Лий Чайлд
Време за умиране (2)

2

Едрият мъж с кафявата шуба беше Джак Ричър. За него пътят беше започнал преди шест километра с едно вечерно телефонно обаждане в мотела на кръстопътя, където го беше оставил един шофьор, след като пътищата им се бяха разделили. Земята наоколо беше тъмна, равна и безлюдна. Единствено в мотела имаше признаци на живот. Изглеждаше построен преди четирийсет-петдесет години, по време на някакъв внезапен търговски ентусиазъм. По всяка вероятност очакванията за тези места са били големи, но не се бяха реализирали. А може би са били илюзия още от самото начало. На един от четирите парцела на кръстопътя стърчеше изоставеният скелет на бензиностанция.

На съседния се виждаха излети бетонни основи, може би на голям магазин или дори на малък търговски център, които така и не бяха довършени. Третият парцел беше абсолютно гол.

Но мотелът беше издържал, въпреки че изглеждаше авантюристично начинание. Приличаше на рисунка от комиксите, които Ричър обичаше да разглежда като дете — космическа колония, построена на Луната или на Марс. Основната сграда беше кръгла, с голям купол вместо покрив. Подобни куполи имаха и отделните къщички, които се извиваха встрани от централната сграда и постепенно чезнеха в далечината. Двойните стаи бяха близо до рецепцията, а единичните продължаваха след тях. Всички стени бяха боядисани в сребристо, с вертикални алуминиеви панели по вратите и прозорците. Скрити в куполите луминесцентни лампи хвърляха призрачно синя светлина. Алеите бяха посипани със ситен чакъл и оградени с дебели греди, също в сребрист цвят. Пилонът с табелата беше обкован с боядисан шперплат във формата на ракета, стъпила върху тънък триножник. Името на мотела беше „Аполо Ин“, изписано с букви, наподобяващи цифрите върху банков чек.

Вътрешността на основната сграда представляваше огромно общо помещение, в единия край на който имаше офис и две тоалетни. Край едната стена имаше извита рецепция, а срещу нея на около трийсет метра бе разположен също така извит бар. Мястото се използваше главно за фоайе, в средата му имаше кръгъл дансинг, покрит с паркет. Наоколо се виждаха няколко масички с лампиони, абажури с пискюли и червени плюшени столове. Вътрешността на извития покрив беше оцветена в червено. Непряко осветление — главно в розово и червено, имаше още на много места. От скритите тонколони долиташе тиха музика на пиано. Обстановката беше странна, като Лас Вегас от 60-те години.

Мястото беше безлюдно, ако не се брояха един мъж на бара и друг зад него. Ричър се изправи пред рецепцията и мъжът зад бара побърза да се насочи натам. Изглеждаше истински изненадан, когато чу, че гостът иска стая. Сякаш подобни желания бяха рядкост. Но мъжът бързо възвърна самообладанието си и му подаде ключ срещу трийсет долара в брой. Беше надхвърлил средната възраст, може би бе на петдесет и пет или шейсет, нито висок, нито слаб. Гъстата му коса беше боядисана в червеникав цвят като на французойка, надхвърлила определена възраст. Той пъхна трийсетте долара на Ричър в някакво чекмедже и забързано отбеляза нещо в служебния бележник. Приличаше на наследник на лунатиците, които бяха построили този мотел. Може би това беше единствената служба в живота му и отдавна се беше научил да съвместява длъжностите на мениджър, администратор, барман, момче за всичко и камериер. Свърши с писането, скри бележника в друго чекмедже и се насочи обратно към бара.

— Предлагате ли кафе? — подхвърли след него Ричър.

— Разбира се — обърна се мъжът. В гласа му се долови задоволството на човек, чиято отдавнашна мечта да пуска кафемашината всяка вечер се бе сбъднала.

Ричър го последва през червения неонов сумрак и се настани на бара през три стола от единствения клиент. Той беше четирийсетгодишен, облечен в дебело сако от туид с парчета кожа на лактите. Самите лакти бяха опрени на бара, а дланите му обгръщаха висока чаша, пълна с лед и някаква кехлибарена течност. Очите му бяха заковани в нея, а нефокусираният поглед доказваше, че тя не е първата му за вечерта. Изпотеното му лице издаваше, че може би не беше третата, а дори и четвъртата.

Мъжът с боядисаната коса напълни с кафе една голяма порцеланова чаша с логото на НАСА и гордо я плъзна по плота, сякаш беше някаква безценна антика.

— Сметана, захар? — попита той.

— Не — отказа Ричър.

— Случайно ли минавате оттук?

— Целта ми е да поема на изток колкото може по-бързо.

— Колко далеч на изток?

— Чак до края — отвърна Ричър. — Вирджиния.

— В такъв случай първо трябва да се насочите на юг — мъдро рече червенокосият. — За да стигнете до междущатската магистрала.

— Такъв е планът — кимна Ричър.

— Откъде тръгнахте днес?

— От север.

— С кола ли сте?

— Не, на автостоп.

Мъжът с боядисаната коса не каза нищо повече, защото нямаше какво да каже. Барманите обичат да бъдат приветливи, но в този разговор приветливостта просто отсъстваше. Не е лесно да пътуваш на стоп по второстепенни пътища в разгара на зимата, и то в щат, който е едва на четирийсет и първо място по гъстота на населението. Но човекът беше твърде възпитан, за да го каже на глас. Ричър взе чашата и направи опит да я задържи стабилно. Просто един малък тест. Резултатът обаче не беше добър. Боляха го всички стави, кости и сухожилия от върховете на пръстите до гръдния кош. Течността леко се вълнуваше от микроскопичното потрепване на ръцете му. Той напрегна воля и поднесе чашата към устните си. Целта му беше да успокои вълнообразното движение на течността, но вместо това едва не разля кафето. Пияният му съсед го гледа известно време, после отмести очи. Кафето беше горещо и малко престояло, но съдържаше онова, от което той се нуждаеше — достатъчно кофеин. Пияният вдигна чашата си, отпи една глътка и я върна обратно на подложката. В очите му имаше тъга. В ъглите на леко разтворените му устни се образуваха микроскопични мехурчета. Вдигна чашата и отново отпи. Ричър последва примера му, този път по-бавно. Всички мълчаха. Пияният поиска още едно питие. „Джим Бийм“. Бърбън, поне тройна доза. Ръката на Ричър леко го отпусна. Както винаги кафето се оказа добро лекарство за болката.

После телефонът иззвъня.

Всъщност иззвъняха два телефона — единият на рецепцията, а другият на една лавица край бара. Съвместяването на пет длъжности едновременно. Мъжът с боядисаната коса не можеше да бъде навсякъде едновременно. Той се обърна и вдигна слушалката:

— Мотел „Аполо Ин“.

Изрече думите гордо и ентусиазирано, сякаш това беше първото обаждане в нощта на откриването на заведението. Послуша няколко секунди, после притисна слушалката в гърдите си и подхвърли:

— Теб търсят, докторе.

Ричър машинално се обърна да потърси с очи доктора зад гърба си. Но нямаше никой.

— Кой е? — изломоти пияницата до него.

— Мисис Дънкан — отвърна барманът.

— Какъв й е проблемът?

— Тече й кръв от носа и не спира.

— Кажи й, че не си ме виждал.

Мъжът предаде съобщението и прекъсна връзката. Пияният се смъкна на стола си и носът му почти опря в ръба на чашата.

— Лекар ли си? — попита Ричър.

— Какво ти пука?

— Мисис Дънкан е твоя пациентка, така ли?

— Технически погледнато — да.

— Но теб не те е грижа за нея, а?

— Ти да не си от Комисията по професионална етика? Тече й само кръв от носа.

— Но не спира. Нещата могат да станат сериозни.

— Тя е на трийсет и три и е здрава като кон. Няма нито хипертония, нито някакви болести на кръвта. Не употребява наркотици. Не виждам причини за безпокойство. — Мъжът отново посегна към чашата си и започна да пие на големи глътки.

— Омъжена ли е? — подхвърли Ричър.

— Да не искаш да кажеш, че бракът причинява кръвотечение от носа?

— Понякога — отвърна Ричър. — Едно време бях военен полицай. Случваше се да ни викат в къщите на семейни двойки. Когато ги бият, жените вземат много аспирин срещу болката. Но аспиринът разрежда кръвта и при следващия удар в носа кръвотечението не може да спре.

Пияният не отговори.

Барманът погледна встрани.

— Какво? — изгледа ги поред Ричър. — Това често ли се случва?

— Само й тече кръв от носа — повтори пияният.

— Май те е страх да се месиш в семейни скандали, а? — подхвърли Ричър.

Мълчание.

— Може би има и други наранявания — добави той. — По-малко видими. Тя ти е пациентка.

Мълчание.

— Кръвотечението от носа не се различава от кръвотечение от други места — продължи Ричър. — Ако не спре, тя ще припадне. Все едно, че е получила рана от нож. Ти нямаше да я оставиш да стои с прорезна рана, нали?

Мълчание.

— Както и да е — въздъхна Ричър. — Това не ми влиза в работата. А и ти не ставаш за нищо. Дори не можеш да шофираш, за да стигнеш при нея. Поне се обади на някой друг.

— Няма друг — изфъфли пияният. — Има един пункт за спешна помощ, но той е на сто километра от тук. Със сигурност няма да изпратят линейка за някакво кървене от носа.

Ричър отпи още една глътка кафе. Пияният не посегна към чашата си.

— Разбира се, че ще ми бъде трудно да шофирам — промърмори той. — Но ако стигна до там, ще бъда окей. Аз съм добър лекар.

— Не мога да си представя как би изглеждал един лош лекар — процеди Ричър.

— Знам какво ти е на теб например — продължи събеседникът му. — Във физически смисъл. Психическия не мога да коментирам…

— Не прекалявай, приятелче — изгледа го намръщено Ричър.

— Иначе какво?

Ричър замълча.

— Нищо и никакво кървене от носа — отново повтори докторът.

— Как ще го спреш?

— С малко местна упойка и памук в ноздрите. Налягането ще спре кръвотечението, независимо дали е вземала аспирин.

Ричър кимна. Беше виждал да го правят по време на военната си служба.

— В такъв случай да вървим, докторе — подхвърли той. — Аз ще карам.