Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джак Ричър (15)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Worth Dying For, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 92 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
danchog (2012)
Форматиране
Cecinka (2013)

Издание:

Лий Чайлд. Време за умиране

Италианска. Първо издание

Издателство „Обсидиан“, София, 2010

Редактор: Матуша Бенатова

Коректор: Симона Христова

История

  1. — Добавяне

47

Джейкъб беше пръв на стълбите, които извеждаха от мазето. В първия миг помисли, че се е отбил някой от футболистите, но подовете на къщите им бяха направени по типичния за провинциална Америка начин — от дебели, изрязани от сърцевината на борови трупи дъски, тежки и плътни, пропускащи само шум, но без детайли. Затова не беше възможно да се определи кой точно се бе появил в къщата. В коридора нямаше никой, но в кухнята завари дребен и жилав мъж с мургава кожа и безизразен поглед. Дрехите му бяха измачкани и неособено чисти, носеше закопчана риза без вратовръзка. В лявата си ръка държеше нож, а в дясната стискаше пистолет. Ножът висеше с острието надолу, но пистолетът беше насочен в гърдите на Джейкъб, който се закова на място.

Непознатият остава ножа на кухненската маса и доближи пръст до устните си.

Джейкъб не издаде нито звук.

Миг по-късно в кухнята нахлуха братята му и синът му, твърде бързо, за да бъдат спрени. Непознатият започна да движи пистолета си наляво-надясно. Четиримата Дънкан се наредиха един до друг, рамо до рамо. Мъжът завъртя китката си и дулото заподскача нагоре-надолу. Никой не помръдна.

— На колене! — заповяда нападателят.

— Кой си ти? — попита Джейкъб.

— Вие убихте приятеля ми! — изсъска мъжът.

— Не съм аз — поклати глава Джейкъб.

— Някой от вас го е направил.

— Нищо подобно. Дори не знаем кой си ти.

— На колене! — повтори заповедта си дребният мъж.

— Кой си ти?

Непознатият взе ножа си от масата и попита:

— Кой от вас е Сет?

Сет Дънкан трепна и вдигна здравата си ръка. Като отличник в час.

— Ти си убил приятеля ми и си го сложил в багажника на кадилака! — отсече дребният.

— Не е бил той — обади се Джейкъб. — Днес следобед Ричър му е откраднал колата.

— Ричър не съществува.

— Напротив, той е човек от плът и кръв. Пораженията по носа и ръката на сина ми са причинени от него.

Дулото не помръдна, но дребният мъж извърна глава и се втренчи в Сет. Очите му се плъзнаха по алуминиевата шина на носа и подутите пръсти на ръката.

— Цял ден не сме мърдали от тук — добави Джейкъб. — Но Ричър е бил в „Мариот“. Следобед и вечерта. Научихме го от сигурен източник. Зарязал е кадилака на паркинга.

— Къде е той сега?

— Не сме сигурни, но вероятно е някъде наблизо.

— Как се е върнал обратно?

— Най-вероятно с вашата кола. Ключовете у приятеля ти ли бяха?

Дребният мъж не отговори.

— Кой си ти? — отново попита Джейкъб.

— Представлявам Махмейни.

— Не познаваме човек с това име.

— Той изкупува вашата стока от Сафир.

— И този не сме го чували. Ние продаваме на един италианец от Лас Вегас, казва се Роси. Не се интересуваме какво става със стоката след това.

— Опитвате се да отстраните всички по веригата.

— Нищо подобно. Искаме да осъществим доставката и това е всичко.

— Къде е стоката?

— На път е. Но няма да я доставим, преди Ричър да бъде елиминиран.

— Защо?

— Отлично знаеш защо. Този бизнес не се върши публично. Ти би трябвало да ни помагаш, а не да ни държиш на мушката си.

Дребният мъж не отговори.

— Остави пистолета и седни да поговорим — подхвърли Джейкъб. — Всички тук сме на една и съща страна.

Пистолетът в ръката на непознатия дори не потрепна.

— Хората на Сафир също са мъртви — процеди той.

— И това е дело на Ричър — въздъхна Джейкъб. — Той все още е на свобода.

— А къде са момчетата на Роси?

— Отдавна не сме ги виждали.

— Наистина ли?

— Заклевам се.

Дребният мъж помълча известно време, после кимна.

— Добре. Нещата се променят, животът продължава. Това се отнася за всички ни. От този момент нататък ще продавате директно на Махмейни.

— Имаме споразумение с мистър Роси — поклати глава Джейкъб Дънкан.

— Вече нямате — отсече дребният мъж.

Джейкъб Дънкан не каза нищо.

 

 

Касано и Манчини решиха да се насочат първо към къщата на Джейкъб Дънкан. Логичен избор, защото по всичко личеше, че глава на фамилията е именно Джейкъб. Отделиха се от оградата и тръгнаха обратно. Спряха на едно място, което се намираше срещу кухненския прозорец на Джейкъб. Върху чакъла под него се очертаваше светъл правоъгълник, който свършваше на два метра от основата на оградата. Двамата безшумно се прехвърлиха през нея и тръгнаха напред. Касано вдясно от правоъгълника, Манчини — вляво. Стигнаха до стената, залепиха се за нея и предпазливо надникнаха през прозореца.

Кухнята беше празна.

Манчини побутна задната врата и пропусна Касано пред себе си. В къщата цареше тишина. Ненарушавана от никакви звуци. Нито от спящи, нито от будни хора. Касано и Манчини имаха богат опит в претърсването на чужди къщи.

Излязоха обратно навън и се върнаха по стъпките си. Прескочиха оградата и поеха на север сред тъмното поле. Не след дълго спряха пред осветения прозорец на Джаспър, отново прескочиха оградата и отново избегнаха светлия правоъгълник върху чакъла. После се промъкнаха до стената, залепиха се за нея и предпазливо надникнаха.

Не очакваха онова, което се разкри пред очите им.

Никак не го очакваха.

Иранецът беше само един, а не двама, както си мислеха. Разговорът беше труден. Без усмивки, без тостове с бърбън. Човекът на Махмейни стоеше в единия край на стаята, въоръжен с нож и пистолет. Четиримата Дънкан бяха наредени рамо до рамо в другия. Тревожният глас на Джейкъб Дънкан долиташе с прекъсване до тях, вероятно поради различната дебелина на стъклото.

* * *

— Ние сме отдавна в този бизнес, сър — казваше Джейкъб Дънкан. — Всичко е изградено на базата на лоялност и взаимно доверие, а тези неща не се променят просто ей така. Имаме ангажименти само към мистър Роси и към никой друг. Може би за в бъдеще той ще продава директно на вас, тъй като по всичко личи, че мистър Сафир вече е вън от играта. Може би това ще ви донесе изгода, но ние не можем да ви предложим нищо.

— Махмейни няма да се задоволи с половината, когато цялата торта е на масата — поклати глава дребният мъж.

— Но тя не е на масата. Пак повтарям, че ние имаме отношения само с мистър Роси.

— Дали? — извика онзи, отдръпна се встрани и вдигна дясната си ръка на нивото на рамото.

После примижа, хвана на мушка четиримата мъже и леко раздвижи дулото. Като оръдието на крайцер, което бавно се върти на лафета си в търсене на мишена. Дулото спря първо на Сет, после на Джонас и Джаспър, за да стигне до Джейкъб. После тръгна обратно — Джонас, Джаспър, Сет… В крайна сметка избра Джонас и се закова точно между очите му. Пръстът на нападателя побеля върху спусъка.

В следващата секунда главата на дребния мъж експлодира заедно с прозореца. Малката стая се изпълни с оглушителния грохот на 45-калибров револвер, разлетяха се парчета стъкло, а отсрещната стена бе опръскана с кръв, мозък и дребни костици. Иранецът рухна на пода в мига, в който Анджело Манчини влетя в помещението, следван от Касано.

 

 

След по-малко от час на спортистите им омръзна да седят на тъмно. Освен досадата в душата им се бореха и други чувства — безпокойство, раздразнение, нетърпение и унижение. И двамата бяха наясно, че губят играта на нерви, и това чувство ги притесняваше. Не бяха от хората, които се примиряват с поражението и не обичаха да бъдат втори. И трудно приемаха, че им е отказан достъп до бляскавите прожектори на НФЛ. За тях това беше тежка обида.

— Все пак имаме пушка, по дяволите! — извика единият.

— Но мазето е голямо — отвърна другият. — Той може да се скрие навсякъде.

— Имаме и фенерче!

— Което едва-едва мъждука.

— Може би все още е в безсъзнание. Може би токът е спрян централно, а ние висим тук като глупаци.

— Със сигурност вече се е свестил.

— И какво от това? Той е сам, а ние разполагаме с пушка и фенерче.

— Да, но той е бил военен.

— Това не му дава магически сили, нали?

— Добре де, но как ще го направим?

— Ще закрепим фенерчето върху дулото на пушката. После ще се спуснем долу. В индийска нишка, като по филмите. Ще го видим, преди той да ни засече.

— Нямаме заповед да го ликвидираме. Сет иска да го направи лично, като му дойде времето.

— Можем да го раним в краката.

— Или да го принудим да се предаде. Така би било най-добре, не мислиш ли? Не може да се изправи срещу заредена пушка. А ние ще го вържем. Можем и да го опаковаме с тиксото, което ще използваме за фенерчето. Така няма как да си играе с осветлението. Трябваше да го направим още преди да го хвърлим долу.

— Нямаме тиксо.

— Ще потърсим в гаража. Ако открием някоя ролка, ще решим какво да правим.

Тръгнаха след лъча на фенерчето. През коридора и кухнята покрай мокрото помещение. Влязоха в гаража. Тиксото лежеше на работната маса. Голямо, още неразпечатано руло сребриста лента, направо от магазина. Взеха го и поеха обратно, без да са сигурни, че изпитват някакво удовлетворение. Но вече бяха решили да действат, затова разпечатаха рулото и развиха част от тиксото. С него опитаха да закрепят фенерчето към дулото на пушката, възползвайки се от слабата светлина от отраженията по стените. То пасна добре. Малко пред и под удължението на приклада, за да запазят видимостта към мерника. Пластмасовата леща щръкна на около три сантиметра пред дулото. Напълно задоволително. Но за да я закрепят здраво, тиксото трябваше да покрие бутона за включване и изключване. Нещо, което правеше решението им необратимо. Тогава трябваше да действат. Нямаше смисъл фенерчето да свети напразно, докато батерията се изтощи.

— Е? — подхвърли единият.

Три часа до разсъмване. Отегчение, раздразнение, нетърпение, унижение.

— Да го направим — рече другият.

Положи пушката напряко на коленете си, а колегата му отлепи горния край на ролката и започна да увива тиксото около дулото и фенерчето. Разнесе се звучно скърцане. Сякаш бинтоваше пукнати ребра. Конструкцията постепенно надебеляваше. Накрая той се наведе, прехапа със зъби долния край и здраво го притисна с длани. Другият взе пушката в ръце и я размаха наляво-надясно. Фенерчето не помръдна, надеждно закрепено към цевта.

— Получи се страхотно — доволно кимна той. — Можем да действаме. Това фенерче стана като лазерен мерник, няма начин да пропусне.

— Не забравяй да се целиш в краката — предупреди го партньорът му. — Като го видиш, наведи дулото и стреляй в краката му.

— Освен ако преди това не се предаде.

— Точно така. Първата ни работа е да го обездвижим. Ако мръдне, стреляш.

— Къде може да бъде?

— Навсякъде. Най-вероятно под стълбите или зад бойлера. Той е достатъчно голям.

Като следваха лъча на фенерчето, двамата прекосиха коридора и спряха пред вратата на мазето.

— Отвори и се дръпни назад — каза футболистът с пушката. — Аз влизам, а ти тръгваш след мен. Ще слизам бавно и ще въртя оръжието във всички посоки. Предупреди ме, ако го видиш пръв. Трябва да поддържаме непрекъснат контакт.

— Ясно — кимна другият, сложи ръка на бравата и добави: — Сигурни сме, нали?

— Аз съм готов.

— Добре, на три. Ти броиш.

— Едно — започна младежът с пушката. — Две…

— Чакай — спря го колегата му. — Онзи може да е от другата страна на вратата.

— В горния край на стълбите?

— Да. За да ни скочи, преди да сме готови.

— Мислиш ли? Това означава, че дебне повече от час.

— Понякога дебнат и по цял ден.

— Само снайперистите. Но тоя не е снайперист.

— Въпреки това е възможно.

— Най-вероятно е клекнал зад бойлера.

— Но може и да не е там.

— Мога да стрелям направо през вратата.

— Но ако не е там, ще бъде предупреден.

— Ще бъде предупреден в мига, в който зърне светлината на фенерчето.

— Вратата е стоманена. Нали чу какво каза Сет?

— Какво правим тогава? — озърна се партньорът му с пушката.

— Можем да изчакаме до разсъмване.

Отегчение, раздразнение, нетърпение, унижение.

— Не — поклати глава той.

— Добре. Ето какво ще направим: аз ще отворя рязко, а ти ще стреляш веднага. Надолу, където би трябвало да са краката му. Или където стои. Просто за всеки случай. Не чакай да го видиш, а просто натисни спусъка.

— Добре. Но после трябва да се спуснем адски бързо.

— Точно така. Той ще бъде в шок. Бас държа, че пушката гърми като оръдие. Готов ли си?

— Готов съм.

Здравенякът с пушката изчисли на око мястото, което беше нужно на вратата да се отвори, пристъпи крачка напред и притисна приклада в рамото си. После примижа с едно око и уви пръст около спусъка.

— Цели се ниско — напомни му другият.

Светлият кръг се насочи към долната част на вратата.

— На три. Ти броиш.

— Едно.

— Две.

— Три.

Първият натисна бравата и рязко отвори вратата. Вторият стреля. От дулото изскочи дълъг огнен език, последван от оглушителен трясък.