Лий Чайлд
Време за умиране (34)

34

Задната седалка на стария шевролет беше оформена като две отделни кресла, но не фабрично, а от дългогодишна употреба. Наемникът на Махмейни избра хлътналата дупка отдясно и изви глава наляво, за да гледа през предното стъкло. Но онова, което видя на светлината на фаровете, беше голият гръб на някакъв билборд, след който имаше само мрак. Пътят беше прав и пуст, лишен от светлините на насрещни автомобили. Това го разочарова. Едно питие от страна на Асгар можеше да бъде простено. Две също, дори и три. Но само ако се прибере веднага после. Нощен запой обаче си беше дезертьорство.

Шумният и износен двигател поддържаше скорост от около сто километра в час. По километър и половина в минута. Което означаваше около девет минути за тринайсетте километра до крайната цел на пътуването.

 

 

— Точно след час и десет минути ще излезеш с малката си спортна кола — рече Ричър.

— Къде ще ходя? — учуди се Елинор Дънкан.

— На юг, по шосето. Ще изминеш точно шестнайсет километра и половина по него, а после ще обърнеш и ще се прибереш у дома. Няма значение с каква скорост ще караш.

— Шестнайсет километра и половина?

— Може и осемнайсет или двайсет. Но не по-малко от петнайсет.

— Защо?

— Няма значение защо. Ще го направиш ли?

— Може би искаш да напусна къщата, за да свършиш някаква работа?

— Обещавам, че изобщо няма да се приближавам до къщата. Никой нищо няма да разбере. Ще го направиш ли?

— Не мога. Ключът за колата ми е у Сет.

— Нямате ли резервен?

— И той е у него.

— Едва ли ги носи в джобовете си — рече Ричър. — Резервният ключ за неговата кола беше в една купа на кухненската маса.

Елинор не каза нищо.

— Знаеш ли къде са? — попита Ричър.

— Да, на бюрото му.

— На бюрото или в някое чекмедже?

— Отгоре са. Държи ги там, за да ме изпробва. Казва, че подчинението без изкушение е безсмислено.

— А защо още стоиш там, по дяволите?

— Къде да отида?

— Вземи проклетите ключове и толкова! Прояви самостоятелност!

— Това ще нарани ли Сет?

— Не знам какво искаш да чуеш като отговор.

— Просто отговори честно.

— Може да го нарани, но не пряко. И не във всички случаи.

Настъпи продължителна пауза.

— Добре, ще го направя — обади се най-после Елинор. — Ще измина шестнайсет километра на юг, а после ще се върна обратно. Час и десет минути от този момент нататък.

— Не, час и шест минути — поправи я Ричър. — Вече говорихме четири минути.

Окачи слушалката и се върна в салона. Барманът работеше както трябва — с бързи и сръчни движения и постоянно наблюдение на клиентите. Погледът му улови този на Ричър в мига, в който той се появи от коридора. Изчака го да се приближи и подхвърли:

— Трябва да ми дадеш автограф, може би на някоя салфетка. За спомен. Ти си първият клиент, който идва тук, за да използва телефон, а не да се спаси от него. Какво ще пиеш?

Ричър огледа високата лавица зад гърба му. Всякакъв твърд алкохол, наливна бира, бутилирана бира, безалкохолни. Никаква следа от кафе.

— Нищо, благодаря — рече той. — Трябва да хващам пътя.

Мина покрай бара, промуши се между масите и бутна входната врата. После включи двигателя, направи маневра и пое по пътя на север.

 

 

Наемникът на Махмейни забеляза някакво сияние. Далеч напред, вляво. Неон. Оцветен в зелено, червено и синьо. Шофьорът задържа крак на педала още известно време, после го вдигна. Двигателят се задави, ауспухът издаде кашлящ звук, скоростта на таксито рязко намаля. Далеч напред проблеснаха червените габарити на отдалечаваща се кола. Бледи и примигващи от разстоянието. Почти несъществуващи. Таксито спря и иранецът видя бара. Обикновена дървена барака. Две слаби крушки под навеса на входа, чиято светлина почти не стигаше до паркинга. Колите там бяха доста. Но сред тях нямаше жълт шевролет, взет под наем.

Шофьорът извърна глава.

— Чакай ме тук — рече иранецът.

— Колко време?

— Само минута.

Иранецът слезе от колата. Червените габарити бяха изчезнали в северна посока. В продължение на една дълга секунда той гледа натам, после се обърна и тръгна към вратата на дървената постройка. Пред очите му се появи широко помещение с маси в лявата част и дълъг бар вдясно. Клиентите бяха двайсетина души, но никой от тях не приличаше на Асгар Арад Сепер. Барманът обслужваше един от тях, но това не му попречи да огледа новодошлия. Чужденецът започна да си пробива път към него, усещайки погледите на посетителите в гърба си. Дребен, небръснат, с измачкани дрехи и неособено чист. Клиентът на бармана се отдалечи с две чаши пенлива бира в ръце.

— Търся един човек — рече наемникът на Махмейни.

— Всички тук сме хора, сър — отвърна барманът. — Такава е същността на човешката природа, не мислите ли? Винаги търсим някого.

— Не, не. Аз търся един познат. Всъщност приятел.

— Как изглежда?

— Прилича на мен.

— Съжалявам, но не съм го виждал.

— С жълта кола.

— Колите са навън, а аз съм вътре.

Новодошлият се обърна, огледа помещението и отново си помисли за червените стоп — светлини, които изчезнаха на север.

— Сигурен ли си? — извърна се към бармана той.

— Не искам да бъда груб, сър, но ако двама като вас се бяха появили в този бар, някой със сигурност щеше да позвъни на Вътрешна сигурност — отвърна младежът. — Не мислите ли?

Иранецът не каза нищо.

— Тук е Небраска — добави барманът. — Пълно е с военни съоръжения.

— Някой да си е тръгнал наскоро? — попита иранецът.

— Това е бар, приятелю. Хората непрекъснато идват и си отиват. Баровете са за това, нали?

След тези думи барманът се обърна към следващия си клиент. Край на приказките. Наемникът на Махмейни отново се обърна и огледа салона. После се отказа и тръгна към вратата. Излезе на паркинга и измъкна мобилния телефон от джоба си. Но сигнал нямаше. Остана за момент на място, извърнал поглед в посоката, в която бяха изчезнали червените светлини. После се качи в таксито, затръшна скърцащата врата и каза:

— Благодаря, че ме изчакахте.

— А сега накъде? — обърна се да го погледне шофьорът.

— Нека си помисля малко — отвърна иранецът.

* * *

Ричър поддържаше стабилна скорост от сто километра в час. Усещането беше хипнотично. Електрически стълбове се стрелкаха от двете страни на пътя. Моторът мъркаше, гумите пърпореха. Ричър извади бутилката вода от стойката, разпечата я с една ръка и отпи. После включи дългите светлини. Пътят напред беше абсолютно пуст. Прав като стрела. Мъгла в далечината, после мрак. Ричър погледна в огледалото. Отзад нямаше никой. Провери уредите на арматурното табло. Всичко беше наред.

 

 

Елинор Дънкан погледна часовника си. Малък ролекс, подарък от Сет. Може би истински. Беше засякла точно час и шест минути от момента, в който остави слушалката. Оставаха още четирийсет и пет минути. Излезе от стаята си и прекоси коридора към кабинета на мъжа си. Малка квадратна стаичка. Нямаше представа за какво е била използвана някога. Може би за съхранение на оръжие. Сега беше преустроена в домашен кабинет, подчертано мъжки. Голямо и удобно кожено кресло. Писалище от тис. Настолна лампа със зелен стъклен абажур. Лавици с книги, килим. Въздухът миришеше на Сет.

На писалището лежеше малка стъклена купа. Произведена в Мурано, Италия. Близо до Венеция. Зелена на цвят, пълна с кламери. Най-отгоре лежаха ключовете от колата й. Две назъбени парчета метал с големи черни глави. За нейната мазда миата — червено двуместно кабрио. Кола за удоволствие и развлечения. На външен вид приличаше на някогашните английски кабриолети „Ем Джи“ или „Лотус“ — малки, но здрави и надеждни.

Протегна ръка и взе единия ключ.

После се обърна и излезе в коридора. Шестнайсет километра и половина. Вече се досещаше какво бе намислил Ричър. Отвори гардероба и извади един копринен шал. Чисто бял. Сгъна го като триъгълник, върза го на главата си и се погледна в огледалото. Приличаше на кинозвезда от далечното минало. Или по-скоро на кинозвезда от далечното минало, нокаутирана от някогашен шампион по бокс тежка категория.

Излезе през задната врата и тръгна в студа към гаража. В дясната му част зееше празното място на колата на Сет. Нейната кола беше в съседство. Вратите бяха отворени. Седна зад волана, щракна скобите над предното стъкло и свали гюрука. Включи двигателя, изкара колата на заден и спря в началото на алеята. Отоплението беше включено на високи обороти, моторът мъркаше. Отново погледна часовника си. Оставаха двайсет и девет минути.

 

 

Ричър продължаваше да се движи със сто километра в час. След три минути пусна педала на газта и отново включи дългите светлини. Огледа десния банкет. Изоставената крайпътна къща се появи точно когато очакваше. Ярко осветена от фаровете. Продъненият покрив, зацапаните реклами за бира по стените, набраздената от автомобилни гуми земя, която някога е била паркинг. Отби от пътя и навлезе в паркинга. По пода на колата забарабаниха ситни камъчета. Той описа пълен кръг.

Сградата беше дълга и ниска. Правоъгълна, с изключение на залепените отзад допълнителни квадратни постройки. Едната вероятно беше служила за тоалетна, а другата — за кухня. И двете ефикасни от гледна точка на нуждите на някогашния собственик. Пространството помежду им имаше П-образната форма на някогашна товарна рампа. Беше празно, затворено от три страни, с разпилени от вятъра боклуци. Отворената му част гледаше към пустото и равно поле на изток. Дължина десетина метра, дълбочина по-малко от четири.

Отлично място, което по-късно щеше да му свърши добра работа.

Той обърна край южната стена и спря на десет метра от нея. Пътят остана диагонално напред. Беше паркирал като ченге, което дебне нарушители с включен радар. Стената го скриваше от север. Изключи светлините, но остави двигателя да работи. Слезе от колата, мина пред нея и се насочи към ъгъла на сградата. Облегна се на дъските — тънки, напукани от студа на стотици зими, изпечени от слънцето на стотици лета. Миришеха на прах и старост. Обърна се на север, където трябваше да бъде пътят.

После зачака.