Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джак Ричър (15)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Worth Dying For, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 92 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
danchog (2012)
Форматиране
Cecinka (2013)

Издание:

Лий Чайлд. Време за умиране

Италианска. Първо издание

Издателство „Обсидиан“, София, 2010

Редактор: Матуша Бенатова

Коректор: Симона Христова

История

  1. — Добавяне

30

Ричър откри клетвена декларация от бащата на момиченцето. Дълга и подробна. Ченгетата бяха проявили съобразителност. Когато изчезват малки момиченца, бащите автоматично се превръщат в заподозрени. Бащата на Маргарет се казваше Артър Коу, по-известен като Арти. Когато изчезнала дъщеря му, той бил на трийсет и седем години. Доста стар за баща на осемгодишно дете, поне по стандартите на 80-те години. Местен, ветеран от Виетнам. Отказал оферта да обяви фермерството като единствен начин да си вади хляба, отправена му от местната служба за устройване на ветераните от войната. Поддържал становището, че просто се е прибрал у дома, след като изпълнил дълга си към родината. Смел мъж. Патриот. Когато Маргарет се качила на велосипеда и изчезнала, той поправял някакви машини в постройката в двора. Поправял ги и четири часа по-късно, когато жена му дошла да каже, че детето още не се е прибрало. Веднага зарязал всичко и тръгнал да го търси. Декларацията му беше изпълнена с чувствата, които Дороти беше споделила на закуска: надежда срещу друга надежда, убеждението, че детето се е заиграло някъде. Може би бере цветя, изгубило представа за времето. Може би всеки момент ще се върне и всичко ще бъде забравено. Дори двайсет и пет години по-късно напечатаните върху хартията думи продължаваха да излъчват шок, болка и страдание.

Артър Коу е невинен, беше заключението на Ричър.

Прехвърли се на следващата папка, озаглавена „Биография на Маргарет Коу“. Тя съдържаше обикновен и доста тънък кафяв плик, в който се побираше кратката биография на едно осемгодишно дете. Самозалепващото капаче едва ли е било навлажнявано с език, но въпреки това беше плътно затворено. Вероятно от влажния въздух в хранилището. Ричър го отлепи. Вътре имаше няколко листа и една фотография в пожълтяла пластмасова обложка. Той я извади и трепна от изненада.

Маргарет Коу имаше азиатски черти.

Виетнамски, а може би тайландски. Или пък китайски, японски или корейски. Дороти беше бяла, по всяка вероятност и Артър е бил такъв — подобно на всеки фермер, роден в Небраска. Следователно Маргарет е била осиновена. Сладко момиченце. На гърба на снимката имаше дата, под която с женски почерк беше написано: Вече почти на осем! Красива както винаги! Самата фотография беше цветна, вероятно направена от аматьор, но въпреки това много хубава. Много по-добра от моментална снимка. Беше направена с добър фотоапарат. И затова я бяха предали на полицията. Момиченце с азиатски черти, усмихнато, заело подходяща поза. Дребничко, крехко и слабичко, с доверчиви и щастливи очи. Облечено в бяла блузка и плисирана поличка.

Хубаво дете.

В съзнанието на Ричър отново прозвуча мрачният глас, който вече познаваше. Чувам писъците на призрака, човече. Чувам стенанията и риданията му. Ей тук, в мрака.

Реши, че е време да направи кратка почивка.

 

 

На сто километра на север Дороти Коу отвори фризера и извади един свински котлет. Той беше част от прасето на приятел, заклано на километър-два от дома й. Част от нещо като кооператив, създаден за взаимопомощ в трудни времена. Дороти оряза тлъстините, после поръси месото с черен пипер, горчица и няколко зрънца кафява захар. Прехвърли го в тавичка, която сложи във фурната, а после подреди приборите на масата. Нож, вилица, чиния. До тях кацна чаша с вода от чешмата, поставена върху прегъната на две книжна салфетка. С това подготовката за вечерята приключи. Вечеря за сам човек.

* * *

Ричър беше гладен, защото пропусна обяда. Позвъни на рецепцията и помоли да го свържат с рум сървиса. Човекът, който му даде стаята, се извини, че в хотела не предлагат такава услуга, а после спомена за ресторантите, които Ричър вече познаваше от рекламите. Каза, че и двата разполагат с отлична кухня. Може би беше извънщатен служител на Търговската камара.

Ричър облече шубата и тръгна към фоайето. На рецепцията се регистрираха двама нови гости, и двамата мъже. Имаха вид на хора от Близкия изток. Може би бяха иранци. Дребни, с измачкани дрехи, неособено чисти. Ричър срещна погледа на единия от тях, любезно му кимна и се насочи към изхода. Навън беше тъмно и студено. Реши да отиде в закусвалнята за закуска, а да вечеря в другия ресторант — онзи със специалитета печени ребърца. Зави надясно и забърза по задната уличка.

 

 

Докторът крачеше бързо, за да се стопли. За по-малко от час се прибра у дома. Съпругата му го чакаше. Беше разтревожена. Трябваше да й предложи обяснение. Отвори уста и не млъкна, докато не й разказа цялата история.

— Значи става въпрос за хазарт, а? — подхвърли тя. — Това ли искаш да ми кажеш? Нещо като конно надбягване. Дали Ричър ще се върне, преди Сет да се прибере у дома и да научи, че си бил там и спокойно си гледал как му крадат колата?

— Дали Ричър изобщо ще се върне? — погледна я докторът.

— Според мен, да.

— А защо?

— Защото онова дете е било отвлечено от братята Дънкан. Кой друг би могъл да го направи?

— Не знам. По онова време съм бил невръстно хлапе в Айдахо. Ти също.

— Трябва да ми повярваш.

— Вярвам ти. Но бих искал да ми кажеш защо?

Тя замълча.

— Сет може и да не се прибере — добави докторът. — Може би ще преспи у баща си.

— Възможно е. Хората казват, че често го прави. Но ние трябва да предвидим всички варианти. — Жената стана и започна да обикаля къщата, като проверяваше ключалките на вратите и резетата на прозорците. — Трябва да барикадираме вратите с мебели — рече тя.

— Тогава ще влязат през прозорците.

— Стъклата са специални, издържат на торнадо. Много са дебели.

— Онези здравеняци тежат по сто и петдесет килограма. Видя какво направиха с колата ми.

— Трябва да направим нещо.

— Ще ни изгорят живи. Или просто ще почукат на вратата и ще извикат да отворим. Какво ще направим тогава? Нима можем да не се подчиним?

— Можем да издържим двудневна обсада. Имаме достатъчно храна и вода.

— Нещата може да се проточат повече от два дни. А може би завинаги. Дори да си права, няма гаранции, че Ричър ще открие някакви уличаващи доказателства. Вероятно изобщо няма такива. Ако имаше, ФБР отдавна щеше да ги намери.

— Но все пак трябва да се надяваме, нали?

 

 

Ричър си поръча ребърца, салата от зеле и чаша кафе. Заведението беше полутъмно и мръсно. Стените бяха облепени със стари плакати и реклами. Вероятно фалшиви, поръчани накуп от някой доставчик на полуфабрикати, изрисувани в някоя тайванска фабрика, а после надраскани и изпомачкани от работниците в съседния цех. Но ребърцата се оказаха добри. С малки кости и крехко месо. Зелевата салата беше току-що нарязана, а кафето беше горещо. За капак на всичко и сметката се оказа тънка. Колкото бакшиша във всяка кръчма източно от Мисисипи или южно от Сакраменто.

Ричър плати и тръгна обратно към хотела. На паркинга завари двама души, които вадеха саковете си от багажника на червен форд. Още гости на хотела. Фордът беше нов, без отличителни белези. Вероятно кола под наем. Мъжете бяха едри и мургави. Приличаха на араби. Сирийци или ливанци. Ричър познаваше тази част от света. Мина покрай тях и любезно кимна. Двамата продължително го изгледаха. Минута по-късно той беше в стаята си и разгръщаше поредните страници. Сухи и чупливи от времето.

 

 

Същата вечер фамилията Дънкан вечеряше с агнешко в кухнята на Джонас, който се смяташе за страхотен готвач. На практика действително го биваше. Печеното му обикновено беше добро. Гарнитурата беше картофи и зеленчуци, изобилно полята със сос. Четиримата ядоха и пиха, седнали двама срещу двама на кухненската маса. После заедно почистиха чиниите. Пръв се обади Джаспър, който се обърна към брат си Джейкъб.

— Все още разполагаме с шест момчета, които са здрави и прави — подхвърли той. — Трябва да решим как да ги разпределим през нощта.

— Ричър няма да се върне тази нощ — поклати глава Джейкъб.

— Имаме ли някакви гаранции?

— Гаранции нямаме за нищо, освен че слънцето ще изгрее на изток и ще залезе на запад.

— Следователно не е излишно да проявим някаква предпазливост.

— Добре — съгласи се Джейкъб. — Ще сложим един да наблюдава пътя от юг, а на другите ще кажем да почиват.

Джаспър вдигна телефона и предаде инструкциите. Когато остави слушалката, в стаята се възцари пълна тишина. После Сет Дънкан погледна баща си и попита:

— Ще ме закараш ли у дома?

— Не бързай, синко — поклати глава баща му. — Имаме още неща за обсъждане. Утре по това време пратката вероятно ще пристигне. А това означава, че трябва да бъдем подготвени.

 

 

Касано и Манчини се върнаха от вечеря и се насочиха право към стаите си. Касано се свърза с рецепцията и попита дали някакви мъже са се регистрирали наскоро. Отговорът беше положителен — две двойки мъже, пристигнали една след друга с различен транспорт. Касано поиска да го свържат със стаите им. Първо разговаря с хората на Махмейни, а после и с хората на Сафир. Помоли ги незабавно да дойдат при него. Надяваше се да постигне някакво предимство, като им отнеме времето за обмисляне и ги събере на собствен терен, въпреки че никак не му се щеше някой от тях да си помисли дори за миг, че е свикнал да се свира в подобни дупки.

Първи се появиха иранците. Хората на Махмейни. Говореше само единият от тях. Касано го прие като нещо нормално, тъй като и той говореше от името на Роси, а Манчини само му помагаше. Не се представиха с имената си, което също беше нормално. Такъв им беше бизнесът. Физически иранците не представляваха нищо особено — дребни, свити, зле облечени. С подозрително поведение. Странни хора. Касано отвори вратичката на минибара и ги покани да си вземат каквото пожелаят. И двамата отказаха.

Пет минути по-късно пристигнаха и ливанците. Хората на Сафир. Със сигурност араби, но застрашително едри. Веднага им личеше, че не се спират пред нищо. Отново не се представиха с имена, отново говореше само единият от тях. Касано ги покани да седнат на леглото, но те не помръднаха, предпочитайки да се облегнат на стената. Опитват се да ни сплашат, каза си Касано. И почти успяват. Това беше тяхната психологическа игра. В стаята се възцари дълбока тишина. Касано оглежда гостите си в продължение на цяла минута. Четирима непознати мъже, които съвсем скоро ще се опитат да го убият.

— Работата е сравнително проста — подхвърли най-сетне той. — На сто километра северно от тук има около четирийсет ферми. Някакъв тип се навърта наоколо и прави бели. Честно казано, не е кой знае какво, но нашият общ доставчик го приема лично. Бизнесът е на трупчета, докато не го отстраним.

— Това го знаем — кимна човекът на Махмейни. — После?

— После е ясно. Вдигаме се, отиваме там и с общи усилия отстраняваме проблема.

— Кога започваме?

— Да речем, утре сутринта, на зазоряване.

— Виждал ли си човека?

— Още не.

— Име?

— Ричър.

— Що за име е това?

— Американско. Твоето какво е?

— Моето няма значение. Разполагаш ли с описание?

— Едър, бял, със сини очи. Метър и деветдесет и три, поне сто и двайсет килограма, кафява шуба.

— Това нищо не значи — поклати глава иранецът. — Америка е страна на фермерите, пълна със селяни и заселници, които си приличат. Току-що видяхме един тип, който напълно отговаря на твоето описание.

— Прав е, и ние го видяхме — намеси се човекът на Сафир. — Ще ни трябва доста по-подробно описание.

— Не разполагаме с такова — отвърна Касано. — Но като пристигнем там, ще стане по-лесно. Такъв човек със сигурност ще изпъква. А и местните са готови да ни помогнат. Предупредени са да позвънят, ако забележат нещо. А там е равно като тепсия, няма къде да се скриеш.

— А той къде се крие? — попита наемникът на Махмейни.

— Не знаем. Има един мотел, но не е там. Може би живее на открито.

— В това време?

— Има разни обори и хамбари. Сигурен съм, че ще го открием.

— А после какво?

— Отстраняваме го.

— Рисковано е.

— Знам. А и него си го бива. Дотук е успял да елиминира четирима от местните.

— Изобщо не ме интересува дали го бива или не — сопна се иранецът. — Нито пък с колко от местните се е справил. Кой знае какви са идиоти. Казах, че е рисковано, защото Дивия запад вече го няма. Разполагаме ли със стратегия за оттегляне?

— Казаха ми, че е нещо като скитник — рече Касано. — Няма кой да плаче за него. И следствие няма да има. Там дори няма ченгета.

— Това е добре.

— А ти правилно отбеляза, че тук са само ферми. Тайни дупки колкото щеш. Ще го заровим някъде. За предпочитане жив, както иска нашият доставчик.