Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джак Ричър (15)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Worth Dying For, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 92 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
danchog (2012)
Форматиране
Cecinka (2013)

Издание:

Лий Чайлд. Време за умиране

Италианска. Първо издание

Издателство „Обсидиан“, София, 2010

Редактор: Матуша Бенатова

Коректор: Симона Христова

История

  1. — Добавяне

46

Докторът, съпругата му и Дороти Коу седяха кротко в трапезарията, но футболистът с пушката беше напуснал мястото си до вратата, лежеше на канапето в хола и гледаше запис на най-интересните моменти от последния кръг на НФЛ. Телевизорът на доктора беше голям, скъп и последна дума на техниката. Партньорът му вече не беше пред вратата на мазето. Стоеше в коридора и гледаше предаването отдалеч. И двамата бяха силно заинтригувани от ставащото на екрана. Звукът беше нисък, но кристалночист благодарение на големите тонколони. Осветлението в дневната беше изключено, по стените подскачаха ярки отблясъци. Нощта зад прозореца беше тъмна и тиха. Телефонът звъня три пъти, но никой не вдигна. Обстановката беше спокойна. Като на първия ден от Коледа или следобедните часове в Деня на благодарността.

После електричеството угасна.

Телевизорът потъмня, монотонното бръмчене на отоплението утихна. Настъпи пълна тишина. Температурата бързо започна да пада, а стените сякаш се стопиха. Сякаш вече нямаше разлика между вън и вътре. Сякаш къщата изведнъж се беше сляла с безбрежната пустош наоколо.

Футболистът в коридора се отлепи от стената и застана неподвижен. Партньорът му спусна краката си на пода и изправи гръб.

— Какво стана? — попита той.

— Не знам — отвърна другият.

— Докторе?

Докторът стана от мястото си на масата и се запрепъва към вратата.

— Токът спря — рече той.

— Сериозно ли говориш, Шерлок? Да не си забравил да си платиш сметката?

— Не е това.

— А какво е?

— Може би са го спрели в целия район.

Онзи в дневната пристъпи към прозореца и надникна навън.

— Как да разбереш в тази тъмница, по дяволите? — изруга той.

— Къде са бушоните? — обади се партньорът му в коридора.

— В мазето — отвърна докторът.

— Работата е ясна. Ричър се е свестил и ни прави номера. — Младежът си проправи път към вратата на мазето, опипвайки стената с ръце. После удари с юмрук по солидното покритие: — Включи тока, задник!

Никакъв отговор.

Къщата тънеше в непрогледен мрак.

— Ричър, включи бушоните!

Отговор не последва.

Студ и мрак.

Здравенякът от дневната започна да си проправя път към коридора.

— Може би не се е свестил — промърмори той. — Може би наистина са спрели тока централно.

— Имаш ли фенерче, докторе? — попита колегата му.

— Имам, но в гаража.

— Иди да го вземеш.

— Не виждам нищо.

— Ще се оправиш.

Докторът колебливо се повлече по коридора. Разперените му пръсти докосваха стената. С първия от футболистите се сблъска директно, а втория успя да заобиколи. Добра се до кухнята, където налетя първо на някакъв стол, а после бедрото му влезе в болезнено съприкосновение с ръба на масата. Не им е лесно на слепците, въздъхна той и плъзна пръсти по плота, мивката и печката. Целта му беше мокрото помещение в съседство, срещу което се намираше вратата за гаража. Успя да я напипа с протегнати напред ръце, завъртя се на деветдесет градуса и натисна бравата.

Миг по-късно се озова в студеното помещение. Насочи се към работната маса и пръстите му започнаха да изследват старателно подредените инструменти на стената над нея. Чук, който можеше да свърши работа за някой тежък удар. Отвертки, които ставаха за ръгане. Френски ключове, ледени при докосване. Откри пластмасовия цилиндър на фенерчето и го откачи от куката. Натисна копчето. Появи се слаба жълтеникава светлина. Удари го в дланта си и светлината стана малко по-силна. Обърна се и видя футболиста на крачка от себе си. Онзи, който допреди малко се излежаваше в дневната.

Здравенякът издърпа фенерчето от ръцете му, опря го под брадичката си и се ухили. Заприлича на онези осветени отвътре маски, които децата използват на Хелоуин.

— Добра работа, докторе — похвали го той, обърна се и тръгна обратно, осветявайки пътя пред себе си. Докторът тръгна след него. — Върни се в трапезарията — процеди той, пропусна го пред себе си и добави: — Всички оставате на място, без да мърдате.

После затвори вратата.

— А сега какво? — подхвърли партньорът му.

— Трябва да разберем дали Ричър се е свестил — отвърна здравенякът с фенерчето.

— Халосахме го здравата — поклати глава партньорът му.

— Какво е предположението ти?

— А твоето?

Вместо отговор младежът с фенерчето прекоси коридора към вратата на мазето и заблъска с длан по нея.

— Ричър! Ако не включиш осветлението, тук ще стане лошо! — извика той.

Отговор нямаше.

Пълна тишина.

— Не се шегувам, Ричър! — изрева онзи с фенерчето и нанесе поредния силен удар по вратата. — Включи проклетото осветление!

Никакъв отговор.

Пълна тишина.

— А сега какво? — попита другият.

— Доведи жената на доктора! — заповяда партньорът му и обърна светлината към вратата на трапезарията. Колегата му изчезна зад нея и миг по-късно се появи със съпругата на доктора, като я държеше за лакътя. — Започвай да крещиш! — извика здравенякът с фенерчето.

— Какво?!

— Започвай или аз ще те накарам да викаш!

Жената примигна на светлината, напълни дробовете си с въздух и нададе продължителен вик. Когато спря, онзи с фенерчето отново заблъска по вратата.

— Чу ли това, задник?

Не получи отговор.

Пълна тишина.

Той махна в обратна посока и колегата му дръпна жената обратно към трапезарията.

— Сега какво? — попита той, след като затвори вратата.

— Ще чакаме да се съмне — отвърна партньорът с фенерчето.

— Дотогава има четири часа.

— Предложи нещо по-добро.

— Можем да се обадим на шефовете.

— Те ще ни кажат да се оправяме сами.

— Аз няма да вляза в мазето. Не и докато онзи тип е вътре.

— Аз също.

— Какво ще правим тогава?

— Ще го чакаме да излезе. Той се мисли за голям хитрец, ама не е. Просто ще си седим на тъмно. Не е сложно, всеки може да го направи.

Тръгнаха към дневната, следвайки танцуващата светлина на фенерчето. Настаниха се един до друг на канапето, а ремингтънът легна между тях. Изключиха фенерчето, за да пестят батерията. Стаята потъна в непрогледен мрак. Тих и студен.

 

 

Иранецът измина стотина метра успоредно на алеята за коли и стигна оградата на юг, която препречваше пътя му. Тя маркираше долната лява част на имота на Дънкан, която беше във формата на буквата Т. Беше изработена от десетсантиметрови винкели, наредени един над друг. Сравнително лесна за преодоляване. Той я прескочи без проблеми, спря и се огледа. Трите пикапа и маздата бяха паркирани вляво от него, а най-южната къща се намираше точно отпред. Само тази в средата беше тъмна. В южната и северната се виждаше слаба светлина. Сякаш се използваха вътрешните стаи, светлината от които стигаше до предните прозорци благодарение на отворените врати. Във въздуха се носеше миризмата на горящи дърва. Но не се чуваше нищо, включително и приглушени разговори. Човекът на Махмейни се поколеба накъде да тръгне. Наляво или надясно?

 

 

Касано и Манчини прекосиха тъмното и пусто поле. Пред тях тъмнееше средната къща, която, доколкото им беше известно, принадлежеше на Джонас. За разлика от нея съседните къщи светеха. Светлината идваше от кухненските прозорци и очертаваше ярки правоъгълници в буренясалия заден двор. Касано беше наясно, че макар и почти погълнат от почвата, чакълът все пак щеше да издава шум. По-рано през деня го беше изпробвал, когато бе излязъл навън, за да разговаря на спокойствие с Роси. Следователно беше най-добре да останат от вътрешната страна на оградата в далечния край на парцела. От там можеха да стигнат до сградите почти без риск да бъдат чути. Но към коя от тях да се насочат? Лявата или може би дясната? Към къщата на Джаспър или към тази на Джейкъб?

 

 

Всички членове на фамилията Дънкан бяха в мазето на Джаспър и ровеха из кашоните с надеждата да открият още някоя ампула животинска упойка. Последните количества от препарата за упояване на прасета бяха използвани за носа на Сет, но ръката му и бездруго се нуждаеше от нещо по-силно. Два от пръстите бяха толкова подути, че кожата сякаш щеше да се пръсне. Джаспър се сети, че има нещо за коне, и предложи да го инжектират в китката на Сет. Без да е лекар, той беше стигнал до заключението, че и при хората, и при конете става въпрос за препарат, който по някакъв начин въздейства върху нервите. Какво друго?

Сет не се оплакваше от забавянето. Според Джаспър той приемаше ситуацията много добре. Явно растеше и помъдряваше. Беше сприхав, когато се оказа със счупен нос, но сега в поведението му имаше видима промяна. Очевидно беше доволен, че е успял да залови нападателя си сам, без чужда помощ. Радостта от това постижение и перспективата за скорошно отмъщение бяха една добра анестезия.

— Това ли е? — попита Джонас и вдигна някакво кръгло кафяво шишенце. Етикетът му беше размазан, но по него все пак личаха някакви неразбираеми думи, вероятно на латински. Джаспър присви очи в здрача, после кимна.

— Браво на теб. Откри го.

После над главите им прозвучаха тежки стъпки.