Лий Чайлд
Време за умиране (60)

60

Джейкъб и Сет Дънкан се отдалечиха на трийсетина метра от пожара, подгонени от животинския инстинкт за самосъхранение. После спряха и се обърнаха, самотни и незначителни сред огромната пустош. Видяха джипа и по лицата им се изписа недоумение. Той беше от техните, караше го едно от техните момчета, което изобщо не си беше направило труда да им помогне. После зърнаха и пикапа на Дороти Коу в обратната посока, отново се обърнаха към джипа и започнаха да проумяват. Спогледаха се и хукнаха отново. Този път в различни посоки.

Ричър вдигна телефона.

— Представи си един часовников циферблат — рече той. — Аз съм на девет нула — нула, а вие сте на дванайсет. Джейкъб бяга към десет нула — нула, а Сет към седем. Сет е мой, а Джейкъб е ваш.

— Разбрах — отвърна Дороти Коу.

Ричър вдигна крак от спирачката и завъртя волана с една ръка. Джипът описа широк и ленив завой, насочвайки се отначало на север, а после на изток, като подскачаше по неравния терен. Страничното стъкло бързо се нагря от пламъците на пожара. Пред него Сет се препъваше по замръзналата пръст. Седемдесет метра го деляха от асфалтирания път. В ръката си държеше нещо.

— Джейкъб има оръжие — прозвуча гласът на Дороти Коу.

— Какъв тип?

— Пистолет. Или по-скоро револвер. Не мога да видя добре, защото колата подскача.

— Намали и го огледай добре.

Изтекоха десет дълги секунди, после тя се обади:

— Според нас това е обикновен револвер с барабан за шест патрона.

— Той използва ли го?

— Още не.

— Ясно. Дръжте го под око, но не се приближавайте. Той няма къде да отиде. Нека се поумори.

— Разбрано.

Ричър остави телефона на съседната седалка и продължи на юг след Сет, като поддържаше дистанция от около трийсетина метра зад него. Сет наистина много бързаше. И без помощни средства Ричър беше готов да се обзаложи, че и в неговата ръка се поклаща револвер, може би близнак на онзи, който държеше баща му.

Ричър нави волана и леко увеличи скоростта. Разстоянието до беглеца намаля на двайсетина метра. Размахал ръце и отметнал глава, Сет бягаше с всички сили. В ръката си наистина държеше пистолет. С късо дуло, не по-голямо от показалец. До асфалтовия път оставаха четирийсет метра. Ричър нямаше представа защо Сет се бе насочил към него. Не виждаше никакъв смисъл в това. По асфалтовата лента нямаше никакво движение. От двете му страни се простираше равна земя чак до хоризонта. Може би ставаше въпрос за проблем на поколенията. Може би най-младият Дънкан разчиташе на общинската инфраструктура за спасението си. А може би искаше да се върне у дома, където разполагаше с по-сериозни оръжия. Посоката на движението му беше горе-долу правилна. Но ако наистина бе така, значи той или бе напълно отчаян, или бе най-големият оптимист на света. Трябваше да пробяга повече от три километра, но беше преследван от автомобил.

Ричър остана на двайсет метра зад него и продължи да го наблюдава. Далеч зад гърба му се разнесе силен тътен. Беше се взривила последната газова бутилка. Огледалото за обратно виждане се запълни с рояк от искри. Пред него Сет продължаваше да тича.

В следващия миг той изведнъж се закова на място и се обърна. Стисна револвера с две ръце, разкрачи крака и се прицели. Алуминиевата шина на лицето му мътно проблясваше. Гърдите му ускорено се надигаха и отпускаха, крайниците му трепереха. Въпреки че беше хванат с две ръце, револверът описваше кръгове с големината на баскетболна топка. Ричър спря, включи на задна и се отдалечи на трийсет метра. Чувстваше се напълно сигурен. Между него и оръжието имаше масивен 8-цилиндров двигател, а и шансовете на един задъхан нетрениран човек да улучи самата кола от трийсет метра разстояние бяха малки, дори незначителни. Да не говорим за директен изстрел през предното стъкло, чиито шансове предвид сложната траектория бяха пълна нула.

Сет стреля три пъти в бърза последователност. С рязко натискане на спусъка и силен откат на ръкохватката. Дулото подскочи нагоре-надолу, без никакъв контрол на страничното отклонение. Ричър дори не мигна. Проследи трите пламъчета с професионален интерес, като се опитваше да идентифицира оръжието. Не успя, защото трийсет метра бяха все пак значително разстояние. На пазара имаше револвери със седем и осем патрона в барабана, но те се срещаха сравнително рядко. Затова стигна до заключението, че в случая ставаше въпрос за обикновен револвер с шест патрона, три от които вече бяха изстреляни. Телефонът на съседната седалка разтревожено изписука.

— Добре ли си? — попита Дороти Коу. — Чухме изстрели!

— Всичко е наред — отвърна Ричър. — А вие как сте? Има опасност тоя да улучи по-скоро вас, отколкото мен.

— Добре сме.

— Къде е Джейкъб?

— Продължава да бяга на югозапад. Но вече намали темпото.

— Не го изпускайте от очи — рече Ричър и остави телефона на седалката.

Глокът все още тежеше в джоба му. Когато човек управлява кола с ляв волан, а стреля с дясната ръка, възниква един сериозен проблем: за да произведе изстрел, той трябва да го направи директно през предното стъкло. Някога, във времето на пясъчните стъкла, това е било сравнително лесно, но съвременните автомобили са оборудвани с изключително здрави челни стъкла, ламинирани с няколко слоя специална пластмаса. А и тежкият френски ключ беше останал в горящото тахо и вероятно вече се беше върнал в предишното си физическо състояние на къс разтопен метал.

Сет си почиваше, силно приведен напред. Дишаше дълбоко, главата му почти опираше в колената. След няколко вдишвания и издишвания той се изправи, затаи дъх и отново вдигна револвера. Този път с далеч по-добра концентрация и контрол. Дулото продължаваше да описва кръгове, но вече с големината на топка за бейзбол. Ричър завъртя волана и стъпи на газта. Колата описа бърз кръг и като че ли щеше да заеме първоначалната си позиция. Но това беше само заблуждаваща маневра. Воланът се изви в противоположна посока и тежката машина описа голяма осмица. Първият изстрел на Сет попадна в празно пространство, но вторият издрънча в рамката на купето вдясно, малко над челното стъкло на джипа. На по-малко от два метра от главата му.

Остана му само един патрон, изчисли Ричър.

Но се оказа, че е сгрешил. Видя как Сет яростно натиска спусъка, видя и въртенето на барабана. Но изстрели не последваха. Или патроните му са били с един по-малко, или барабанът е побирал само пет. Такива са револверите „Смит-60“, помисли си той. Междувременно Сет безпомощно се огледа, а после запрати револвера към кабината. Най-после мерникът му се оказа точен. Този човек не би трябвало да използва огнестрелно оръжие, а да хвърля камъни. Револверът се заби в предното стъкло, точно над волана. Ричър неволно се сви. Желязото отскочи и падна встрани. После Сет се обърна и хукна да бяга. Останалото беше лесно.

Ричър стъпи на газта и стисна волана с две ръце, като насочи тежкия джип точно по следите на беглеца. Скоростта достигна почти шейсет километра в час. Ако беше лека кола, ударът най-вероятно щеше да прехвърли жертвата над мотора и покрива. Но това беше тежък джип с тъпа муцуна, вирната високо над земята. Могъщ като парен чук, той блъсна Сет отзад, някъде над коленете и по-ниско от раменете. Като удар от двутонна тояга. Воланът подскочи в ръцете на Ричър. Главата на Сет внезапно изчезна от погледа му, а тялото му сякаш беше засмукано от земното притегляне със страшна сила. Лявото задно колело леко подскочи, сякаш преодоляваше някакво дребно препятствие. После джипът продължи пътя си, поклащайки се леко по неравностите на почвата.

Ричър намали, описа широк кръг и пое обратно. Искаше да провери дали има нещо за довършване. Оказа се, че няма. Без никакво съмнение. През живота си беше виждал много мъртъвци, но Сет Дънкан беше по-мъртъв от всички.

Вдигна телефона от съседната седалка и го опря до ухото си.

— Сет Дънкан е отстранен — докладва той, изправи волана и пое на югозапад, направо през замръзналите угари.