Лий Чайлд
Време за умиране (36)

36

Ричър прецени, че колата е на около три километра и се движи с около сто в час. Горе-долу максималната скорост, която позволяваше това шосе. Разполагаше с две минути.

— Седиш, без да мърдаш, Джон — изръмжа той. — Преставаш да мислиш. Предстои ти най-опасният момент. Аз ще играя на сигурно. Първо стрелям, а после задавам въпроси. Изобщо не се надявай, че ще се поколебая.

Младежът остана неподвижен на шофьорската седалка. Ричър продължаваше наблюдението си над покрива на колата. Светлият балон продължаваше да се движи от юг и да подскача, на моменти по-ярък, на моменти по-блед. Но без допълнително сияние. Колата беше само една и в момента се намираше на около километър и половина. Една минута.

Ричър чакаше. Сиянието се превърна в ярка светлина ниско над асфалта. После ярката светлина се раздели на две ярки светлини, разположени на сантиметри една от друга. С овална форма, насочени надолу, синкавобели, почти ослепителни. Приближаваха се с леко подскачане поради твърдото окачване и волана без никакви луфтове, като на състезателен карт. Отначало малки поради разстоянието, а после пак малки, защото фабрично си бяха такива. Монтирани ниско в предницата на компактна и ниска кола. Най-вероятно мазда миата, червена на цвят, която бързо намали скоростта си, а после спря. Фаровете й осветиха жълтото Малибу.

После Елинор Дънкан изключи светлините и спря редом с багажника на малибуто. Наполовина на пътя, наполовина на банкета. Лакътят й почиваше на рамката на вратата, главата й беше извърната към Ричър.

— Справих ли се? — попита тя.

— Справи се страхотно — отвърна Ричър. — Това с шала беше отлично хрумване.

— Реших да се откажа от тъмните очила. Нощем са твърде рисковани.

— Това е вярно.

— Но ти със сигурност се изложи на риск. Като нищо можеше да бъдеш размазан.

— Той е спортист. Млад, с отлично зрение и бързи рефлекси. Изобилие от бързо реагиращи мускули. Прецених, че ще имам време да отскоча встрани.

— Въпреки това. Какво щеше да правиш, ако се беше блъснал в колата?

— Имах резервен план: да го застрелям и да се прибера с теб.

Тя замълча за момент, после вдигна глава:

— Нещо друго?

— Не, благодаря. Прибирай се у дома.

— Тоя тип ще каже на Сет какво съм направила.

— Няма — поклати глава Ричър. — Двамата с него ще се разберем.

Елинор Дънкан не каза нищо повече. Просто запали фаровете, включи на скорост и потегли. Бързо, но не рязко. Грохотът на ауспуха разкъса нощната тишина. Ричър два пъти погледна назад. Веднъж, когато маздата беше на километър от него, и още веднъж, когато вече беше изчезнала. После се плъзна на мястото до шофьора редом с младежа зад волана. Протегна ръка и затръшна вратата. Глокът остана в скута му, насочен към него.

— Сега ще паркираш колата отсреща, зад изоставената постройка — рече той. — Ако скоростта надвиши пет километра в час, ще те прострелям отстрани в тялото. Без незабавна медицинска помощ ще живееш двайсетина минути. А после ще умреш в страшни мъки. Виждал съм да се случва, повярвай ми. Дори съм го правил, няколко пъти. Разбрахме ли се, Джон?

— Да.

— Кажи го, Джон. Кажи, че се разбрахме.

— Разбрахме се.

— До каква степен, Джон?

— Не знам какво искаш да ти отговоря.

— Искам да кажеш, че всичко ти е кристално ясно.

— Дадено. Всичко ми е кристално ясно.

— Добре. Тогава да го направим.

Младежът включи на скорост, хвана волана и описа широк кръг на пътя. Колата подскочи на отсрещния банкет, прекоси платното и се задруса по коловозите към някогашния паркинг. Като се движеше мъчително бавно, тя подмина южната стена и направи остър завой към задната част на сградата.

— Дръпни напред и паркирай на заден ход между двете допълнителни постройки — разпореди се Ричър. — Все едно, че правиш маневра за паркиране между две коли. Надявам се, че на изпита по кормуване в Небраска са ви учили на това.

— Аз изкарах книжка в Кентъки — каза младежът. — Още в гимназията.

— Това означава ли, че трябва да ти обяснявам?

— Не. Знам как се прави.

— Добре, покажи ми.

Младежът изравни колата с далечната пристройка и влезе на заден в П-образното пространство.

— Плътно — обади се Ричър. — Искам задната броня да опре в дъските, а твоята страна да се залепи за стената. Толкова плътно, че да счупиш страничното огледало. Ще го направиш ли, Джон?

Младежът спря на място и завъртя волана докрай. Направи го сравнително добре. Задната броня опря в пристройката, страничното огледало се счупи от съприкосновението със стената. Разстоянието между нея и вратата беше не повече от два сантиметра. Той погледна назад, погледна встрани, а после спря въпросителен поглед върху лицето на Ричър. Сякаш чакаше похвала.

— Добре стана — кимна Ричър. — Сега изключи двигателя.

Младежът завъртя стартерния ключ. Моторът утихна, светлините угаснаха.

— Остави ключа на мястото му — каза Ричър.

— Не мога да изляза — изтъкна младежът. — Вратата не се отваря.

— Ще минеш оттук — показа му Ричър, отвори вратата и се измъкна навън. Спря на две крачки от колата и вдигна пистолета, отново с две ръце. Младежът пропълзя след него на колене и лакти, огромен и тромав. С краката напред и смешно вирнат задник.

— Искаш ли да затворя вратата? — попита той, след като се изправи.

— Май пак започваш да мислиш, а? — подхвърли Ричър. — Тук е тъмно, защото фаровете са изключени. Може би не те виждам добре. Може би шансовете ти стават по-добри. Да, ама не е така. Аз те виждам отлично. На тъмно дори бухалите не могат да се сравняват с мен, Джон. Когато им окачиш прибор за нощно виждане, те не виждат добре. Повярвай ми. Затова кротувай. Няма как да се измъкнеш.

— Не мисля нищо такова — промърмори младежът.

— Затвори вратата.

Джон се подчини.

— А сега се отдалечи от колата.

Той го направи. Колата остана в тясното пространство зад къщата, заемайки почти половината от цялата му площ. Беше невидима от пътя, както от север, така и от юг. А в полето на изток едва ли щеше да се появи някой преди пролетната оран. Всичко беше наред.

— Сега тръгни надясно — заповяда Ричър.

— Къде?

— Там, накъдето сочи пистолетът. Успоредно на пътя.

Младежът направи две-три крачки, после спря и се обърна. Зад гърба му останаха шейсетте километра до „Килиите“.

— На какво разстояние се намира най-близката къща? — попито го Ричър.

— На много километри.

— Достатъчно близо ли е, за да се чуе изстрел?

— Може би.

— Как според теб ще реагират нейните обитатели?

— Ще решат, че стреля някой нещастник. Тук това се случва често.

— Аз ще бъда доволен, ако и ти чуеш изстрел, Джон — рече Ричър. — Поне веднъж да усетиш какво е, когато куршумът лети към теб. Това ще ти помогне да мислиш правилно. Да стигнеш до разумни заключения.

— Няма да предприема нищо.

— Имам ли думата ти?

— Абсолютно.

— Значи се разбрахме, Джон. Разумно ли постъпвам, като ти вярвам?

— Абсолютно.

— Добре. А сега се обръщай и тръгвай към колата си.

Ричър пое след него, поддържайки триметрова дистанция. Заобиколиха сградата, минаха покрай южната стена и излязоха на двупосочния път.

— Влез вътре — заповяда Ричър. — По същия начин, по който излезе току-що.

Младежът затвори вратата откъм шофьора, заобиколи отпред и отвори дясната. Ричър неотстъпно го следваше. Младежът се покатери на мястото до шофьора и вкара краката си един по един. После започна да се прехвърля на шофьорската седалка, като използваше ръцете и коленете си. Ричър го изчака да се настани, влезе след него и затръшна вратата. За миг прехвърли пистолета в лявата си ръка, за да закопчае колана. После отново го хвана с дясната.

— Аз си закопчах колана, но ти няма да го направиш, ясно? Просто за всеки случай. Ако изведнъж решиш да се блъснеш в някой телефонен стълб. Разбираш ли какво ти казвам? Ако го направиш, аз ще остана невредим, но ти ще пострадаш. Няма значение колко зле, защото веднага ще те гръмна. Разбрахме ли се?

— Да.

— Кажи го, Джон.

— Разбрахме се.

— Напълно?

— Абсолютно.

— Имам думата ти, нали?

— Да.

— Обещаваш?

— Да.

— Къде живееш?

— В гаража за камиони на фамилията Дънкан.

— Къде се намира той?

— От тук ли? На около четирийсет и пет километра. Отначало на север, после на запад.

— Добре, Джон — кимна Ричър. — Закарай ме там.