Лий Чайлд
Време за умиране (13)

13

Пътят представляваше тясна и права като конец лента. Пусти и тъмни ниви отдясно, пусти и тъмни ниви отляво. Светлината на луната и звездите беше достатъчна, за да вижда силуетите. Но силуетите бяха малко. Тук-там по някое самотно дърво. Разораната земя се простираше чак до хоризонта. След пет километра на запад се появиха две постройки. Едната голяма, другата по-малка. Самотни сред голото поле. Личеше, че са дървени, въпреки разстоянието и мрака. Не бяха нито съвсем квадратни, нито съвсем прави. Сякаш земята бавно ги засмукваше. Сантиметър по сантиметър, ъгъл след ъгъл.

Ричър намали и пое по черния път, който представляваше два дълбоко изровени от тракторите коловоза със суха трева помежду им. Замръзнала и твърда като тел. Пикапът започна да се люшка. Изпод колелата му се разлетяха ситни камъчета. Коловозът направи завой, после още един, следвайки извивките на терена. Земята беше твърда като камък. Нямаше прах. Двете сгради бавно растяха пред очите му. Едната беше хамбар, а другата — някаква по-малка допълнителна постройка. Разстоянието помежду им беше стотина метра. Може би сто и двайсет. Обрасли със спяща растителност, поникнала от заблудени семена, довени от вятъра. През зимата тази растителност не представляваше нищо повече от голи и сухи пръчки. Но през лятото може би щеше да се превърне в свеж бръшлян.

Той първо надникна в хамбара, който стърчеше самотно, заобиколен от напукан черен асфалт. Беше построен от греди, които изглеждаха здрави като стомана, но всъщност вече бяха изгнили, наклонени на една страна. Плъзгащата се врата беше достатъчно голяма, за да пропусне едра селскостопанска техника. Безнадеждно блокирана от хлътването на цялата сграда. Особено дясната й част, потънала дълбоко в земята. Водещото колело на портала беше изскочило от релсата.

Вградената вратичка в портала имаше нормални размери и беше заключена. Прозорци липсваха.

Ричър се върна обратно и подкара пикапа към другата постройка. Оказа се, че тя е обикновена барака. Отвореният й край гледаше в обратна посока на хамбара. Коловозите влизаха чак вътре. Беше някакъв склад, използван рядко и преди много време. Два пъти по-дълъг от пикапа и малко по-широк от него.

Перфектно.

Ричър вкара машината вътре и спря едва когато кабината се оказа под нещо като полуетаж, запълнил подпокривното пространство. Изключи двигателя, слезе и тръгна в посоката, от която беше дошъл. Измина двайсетина крачки и се обърна. Пикапът изобщо не се виждаше.

Усмихна се.

Беше време за сън.

Обърна се и продължи да върви.

Пое по коловозите, издълбани от гумите на тежки трактори. Земята под краката му беше твърда и неравна. Със сигурност щеше да му бъде по-лесно да ходи по затревената площ в средата, но това означаваше да остави следи по замръзналата трева. А Ричър беше от хората, които предпочитаха да не оставят следи. След известно време излезе обратно на пътя и се насочи на север, крачейки по средата — там, където би трябвало да има осова линия. Нощта беше тиха и спокойна. Въздухът беше студен, небето беше обсипано с ярки звезди. Нищо не помръдваше. Синкавото сияние в далечината беше изчезнало. Неоновите реклами на мотела бяха изключени.

За по-малко от час той измина пет километра и излезе на кръстопътя, от който можеше да тръгне на юг. След стотина метра в тази посока спря. Вляво стърчаха основите на изоставения търговски център, отвъд тях се виждаше изоставената бензиностанция. Вдясно нямаше нищо. В далечината смътно се очертаваше тъмният силует на мотела.

Нямаше паркирани коли.

Нямаше паркирани пикапи.

Нямаше наблюдатели.

Нямаше признаци за засада.

Ричър пое натам. Не след дълго стигна до задната част на мотела, в края на извитата редица бунгала. Като се придържаше встрани от посипаните с чакъл пътеки, той мина покрай боядисаните в сребристо греди и спря пред прозорчето на банята си, което все още беше отворено. Комарника го нямаше, останал бе във ваната. Ричър седна на перваза, надникна вътре, а после прехвърли краката си. Затвори прозорчето и се огледа.

Кърпите бяха там, където ги беше оставил след душа. Винсънт не беше оправил стаята. Беше оставил това за следващия ден, може би защото наистина нямаше смисъл да бърза. Едва ли някой щеше да се появи посред нощ с молба да бъде настанен. Това трудно можеше да се случи в пустошта на Небраска, и то посред зима.

Ричър влезе в стаята и бавно се огледа. Всичко беше така, както го беше оставил. Не светна лампите и не дръпна пердетата, преди да се мушне в леглото напълно облечен, с обувки на краката. Нямаше да му бъде за пръв път. Понякога си струваше да е готов. Затова остана обут и не си оправи леглото. Повъртя се известно време, за да се нагласи максимално удобно, после потъна в дълбок сън.

Събуди се пет часа по-късно и откри, че беше сбъркал в една от преценките си: Винсънт не съвместяваше пет длъжности, а само четири. Защото имаше камериерка. Жена, която поддържаше бунгалата. Именно нейните стъпки по чакъла отвън го бяха събудили. Зърна я през прозореца. Жената вървеше към вратата, с очевидното намерение да оправи стаята му. Ричър отметна одеялото, спусна крака на пода и примигна. Ръцете му бяха малко по-добре. Или все още бяха изтръпнали от съня. Навън утрото беше мрачно и студено, малко след разсъмване.

Хората виждат онова, което очакват да видят. Камериерката използва резервния ключ, отвори широко вратата и влезе в една стая, която очакваше да е празна. Очите й се плъзнаха по фигурата на Ричър и после по-нататък. Измина цяла секунда, преди да се върнат обратно. Жената не показа кой знае каква изненада. Нито се сепна, нито извика. Явно имаше стабилната психика на човек, свикнал на всичко. Беше шейсетгодишна, а може би и повече. Нормална и здрава бяла жена, с руса коса, леко посребрена в корените. Личеше, че в кръвта й има германски или скандинавски гени.

— Моля да ме извините, но мистър Винсънт каза, че това бунгало е свободно.

— Така трябваше — кимна Ричър. — По-добре е за него. Това, което не знаеш, не може да ти навреди.

— Вие сте човекът, който трябваше да си тръгне по нареждане на фамилията Дънкан — безпогрешно отгатна тя. Не беше въпрос, а заключение. Явно извлечено от многобройните телефонни разговори.

— Тръгвам си още днес — поясни Ричър. — Не искам да му създавам неприятности.

— Страхувам се, че вие ще си имате неприятности. Как възнамерявате да се измъкнете?

— На автостоп. Ще стигна до кръстопътя и ще поема на юг. Правил съм го и преди.

— А дали ще спре първата кола, която ще видите?

— Може би.

— Какви са шансовете ви?

— Малки.

— Първата кола няма да спре, защото почти сигурно ще бъде на някой от местните. А той веднага ще се обади на Дънкан да докладва къде точно се намирате. Вече сме инструктирани. Заповедта е дадена. Затова втората кола, която ще видите, ще бъде пълна с хора на Дънкан. Третата и четвъртата — също. Вие сте в беда, сър. Тук земята е равна, а сега е зима. Няма къде да се скриете.