Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джак Ричър (15)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Worth Dying For, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 92 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
danchog (2012)
Форматиране
Cecinka (2013)

Издание:

Лий Чайлд. Време за умиране

Италианска. Първо издание

Издателство „Обсидиан“, София, 2010

Редактор: Матуша Бенатова

Коректор: Симона Христова

История

  1. — Добавяне

8

Стъпки по чакъла. Чифт. Леки и несигурни, приближаващи се. В рамката на прозореца се появи сянка. Крехка и дребничка, сгушена в палтото си.

Жена.

Тихо и колебливо почукване на вратата. От малка и нервна ръка, облечена в ръкавица. Може би бе някакъв номер. Измислен от неособено умен мъж, решил да изпробва за примамка слаба и безобидна жена, която да му вдъхне чувство за измамна сигурност и да го измъкне навън. Съвсем нормално беше жената да се чувства нервна и несигурна в тази роля.

Ричър безшумно прекоси стаята и влезе в банята. Отвори прозореца, откачи комарника и го сложи на дъното на ваната. После надникна навън, прекрачи перваза и стъпи на чакъла. Пое по една от боядисаните в сребристо греди, които рамкираха пътеката. Безшумно и внимателно, като въжеиграч. Движеше се обратно на часовниковата стрелка, обиколи кръглото бунгало и излезе в гръб на жената.

Беше сама.

На алеята нямаше коли, паркингът беше пуст. Никой не се притискаше отстрани на вратата, никой не клечеше под прозореца. Само жената, която видимо трепереше от студ. Беше облечена с вълнено палто, носеше шал. Без шапка. Може би бе четирийсетгодишна, дребна и разтревожена. Вдигна ръка да почука отново.

— Тук съм — обади се Ричър.

Тя ахна и се обърна с ръка на гърдите.

— Простете, че ви изплаших, но не очаквах гости — добави той.

— Би трябвало да очаквате — съвзе се тя.

— Всъщност сте права — кимна той. — Но не очаквах вас.

— Може ли да влезем вътре?

— Коя сте вие?

— Извинете — промърмори тя. — Аз съм съпругата на доктора.

— Приятно ми е — кимна Ричър.

— Може ли да влезем?

Ричър извади ключа от джоба си и отвори вратата. Пропусна жената и заключи отвътре. После прекоси стаята и затвори вратата на банята, през която нахлуваше студен въздух. Жената стоеше в средата на мокета.

— Моля, седнете — махна към фотьойла той.

Тя се подчини, без да разкопчава палтото си. Все още беше нервна. Ако носеше чантичка, вероятно щеше да я притиска към коленете си. Като един вид защита.

— Изминах пеша цялото разстояние до тук — каза тя.

— За да си приберете колата? Трябваше да оставите това на съпруга си. Разбрахме се да я вземе сутринта.

— Той е твърде пиян, за да шофира.

— Но утре със сигурност ще бъде окей.

— Утре ще бъде късно. Вие трябва да изчезнете от тук. Още сега. Намирате се в опасност.

— Мислите ли?

— Мъжът ми каза, че пътувате на юг, към междущатската. Ще ви закарам до там.

— По това време? — вдигна вежди Ричър. — Това са поне сто и шейсет километра.

— Двеста — поправи го тя.

— Посред нощ е — поклати глава той.

— Тук не сте в безопасност — настоя жената. — Съпругът ми ми разказа какво е станало. Забъркали сте се с онези Дънкан. Видели сте. Те със сигурност ще го накажат, но ще дойдат и за вас.

— Те? — вдигна вежди Ричър.

— Фамилията Дънкан. Четирима са.

— Как ще го накажат?

— О, не знам. Последния път му забраниха да стъпва тук за цял месец.

— Тук? Имате предвид бара на мотела?

— Това е любимото му място.

— Как така са му забранили?

— Казаха на мистър Винсънт да не му сервира. Той е собственикът.

— А защо собственикът на мотела трябва да се подчинява на тези Дънкан?

— Те имат транспортна фирма. Мистър Винсънт е подписал договор за доставки с тях. Принудили са го. Те така работят. Ако мистър Винсънт не играе по свирката им, някоя доставка със сигурност ще се забави. Друга ще се загуби, а трета ще пристигне със значителни щети. Той ще фалира. И го знае.

— Какво могат да причинят на човек като мен? — пожела да узнае Ричър.

— Те наемат футболисти, направо от колежа. „Корнхъскърс“. Достатъчно добри, за да получат стипендия, но без качества да пробият в Националната лига. Използват ги за телохранители и биячи. Яки типове.

Брет, помисли си Ричър.

— Бързо ще направят връзката и ще разберат къде сте — продължи жената. — Всъщност къде другаде бихте могли да бъдете? Ще ви посетят. Може би вече пътуват насам.

— Откъде?

— Гаражът им е на трийсет километра от тук. А повече от хората им живеят около него.

— С колко футболисти разполагат?

— С десет.

Ричър замълча.

— Споменали сте на мъжа ми, че пътувате за Вирджиния — добави тя.

— Така е — кимна той.

— Там ли живеете?

— Колкото на всяко друго място.

— Трябва да тръгваме! — настоя тя. — Намирате се в голяма опасност!

— Само ако изпратят всичките деветима — поклати глава той.

— Кои деветима? — погледна го с недоумение тя.

— Футболистите.

— Казах ви, че са десет.

— С един от тях вече се запознах. В момента е извън играта. От тази вечер отборът е с един човек по-малко.

— Какво?

— Изпречи се между мен и Сет Дънкан.

— Какво направихте на Сет Дънкан?

— Счупих му носа.

— Мили боже! Защо?

— А защо не?

— Господи! Къде са ключовете от колата?

— Какво ще стане с мисис Дънкан?

— Трябва да тръгваме. Още сега, в тази минута!

— Първо отговорете на въпроса ми.

— Тя също ще бъде наказана. Защото се е обадила на мъжа ми. Била е предупредена да не го прави. Също като него. Забранили са му да я лекува.

— Той е лекар и няма друг избор. Нали е дал клетва?

— Как се казвате?

— Джак Ричър.

— Да тръгваме, мистър Ричър! Още сега!

— Какво ще направят с мисис Дънкан?

— Това не е ваша работа — отсече жената.

На практика мнението й съвпадаше с неговото. Работата му беше да стигне до Вирджиния, а тази жена му предлагаше транспорт за най-трудната част от пътя. Бърз и безплатен превоз. Магистралата И-80 го очакваше на два часа път от тук. Там щеше да хване някой от нощните тирове, които потегляха от паркинга още в ранни зори. Може би дори щеше да закуси в някое денонощно заведение. Бекон с яйца и голяма чаша кафе.

— Какво ще й направят? — повтори той.

— Може би нищо особено.

— Как така „нищо особено“?

— Вероятно ще й дадат някакъв коагулант. Един от чичовците има доста голям запас от лекарства. А може би просто ще й забранят да взема аспирин. Така няма да кърви толкова силно следващия път. Това е всичко. Нищо особено. Няма за какво да се тревожите. Те са женени от десет години. Ако е искала да избяга, спокойно е можела да го направи. Все пак не е затворничка, нали?

— Но този път е друго — поклати глава Ричър. — Макар и неволно, тя е станала причина за счупения нос на мъжа си. Ако не успее да си го изкара на мен, той най-вероятно ще си го изкара на нея.

Съпругата на доктора не каза нищо, но в мълчанието й прозираше съгласие. В странната кръгла стая настъпи тишина. После Ричър долови скърцането на автомобилни гуми по чакъла.