Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джак Ричър (15)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Worth Dying For, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 92 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
danchog (2012)
Форматиране
Cecinka (2013)

Издание:

Лий Чайлд. Време за умиране

Италианска. Първо издание

Издателство „Обсидиан“, София, 2010

Редактор: Матуша Бенатова

Коректор: Симона Христова

История

  1. — Добавяне

39

Ричър си наля чаша кафе и потъна в размисъл.

— Оставих кадилака на Сет Дънкан пред „Мариот“ — промълви след дълго мълчание той.

— А как се върна тук? — попита съпругата на доктора.

— Взех малибуто на един от лошите.

— Това отпред?

— Не, това е джипът, който взех от един футболистите.

— А какво е станало с кадилака?

— Предполагам, че след като свих колата на онзи тип, той е свил моята. Може би не нарочно, а защото в градчето няма кой знае какъв избор. Не е искал да краде някой скапан пикап, нито пък нова кола със сложна електроника. Харесал си е кадилака, който най-вероятно е бил единствената подходяща кола наоколо. Или просто го е мързяло да обикаля и да търси. Колата си беше там, пред хотела, редом с техните.

— Успя ли да ги огледаш?

— Само четиримата новодошли без италианците.

— Това прави шестима, а не петима. Къде е шестият?

— Мога да ти кажа само едно — въздъхна Ричър. — Сакът на онзи, който е свил кадилака, не е в багажника, а на задната седалка.

— Откъде знаеш?

— Шестият е в багажника. Лично го сложих там.

— Дали разполага с достатъчно въздух?

— Вече не му трябва въздух.

— Господи Исусе! Какво се случи?

— Мисля, че първо ще искат да отстранят мен, а после ще свършат работата, за която са дошли — въздъхна Ричър. — Не мога да го обясня. Тази вечер са се събрали в „Мариот“ и италианците са обявили задачата и са предложили някакво описание на останалите. Със сигурност бегло, защото все още не сме се срещали очи в очи. Но малко по-късно се сблъсках с един от новодошлите във фоайето на хотела. Той ме гледаше втренчено. Сякаш се питаше дали аз не съм човекът, за когото бяха говорили току-що. Виждах го как мисли. После излязохме на паркинга. Той бръкна в джоба си и аз го ударих. Чувал ли си за commotio cordis?

— Травма на гръдната стена — кимна докторът. — Причинява фатална сърдечна аритмия.

— Виждал ли си как действа?

— Не.

— И аз не бях. Но вече мога да ти кажа, че действа безотказно.

— Какво имаше в джоба му?

— Нож, пистолет и шофьорска книжка, издадена във Вегас.

— Вегас? — сбърчи вежди докторът. — Може би братята Дънкан имат комарджийски дългове? За това ли става въпрос?

— Възможно е — отвърна Ричър. — Очевидно живеят нашироко от дълго време насам. Парите им все идват отнякъде.

— Как така отнякъде? От трийсет години насам рекетират близо четирийсет ферми, плюс мотела. Това са много пари.

— Не са — поклати глава Ричър. — Този район трудно може да се нареди сред най-богатите в света. Дори да прибират половината от заработката на хората, пак няма да съберат пари и за едно нощно гърне. Но въпреки това Сет живее като Крез, освен това държат на заплата цял футболен отбор. Няма как да го правят, ако разчитат единствено на сезонните си приходи.

— Има време да мислим за това — обади се съпругата на доктора. — В момента футболистите върлуват наоколо, но ние не знаем къде и защо. Това е по-важно. Дороти Коу може да се отбие.

— Тук? — вдигна вежди Ричър. — Сега?

— И това се случва понякога — поясни докторът. — Женска солидарност. Подкрепят се взаимно, сякаш са сестри. Най-беззащитните, разбира се.

— Точно такива сме ние с Дороти — добави съпругата му. — Понякога към нас се присъединяват и други в зависимост от степента на паниката, която ги е обзела.

— Идеята не е добра — поклати глава Ричър. — Главно от тактическа гледна точка. Така мишената им ще бъде само една вместо няколко.

— Силата им е в числеността. Обикновено се получава. Понякога онези хлапаци стават свенливи и не искат свидетели, особено когато ги изпращат срещу жени.

 

 

Отидоха в дневната заедно с кафето. От там имаха добра видимост към пътя. Той беше абсолютно пуст, почти незабележим в мрака. Седяха на столовете с високи облегалки и мълчаха. На тъмно, за да виждат по-добре през прозорците.

— Разкажи за досиетата — обади се най-накрая докторът.

— Попаднах на една снимка — рече Ричър. — Оказа се, че детето на Дороти е било азиатче.

— Виетнамче — уточни съпругата на доктора. — Арти Коу беше ходил там. Предполагам, че нещо го е впечатлило, защото малко след като започна нашествието на виетнамски имигранти, те подадоха документи за осиновяване.

— Много ли бяха тукашните хора, които заминаха за Виетнам?

— Доста.

— Включително и братята Дънкан?

— Мисля, че не. Те имаха постоянна работа.

— Също като Арти Коу — изтъкна Ричър.

— С него беше друго. Разни хора, разни идеали.

— Кой председателстваше местната наборна комисия?

— Баща им. Старият Дънкан.

— Значи синовете не са продължили с фермерството, за да му доставят удоволствие. Правили са го, за да се спасят от мобилизация.

— Предполагам.

— Добре е да се знае, че освен всичко друго са били и страхливци.

— Кажи нещо за следствието — настоя докторът.

— Дълга история — въздъхна Ричър. — Материалите по делото запълват единайсет кашона.

— И?

— Следствието е имало проблеми.

— Какви?

— На първо място с концепцията. Останалото не е важно. Следствието е водил детектив на име Карсън. В рамките на дванайсет часа изгубил твърдата почва под краката си. Започнало е като издирване на безследно изчезнало дете, но постепенно се превърнало в разследване на убийство. Но Карсън не се върнал на местопрестъплението в светлината на новите подозрения. През първата нощ накарал хората да проверяват собствените си допълнителни постройки — нещо съвсем нормално, когато става въпрос за изчезнало дете. Но после изобщо не си направил труда да се върне там и да ги провери лично. С изключение на дома на някаква възрастна двойка, която дори не излязла от къщата си. Всички останали вече били обявили, че не са открили нищо. Нещо като: „Не, сър, детето не е при нас и никога не е било.“ На този етап Карсън би трябвало да започне отново, третирайки всеки един фермер като потенциален заподозрян. Но той не го направил. Базирайки се на събраната информация, той се концентрирал единствено върху фамилията Дънкан. Но тя се оказала чиста като сълза.

— Мислиш, че някой друг го е извършил, така ли?

— Би могъл да бъде всеки, който е минавал случайно оттук. Или всеки от местните жители. Без Дороти и Артър Коу, разбира се, но и без тях възможностите са трийсет и девет.

— Според мен това беше дело на братята Дънкан — тръсна глава съпругата на доктора.

— Три държавни институции не мислят като теб.

— Може би са сгрешили.

Ричър кимна, но това остана незабелязано в тъмното.

— Може би — каза той. — Не е изключено да са допуснали и друга концептуална грешка. Поради липса на въображение. Установено е, че никой от фамилията Дънкан не е напускал фермата, а детето не се е появявало там. Два факта, потвърдени от достоверни свидетелски показания. Четирима младежи са работили по оградата. Криминологичните изследвания също не дали резултат. Но братята Дънкан биха могли да имат съучастник. Пети човек, който би могъл да отвлече детето и да го скрие някъде другаде. Карсън изобщо не стигнал до подобна мисъл и не проверил познатите на семейството. А би трябвало. Пет години стоиш без ограда, а после изведнъж решаваш да я строиш точно в деня, в който изчезва едно дете? Това би могло да се окаже предварително подготвено алиби. Карсън поне би трябвало да си зададе такъв въпрос. На негово място аз със сигурност щях да го направя.

— Кой би могъл да бъде петият човек?

— Всеки — отвърна Ричър. — Приятел, някой от шофьорите. Ясно е, че детето е отвлечено с автомобил, защото велосипедът му така и не е бил открит.

— Винаги съм се питала за този велосипед.

— Имали ли са някой близък приятел? Виждала ли си такъв, докато си гледала Сет?

— Е, виждала съм. Поне няколко души.

— Става въпрос за близък човек, с когото са споделяли и на когото са имали пълно доверие. От тяхната черга.

— Мъж?

— Почти сигурно мъж. Мръсник като тях.

— Не съм сигурна. Не си спомням. Къде би могъл да я отведе такъв мъж?

— Теоретично навсякъде. Което е още една сериозна грешка. Карсън проверил единствено фермата на Дънкан. Абсурдно е да не претърси депото на транспортните автомобили. Според мен това едва ли би дало резултат, защото в началото на лятото там е било много оживено седем дни в седмицата. Заради люцерната или бог знае какво. Едва ли някой е щял да скрие отвлечено дете на място, което гъмжи от очевидци. Но едно друго място Карсън е бил длъжен да претърси, но не го е направил. Просто го е пренебрегнал. Може би от невежество, може би защото е бил объркан.

— Кое място?

Ричър не успя да отговори, защото стаята изведнъж се изпълни с ярка светлина, която прогони сенките, заливайки стените, тавана, лицата им. Ослепително бяла, подвижна.

Светлината на фарове, нарязана на безброй квадратчета от мрежата на оградата.

Кола, която бързо се приближаваше от изток.