаднали на съвестен архитект. Всичко това навеждаше на мисълта, че става въпрос за мазето на доктора. Отчасти защото не беше минало достатъчно време, за да бъде прехвърлен другаде, отчасти защото къщата на доктора беше сравнително нова и единствената в околността, която приличаше на проектирана от архитект в съответствие със строителните стандарти. Преди години хората бяха строили къщите си сами и просто стискаха палци да не ги постигне най-лошото.

От всичко това следваше, че тръбите с различен диаметър имат отношение към водоснабдяването, канализацията и отоплението. В железните кутии с олющена зелена боя бяха горелките и водните нагреватели. Имаше и електрическо табло, вероятно пълно с прекъсвачи. Вратата в горния край на стълбите се отваряше навън, към коридора. А не навътре към стълбите. Никой не поставя врата, която се отваря към стълбите зад нея. Това би означавало сигурно падане, когато собственикът е разсеян. Като в сапунен сериал. А торнадото може да се придвижва с четиристотин и петдесет километра в час. По-добре тази сила да притиска вратата отвън навътре, отколкото да я откъсне от пантите на убежището.

Ричър се надигна до седнало положение. Явно беше изгубил съзнание в самия ъгъл на помещението. С отпусната на гърдите глава. Там, където се срещаха стените. Вратът му беше малко схванат, а това беше добър знак. Който означаваше, че болката в носа се беше превърнала в нещо по-обичайно и не толкова интензивно — като фонов шум. Вдигна ръка да провери. Носът все още го болеше, чудовищно подут и покрит с открити рани, но прекършената кост беше на мястото си. В общи линии. Почти. Горе-долу. Едва ли изглеждаше добре. Но той по принцип не изглеждаше кой знае колко добре. Изплю се в дланта си и направи опит да избърше засъхналата кръв от устните и брадичката си.

После се изправи на крака. В мазето не бяха складирани никакви вещи. Нямаше претъпкани лавици, нямаше купчини прашни кашони, нямаше работна маса и табло за инструменти на стената. Тези неща се намираха някъде другаде, най-вероятно в гаража. Всяко домакинство ги има. Това мазе обаче беше само убежище срещу торнадо, нищо друго. Не беше дори място за уединение. Липсваха типичното за подобни случаи продънено канапе и стар модел телевизор, нямаше годен за употреба хладилник, маса за билярд или скрити бутилки бърбън. Тук бяха само най-необходимите съоръжения за функционирането на къщата. Отоплението работеше на пълни обороти и вдигаше доста шум. Достатъчно силен, за да заглуши всички долитащи отвън звуци. Затова Ричър запълзя нагоре по стълбите и залепи ухо за вратата. Успя да долови далечни гласове, напълно неразбираеми. Един, после друг, в нормален ритъм. Мъжки и женски. Въпроси и отговори. Вероятно Сет Дънкан разпитваше Дороти Коу или съпругата на доктора. Кратки въпроси и едносрични отговори. Отрицателни отговори. Лишени от стрес, без присъствието на паника или болка. Примирени. Съпругата на доктора или Дороти Коу просто казваха не, спокойно, търпеливо и твърдо в отговор на всеки въпрос. Несъмнено имаха и слушатели. Ричър усещаше присъствието и на други хора в къщата. Долавяше дишането и движенията на телата им, чуваше стъпките им. Докторът, плюс още поне двама души. Най-вероятно футболистите.

Натисна бравата, бавно и внимателно. Тя покорно се спусна надолу, но вратата не се отвори. Беше заключена, както можеше да се очаква. Солидна врата с дебела рамка, която не помръдваше. Заради ураганите и торнадата, изискванията на закона, стандартите за строителство и съвестните архитекти. Ричър пусна бравата и се повлече обратно надолу. За миг се запита дали стандартите за строителство, законите и съвестните архитекти са предвидили втори път за достъп до убежището. Например капак в пода на основната спалня. Според него подобно нещо съвсем не беше лишено от логика. Ураганите връхлитат внезапно. Дълбоко заспалите обитатели на къщата едва ли имат време да излязат в коридора и да се насочат към единствената врата на убежището. Зае се с оглед на цялото помещение. Схванатият му врат енергично протестираше срещу вдигнатата към тавана глава. Капаци нямаше. Никакъв втори път за достъп, следователно и никакъв втори път за изход. Само дебели, плътно наредени дъски, стъпили на още по-дебели носещи греди.

Той спря да си почине в средата на помещението. Имаше няколко опции, но никоя от тях не гарантираше успех. Би могъл да спре топлата вода, но това щеше да бъде една бавна провокация и нищо повече. Едва ли някой щеше да се къпе през следващите няколко часа. Би могъл да спре и отоплението — нещо доста по-сериозно, имайки предвид сезона. Уви, и в този случай реакцията щеше да бъде бавна, освен това щяха да страдат и невинни хора. Би могъл да изключи осветлението в цялата къща, възползвайки се от прекъсвача на електрическото табло. Но горе имаше поне една пушка, плюс няколко фенерчета. Той обаче беше от погрешната страна на заключената врата, без оръжие, без средства за реална атака.

Лошо.

Много лошо.