Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джак Ричър (15)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Worth Dying For, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 92 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
danchog (2012)
Форматиране
Cecinka (2013)

Издание:

Лий Чайлд. Време за умиране

Италианска. Първо издание

Издателство „Обсидиан“, София, 2010

Редактор: Матуша Бенатова

Коректор: Симона Христова

История

  1. — Добавяне

42

Късно през нощта Джейкъб Дънкан свика спешно съвещание с братята си. В своята кухня, а не в тези на Джонас или на Джейкъб. С „Уайлд Търки“, а не с „Ноб Крийк“, и то в неограничени количества, тъй като настроението му беше празнично.

— Току-що ми се обадиха по телефона — започна той. — С гордост ви информирам, че моето момче си е отмъстило.

— Как? — попита Джаспър.

— Заловил е Джак Ричър.

— Как? — попита Джонас.

Джейкъб Дънкан се облегна в стола и качи краката си на масата. Изглеждаше отпуснат, спокоен и доволен от живота. Човек, който има добри новини.

— Както знаете, аз закарах Сет у дома. Свалих го в началото на алеята, защото прояви желание да се поразходи на чист въздух. Да прогони лошото настроение. На стотина метра от къщата за малко не го сгазила кола. Неговата кола. Собственият му кадилак, който летял по пътя като прилеп, избягал от ада. Естествено, той се разтревожил и забързал към дома си. Притиснал жена си и тя се принудила да му разкаже всички подробности. Оказало се, че Ричър откраднал колата му още в ранния следобед. В компанията на доктора. Горкият човечец бил заблуден до степен да сключи нещо като съюз с нашия мистър Ричър. И така, Сет взел старата си помпа „Ремингтън“, скочил в колата на Елинор и се насочил към къщата на доктора. Оказало се, че Ричър наистина бил там, огромен като живота и два пъти по-жив.

— А сега къде е?

— На сигурно място. Залавянето му станало лесно.

— Жив ли е?

— Засега да — кимна Джейкъб Дънкан. — А ние с вас трябва да обсъдим докога да бъде жив.

В стаята се възцари тишина. Гостите седяха и чакаха, както го бяха правили много пъти. Чакаха мнението на брат си Джейкъб — умен и разсъдлив човек, винаги готов да даде предложение или разумно решение. Да демонстрира мъдростта си, да анализира нещата.

— По телефона Сет изрази желание да довърши нещата и аз, честно казано, съм склонен да му позволя. Той иска да си възвърне доверието ни, но аз побързах да го уверя, че това не е необходимо. На практика обаче всички ние се нуждаем от възстановяване на доверието към нас, главно от страна на нашия приятел мистър Роси, който живее на юг.

— Какво иска да направи Сет? — попита Джаспър.

— Постановка, чрез която да демонстрира правилността на решението ни да бъдем крайно предпазливи. Иска да изчакаме пратката да се приближи на един час път, а после да информира момчетата на мистър Роси, че ние държим Ричър. Така, с помощта на един въображаем телефонен разговор, той иска да им докаже, че пратката е на час път от тях, следователно твърденията ни относно причината за забавянето са били напълно верни.

— Това е твърде рисковано — поклати глава Джонас. — Ричър е опасен. Не бива да го държим наоколо дори минута повече от необходимото, защото можем да си имаме неприятности.

— Вече ви казах, че е на сигурно място. Ако приемем предложението на Сет, ще покажем, че можем сами да решим проблемите си. Без външна помощ. Така ще разсеем всякакви подозрения, че сме безпомощни.

— Дори да е така, пак е рисковано.

— Има и други фактори — добави Джейкъб.

В стаята отново се възцари тишина.

— На практика никога не сме се интересували какво става с нашите доставки, след като ги предадем в ръцете на мистър Роси — продължи Джейкъб. — Разбира се, имали сме смътна представа, че преди да стигнат до крайния купувач, те преминават през няколко ръце. Сега обаче наличието на тази търговска верига става все по-видно. Тази нощ имахме възможността да се уверим, че желание за участие в сделката проявиха цели трима участници в споменатата верига. Чрез свои преки представители, които изглеждат отчаяни и решени на всичко. За мен е ясно, че са се споразумели временно да работят заедно, а после най-вероятно ще получат заповед да се ликвидират взаимно. Който остане последен, ще утрои печалбата си.

— Това нас не ни засяга — поклати глава Джонас.

— Напротив, засяга ни, защото момчетата на мистър Роси вече са предприели въоръжени акции. Нашите телефонни информатори съобщават, че двама от пришълците вече са елиминирани. Момчетата на мистър Роси са ги убили пред мотела на Винсънт. Аз мисля да им дадем още малко време, за да скъсят веригата. Това ще се случи още утре, най-много вдругиден. Ние имаме интерес последен да остане именно мистър Роси, защото го познаваме и ще можем да преговаряме за разпределение на допълнителната печалба. Може да стане така, че и ние, и той да удвоим приходите си. Предполагам, че мистър Роси ще бъде доволен, ние — също.

— Все пак е рисковано.

— Ти май не обичаш парите, братко.

— Не обичам рисковете.

— Всичко на този свят е риск. Прекрасно го знаем, нали? Години наред живеем в риск. Той е част от удоволствието.

Дълго мълчание.

— Докторът ни излъга — обади се Джонас. — Каза, че Ричър отпътувал с някаква бяла кола, която спрял на стоп.

— Така е, но той вече се извини — кимна Джейкъб. — Най-искрено. Чувам, че в момента бил пример за човек, който желае да сътрудничи. Жена му също. Сега и двамата твърдят, че Ричър е зарязал кадилака на Сет на сто километра от тук, където го е откраднал един от хората нагоре по веригата. Дребен мъж от Близкия изток според слуховете по мрежата. Същият, който за малко не блъснал Сет близо до дома му.

— Нещо друго?

— Докторът твърди, че Ричър е видял полицейските досиета.

Тишина.

— И? — подхвърли след кратката пауза Джонас.

— Докторът казва, че не е стигнал до конкретни заключения.

— Но достатъчно убедителни, за да го накарат да се върне.

— Докторът твърди, че се е върнал заради онези хора с колите.

Никой не каза нищо.

— В интерес на истината трябва да добавя, че Ричър е попитал Дороти Коу дали наистина иска да разбере какво се е случило с дъщеря й — подхвърли след известно време Джейкъб.

— Самият той няма как да знае. Поне засега.

— Съгласен съм. Но може би е започнал да разплита кълбото.

— В такъв случай трябва да го убием. Длъжни сме.

— Нека изчакаме още един ден. Той е затворен и не може да избяга.

Ново мълчание.

Никой не прояви желание да вземе думата.

После Джонас попита:

— Нещо друго?

— Елинор е помогнала на Ричър да се промъкне покрай поста — въздъхна Джейкъб. — Пренебрегнала интересите на съпруга си и най-нахално напуснала дома си. Заедно с Ричър измислили как да подмамят младежа да напусне поста си. Той се казва Джон. Представил се е зле и ние ще го уволним, разбира се. Ще оставим Сет сам да реши какво да прави с жена си. На всичкото отгоре май си е счупил ръката. Ще му трябва повече внимание. Главата на Ричър се оказала много твърда. Това са всички новини, с които разполагам.

Никой не се обади.

— Трябва да вземем незабавно решение за нещата, които предстоят — добави Джейкъб. — А те както обикновено са на живот и смърт.

Никаква реакция.

— Кой ще започне пръв?

Мълчание.

— В такъв случай аз ще го направя — въздъхна Джейкъб. — Гласувам да оставим сина ми да се оправя както намери за добре. Гласувам да държим Ричър затворен, докато нашият микробус се появи в района. Това не е кой знае колко рисковано. Един ден в повече и това е всичко. Общо погледнато, нищо особено. Освен това аз обичам да изпипвам нещата. Да им придам финес и елегантност.

Дълго мълчание.

— Аз съм „за“ — обади се най-сетне Джаспър.

— Добре, и аз — неохотно добави Джонас.

 

 

Ричър се свести в ярко осветена стая с бетонни стени. Лежеше по гръб на пода в подножието на стръмни стъпала. Вероятно го бяха пренесли, а не хвърлили отгоре, защото тилът му беше здрав, без цицини или рани. Крайниците също. Беше в състояние да вижда и чува, можеше да се движи. Само лицето адски го болеше, но това можеше да се очаква.

Светлината идваше от обикновени стоватови крушки, седем-осем на брой, разхвърляни из цялото помещение. Без абажури. Бетонът беше гладък и сив. Хубав бетон, старателно почистен. Продукт на добра инженерна мисъл. Качествен, изливан с изключително внимание. Без пукнатини и вдлъбнатини. Стените се срещаха под абсолютно прав ъгъл, чак до пода. Като на готов за пълнене плувен басейн. Временно съоръжение, просъществувало дълги години. Беше виждал много такива в различна фаза на довършване.

Лицето адски го болеше.

Дали наистина го бяха хвърлили в недовършен плувен басейн? Едва ли. Освен ако не беше покрит с временен покрив. Плътно заковани дъски върху рамка от дебели греди. Много яки, изработени по поръчка. Пластове екзотична дървесина, залепени под огромно налягане. На специална фабрична преса. Изрязани с лазер, доставени със специална платформа и монтирани с помощта на кран. Изключително тежки, всяка една от тях.

Лицето го болеше.

Чувстваше се объркан. Нямаше представа колко е часът. Часовникът в главата му беше спрял. Дишаше през устата. Носът му беше подут и запушен от съсиреци. Усещаше кръв по устните и брадичката си. Гъста и почти засъхнала. Изтекла от носа му може би преди трийсет минути. За разлика от Елинор Дънкан, неговата кръв се съсирваше бързо. Винаги беше така. Обратно на хората, които страдат от хемофилия. Понякога това беше предимство. Продукт на еволюцията, изграден от много поколения мъже в рода му, оцелявали и в най-безнадеждните ситуации.

Лицето го болеше.

В бетонното помещение имаше и други неща. Най-вече тръби с различен диаметър. Имаше и железни кутии, покрити със зелена боя, леко олющена от влагата. Имаше и жици — някои в стоманени проводници, други голи. Прозорци липсваха. Плътни бетонни стени и нищо друго. И стъпалата, които свършваха пред плътно затворена врата високо горе.

Намираше се под земята.

Може би в нещо като бункер.

Нямаше как да разбере дали е така.

Лицето адски го болеше. И ставаше все по-зле. Ужасната болка пулсираше между очите му, минаваше през носа и се забиваше дълбоко в главата му с всеки удар на сърцето. Пронизваща и разяждаща. Затихваща за миг, за да се върне отново — още по-силна. Лоша работа. Но той можеше да я победи. Можеше да победи всичко. Правеше го още от петгодишен. Ако нямаше с какво да се бори, започваше да се бори със себе си. Но обекти никога не му бяха липсвали. Негови лични, както и обекти на брат му. Нещо като семейна отговорност. Което не означаваше, че брат му бе страхливец. Дори напротив. Не беше и слаб. Беше едър като него. Но рационален, дори любезен. Което си беше недостатък. Когато някой се нахвърляше отгоре му, Джо неизменно губеше ценни секунди, за да се запита защо. Ричър не го правеше. Никога. Той използваше първата скъпоценна секунда, за да нанесе първия скъпоценен удар. Биеше се, за да победи. Нищо друго.

Лицето адски го болеше. Концентрира се върху болката, а после се дистанцира от нея. Разгледа я, изследва я, идентифицира я и я запечата. Изолира се от нея. Предизвика я. Ти срещу мен? Нямаш никакви шансове, приятелко. После очерта границите й и я огради със стени. Пъхна я между тях и започна да ги свива. Навътре, все по-силно и по-силно. Смазваше болката, правеше я все по-малка, ограничаваше я, елиминираше я.

Но не успяваше да я победи.

Напротив, тя го побеждаваше.

Изригваше като бомба с часовников механизъм. С желязна последователност. Едно, две, три. Безкрайна, с всеки удар на сърцето. Щеше да спре само ако сърцето му спреше да бие. Пълно безумие. В миналото го бяха ранявали с шрапнел и с куршум в гърдите. Бяха го ръгали с нож. Но това беше по-лошо. Много по-лошо от всичките му наранявания, взети заедно.

В което нямаше никакъв смисъл. Нещо не беше наред. И преди беше виждал счупени носове. Много пъти. Беше неприятно, разбира се. Но не и повод за трагедии. Никой не ги възприемаше като взривена в главата граната. Дори Сет Дънкан. Хората стават на крака и си тръгват. Е, може би плюят малко кръв, може би се мръщят от болка. Но само толкова.

Вдигна ръка към лицето си. Бавно и внимателно. Знаеше, че ще бъде като изстрел в главата. Но трябваше да знае. Защото нещо не беше наред. Докосна носа си, а после ахна от пронизващата болка, която експлодира като мълния в главата му.

Предната кост на носа беше строшена заедно с хрущяла. Потънала в кожата на лицето, малко встрани и забита дълбоко.

Адски болеше.

Може би прикладът на ремингтъна е бил облицован с метал. Бронз или стомана. За по-голяма издръжливост срещу капризите на времето. Не беше забелязал подобно нещо просто защото в последната секунда успя да помръдне главата си. Само толкова, колкото позволяваше потната длан, притиснала челото му. Целта му беше ударът да бъде максимално страничен. По-добре, отколкото фронтален. При фронтален удар съществуваше голяма опасност костиците да проникнат чак в мозъка.

Затвори очи.

После отново ги отвори.

Знаеше какво трябва да направи.

Да намести счупената кост.

Имаше ясна представа за вредата и ползата от подобен акт. Болката щеше да намалее, а носът щеше да възвърне нормалната си форма. Почти. Но това със сигурност означаваше, че той отново ще припадне. Нямаше две мнения по този въпрос. Дори внимателното докосване на раната с върха на пръстите за малко не му откъсна главата. Все едно, че беше изстрелял куршум в лицето си. Но наместването на счупената кост щеше да наподобява дълъг картечен откос.

Затвори очи. Болката беше непоносима. Внимателно отпусна глава на бетонния под. Нямаше смисъл да отскача назад и да си строши черепа. Вдигна ръка и хвана счупената кост с палеца и показалеца си. В главата му се взривиха няколко бомби едновременно. Но въпреки това той рязко дръпна костта и направи опит да я върне на мястото й.

Никакъв резултат. Хрущялът беше забит твърде дълбоко. Сякаш притиснат от многобройни ластици. Тънки, но здрави. На най-неподходящото място. Ричър примигна, за да прогони бликналите сълзи, после опита отново. Дръпна, натисна. В главата му експлодираха няколко термоядрени бомби едновременно.

Резултат нямаше.

Той знаеше какво трябва да направи. Постоянният натиск не вършеше работа. Следователно оставаше да опита рязък удар с ръба на дланта, за да върне счупената кост на мястото й. За целта трябваше да се концентрира максимално и да нанесе удара с непоколебима решителност. Като масажист, който упражнява силен и рязък натиск върху отделния прешлен и очаква да чуе характерното изпукване.

Той репетира движението. Ударът трябваше да попадне в долния край на бузата и основата на носа и да бъде нанесен под ъгъл с къс полукръг — нагоре, странично и навън. Като при карате. Ако ударът бъдеше сполучлив, кожата и сухожилията щяха да задържат носа на мястото му.

Отвори очи. Не можеше да изчисли подходящия ъгъл. Не и докато лежеше на пода. Лакътят му пречеше. Запълзя с длани и глезени напред по гладкия бетон. Така измина около два метра, после още един. Зае седнало положение и опря гръб в стената. Протегна шия и прибра лакти към тялото си. После изпъна раменете и бедрата си, заемайки максимално стабилна позиция. Можеше дори да запази равновесие. Но и да паднеше, това щеше да стане отблизо.

Време е за шоу.

Докосна с длан мястото, на което трябваше да попадне удара. За да го почувства. После още веднъж. Горната част на дланта докосна веждата му. Като указателен знак.

На три, рече си той.

Едно.

Две.

Тряс!

Мрак.