Лий Чайлд
Време за умиране (31)

31

Физическото претърсване на района беше описано в четири различни папки по четири различни начина — от местната полиция, от щатската полиция, от пилотите на Националната гвардия и от ФБР. Рапортът от хеликоптера беше кратък и безполезен. Маргарет Коу била облечена със зелена рокличка — факт, който малко помага на фона на избуялата царевица в началото на лятото. Освен това пилотът не беше слизал под триста метра височина, за да предпази младите растения от вихъра на витлата. Издирването на изчезнало дете си има определени правила, дори и в селскостопанските райони. От въздуха не бяха забелязали нищо. Нито прясно разкопана земя, нито блясък от хромираните части на колелото, нито изпотъпкани ниви. Просто един океан от царевица.

Чиста загуба на време и авиационно гориво.

Местната и щатската полиция бяха проверили четирийсет ферми. Отначало, още след мръкване, бяха използвали рупор, а на следващата сутрин бяха посетили всяка ферма поотделно и бяха разпитали живеещите в нея с молба да проверят всички допълнителни постройки. Местните хора бяха откликнали с голямо желание. Само една възрастна двойка бе признала, че не е проверила имота си както трябва, и това накарало полицаите да направят оглед на място. Не открили нищо. Мотелът също бил претърсен, бунгало по бунгало. Не пропуснали дори контейнерите за смет в търсене на някакви улики.

Фермата на братята Дънкан се споменаваше в три от рапортите. Всички бяха ходили там, с изключение на хеликоптерния екип. Първо местната полиция, после местната и щатската заедно, след това само щатската, а накрая и ФБР. Доста посещения за такова малко място. Претърсването било интензивно и внимателно, може би защото малкият имот предизвиквал по-голямо подозрение. Въпреки че оттогава бяха изминали двайсет и пет години, Ричър ясно го усещаше между редовете. Селски ченгета. Объркани и неориентирани. Сякаш братята Дънкан бяха ненавиждали земята си. Сякаш, ако можеха, биха се отървали от всеки излишен метър от нея. На практика бяха запазили само алеята, която водеше към къщите им. С малко банкет отстрани и няколко квадратни метра под основите на сградите. Това беше всичко.

От друга страна, мястото бе толкова малко, че претърсването му не представлявало проблем. Рапортите бяха много подробни. Купчините греди за оградата били проверени една по една. Чакълът бил разровен. Верига от хора обходили терена метър по метър, забили очи в земята. Кучетата го обиколили десетина пъти, душейки буквално всичко, сантиметър по сантиметър.

Но не открили нищо.

Издирването продължило вътре в къщите. Двойно по-интензивно и сериозно в сравнение с външния оглед. Ричър беше претърсвал достатъчно къщи, за да знае колко трудно е това. Но никога не го бе правил четири пъти един след друг, с различни екипи, които не жалят труда си. Бяха проверили цялото обзавеждане, кухините, стените и подовата настилка. Той знаеше защо са го направили, въпреки че рапортите не споменаваха нищо. Със сигурност обаче бяха търсили не само изчезналото дете, но и части от него.

Не бяха открили нищо.

ФБР бе изпратило екип опитни криминалисти, които бяха действали според правилата на 80-те години. Резултатите бяха прилежно описани в дълъг документ на официална бланка, чието фотокопие беше приложено към делото. Събрани били косми, фибри и влакънца, всяка гладка повърхност била проверена за отпечатъци с най-съвременното оборудване за онова време. Със самолет от Денвър докарали специално обучено за издирване на трупове куче, което върнали обратно, след като то не подушило нищо. В продължение на дванайсет часа без прекъсване къщите и пространството около тях били изследвани от криминалисти с различни умения.

Не открили нищо.

Ричър затвори папката и в душата му се промъкна онова странно чувство, което със сигурност бяха изпитали и разследващите екипи преди много години: чувството, че досието изстива.

На сто километра на север Дороти Коу стоеше пред мивката и миеше съдовете от вечерята си. Чинията, вилицата и ножа, после чашата. Накрая изтърка тавичката, която беше използвала за котлета. Подсуши всичко със суха ленена кърпа, после прибра чинията и чашата в шкафа, сребърните прибори в чекмеджето и тавичката под мивката. Изхвърли използваната салфетка в кофата за боклук, избърса масата и пъхна стола под нея. После излезе навън за глътка чист въздух. Възнамеряваше да поседи малко, а после да си легне. Беше решила да стане рано сутринта и да отскочи до мотела. Мистър Винсънт със сигурност щеше да се нуждае от помощ, за да оправи счупеното огледало зад бара. А може би щеше да залепи и счупената дръжка на чашата с логото на НАСА.

Ричър седеше сред разхвърляните папки на пода в хотелската стая. Часът беше десет вечерта. Бе свършил работата доста преди полунощ. Стана, прибра документите обратно, а после подреди единайсетте кашона в средата на стаята. Две купчини по четири, една от три. Пристъпи към телефона на нощното шкафче, натисна деветка за външна линия, а после набра оператора, който Дороти Коу беше използвала преди двайсет и пет години, за да съобщи за изчезналото дете. Оказа се, че номерът е същият и все още действа. Когато насреща вдигнаха, той поиска да го свържат с Хоуг. Ей така, без да се надява, че може да го хване. Но след едно остро изщракване и кратка пауза полицаят вдигна слушалката.

— Приключих — рече Ричър.

— Откри ли нещо?

— Свършили сте отлична работа. Няма от какво да се безпокоиш. А аз мисля да тръгвам.

— Толкова скоро? Няма ли да останеш за нощния живот?

— Аз съм обикновен човек. Предпочитам тишината и спокойствието.

— Добре. Остави кашоните там. По някое време ще минем да ги приберем. Предпочитам да ги върнем в мазето още през нощта, преди да са разбрали онези книжни плъхове. После си измивам ръцете. Ни чул, ни видял. Мисията приключена.

— Задължен съм ти — рече Ричър.

— Забрави — отвърна Хоуг. — Направи каквото можа.

— Надявах се да имам повече късмет.

След тези думи Ричър прекъсна връзката, грабна шубата от закачалката и излезе. Трябваше да прекоси целия коридор от дъното до изхода, а после да заобиколи сградата и да стигне до паркинга. Стълбището от втория етаж свършваше малко преди фоайето, заемайки мястото на още една стая — разбира се, ако сградата беше едноетажна. Някакъв тип слезе по него и също тръгна към изхода. Беше един от онези, които се регистрираха преди два часа. Дребен и небръснат, с измачкани дрехи. Вероятно иранец. Ричър срещна погледа му и любезно кимна. После отвори вратата и го пропусна пред себе си. Мъжът отново го погледна. В очите му проблесна нескрит интерес.

Ричър пое наляво с намерението да заобиколи сградата. Иранецът направи същото. Което беше съвсем нормално предвид двете коли на паркинга. Кадилакът на Сет Дънкан и един тъмносин шевролет. Агенциите за коли под наем предлагаха хиляди такива.

Тъмносин шевролет.

Ричър спря на място.

Онзи също спря.