Стивън Кинг
Магьосникът (9) (Тъмната кула IV)

1

Съвършен сребърен диск — Целуващата луна, както я наричаха в Деня на пълноземието — висеше над хълма на осем километра източно от Хамбри и на петнадесет южно от Айболт Каньон. В подножието му жегата на превалящото лято се бе задържала и два часа след залез слънце още беше задушно, но на върха на Кьос духаше силен вятър и въздухът разнасяше мирис на мраз, сякаш бе дошла Жетва. За жената, която живееше там в компанията само на змия и стар глух котарак, нощта щеше да бъде дълга.

Но тя нямаше нищо против. Радваше се, че има работа.

Изчака, докато тропотът на копитата на конете на гостите й заглъхна. Седеше тихо до прозореца в голямата стая на къщурката си. Имаше само още едно помещение — спалня с размерите на килер. Мъсти, котаракът с шест крака, беше на рамото й. Скутът й бе пълен с лунна светлина.

Трите коня носеха трима мъже. Великите ловци на ковчези, както сами се наричаха.

Тя изсумтя. Мъжете бяха смешни и най-забавното беше, че не го съзнаваха. Мъжете, с техните високопарни имена, които си измисляха. Мъжете, които толкова много се гордееха с мускулите си, с възможностите си да пият и да ядат, както и с пенисите си. Да, дори в тези времена, когато мнозина от тях не можеха да изхвърлят нищо друго освен странно, изродено семе, което създаваше деца, годни само за да бъдат удавени в най-близкия кладенец. Но вината никога не беше тяхна, нали? Не, винаги обвиняваха жената. Нейната утроба. Мъжете бяха страхливци. Ухилени пъзльовци. И онези тримата не бяха по-различни. Куцият старец имаше толкова проницателен поглед, че можеше да ходи на лов за мечки в тъмна нощ. Ясните му и свръх любопитни очи я бяха погледнали, но тя не видя в тях нищо, с което да не може да се справи, ако се наложи.

Мъже! Не разбираше защо толкова много жени се страхуваха от тях. Та нали боговете ги бяха създали така, че най-уязвимата им част да виси между краката им като черво? Ритнеш ли ги там, свиваха се като змии. Погалиш ли ги там, мозъкът им омекваше. Всяка, която се съмняваше във второто, трябваше само да се замисли върху следващото си нощно задължение. Торин! Кмет на Хамбри! Главен пазител на Баронството! Няма по-голям глупак от дъртия глупак!

Но все още никоя от тези мисли нямаше истинска власт над нея, нито истинска злина за тях. Поне засега. Тримата мъже, които наричаха себе си Великите ловци на ковчези, й бяха донесли чудо и тя щеше да го гледа, докато очите й се напълнят.

Куцият Джонас бе настоял тя да го прибере. Казали му, че имала място за такива неща. Но нямал желание да види тайните й скривалища. Да не дава Господ. При тази иронична забележка Дипейп и Рейнолдс се изхилиха. И тя наистина го прибра. Но сега вятърът погълна тропота на копитата на конете им и жената можеше да прави каквото иска. Момичето, чиито гърди бяха откраднали, и малкото, което бе останало от ума на Харт Торин, щеше да дойде след час. Старицата бе настояла девойката да върви пеш от града, позовавайки се на пречистващото въздействие на разходката на лунна светлина, с цел да остави безопасен период от време между двете си срещи. И през този час тя можеше да прави каквото иска.

— О, сигурна съм, че е хубав — прошепна и сякаш изпита известно затопляне на онова място, където се съединяваха кривите й старчески крака. Влага в пресъхналия поток, който се таеше там. О, богове! — Да, дори през сандъчето, където го скриха, усещам притегателната му сила. Толкова е красиво. Като теб, Мъсти.

Взе котарака и го задържа пред очите си. Животното замърка. Жената го целуна по носа.

— Толкова хубав. Като теб. Да!

Остави котарака и бавно тръгна към огнището, където лениво тлееше огън. Опашката на Мъсти, разцепена на две в края, така че приличаше на дяволска, се размахваше напред — назад в замъгления оранжев въздух в стаята. Допълнителните му два крака, висящи отстрани на тялото, сънено потрепнаха. Сянката, която се влачеше по пода и се уголемяваше на стената, беше чудовищна — кръстоска между котка и паяк.

Старицата се изправи и влезе в спалнята, където бе занесла нещото, което Джонас й даде.

— Загубиш ли го, ще загубиш главата си — беше казал той.

— Не бой се, добри приятелю — бе отговорила, отправяйки му угодническа, раболепна усмивка, докато в същото време си мислеше: „Мъже! Глупави суетни същества!“

Приближи се до леглото, коленичи и плъзна ръка по пръстения под, където се появиха очертания и образуваха квадрат. Старицата натисна с пръст една от линиите, която поддаде още преди допира й. Вдигна скрития капак и откри дупка с размери тридесет на тридесет и дълбочина шестдесет сантиметра. Вътре имаше сандъче от желязо и дърво. Върху капака се бе свила на кълбо тънка зелена змия. Жената докосна гърба й и влечугото вдигна глава. Устата му се отвори в безгласно съскане, оголвайки четири зъба — два горе и два долу.

Старицата взе змията, като й тананикаше монотонно. Когато доближи плоската й глава до лицето си, устата се отвори още по-широко, а съскането стана осезаемо. Жената също отвори уста и изплези жълтеникавия си вонящ мръсен език между сбръчканите сиви устни. На него капнаха две капки отрова — достатъчни да убият всичките гости, дошли на вечеря, ако ги смесиш с пунша. Старицата преглътна и усети как устата, гърлото и гърдите й пламнаха, сякаш бе погълнала силен алкохол. За миг погледът й се замъгли и чу гласове, мърморещи в зловонния въздух. Гласовете на онези, които наричаше „невидими приятели“. По браздите, които времето бе издълбало на лицето й, потекоха сълзи. После жената изпусна дъх и зрението й се проясни. Гласовете заглъхнаха.

Целуна Ермот по очите без клепачи. „Нали днес е денят на Целуващата луна“ — помисли и остави влечугото. Змията се плъзна под леглото, сви се на кълбо и се вторачи в пръстите й, които докоснаха капака на сандъчето. Старицата усети как мускулите на ръцете й затрепериха и топлината в слабините й се усили. От години не бе изпитвала зова на пола си, но сега го почувства и това не се дължеше на Целуващата луна, или поне не до такава степен.

Сандъчето беше заключено и Джонас не й бе дал ключ, но това нямаше значение. Беше живяла и учила достатъчно дълго и се бе занимавала със същества, от които повечето мъже, въпреки дръзките им думи и наперено държание, биха избягали, щом ги зърнеха. Старицата протегна ръка към ключалката с изображение на око и девиз, написан на Свещения език „ВИЖДАМ КОЙ МЕ ОТВАРЯ“, после се дръпна. Изведнъж надуши миризма, която при обикновени обстоятелства носът й не долавяше. На мухъл, прах, мръсен дюшек и трохи от храна, консумирана в леглото. Смесената смрад на пепел и стар тамян. Мирис на възрастна жена с влажни очи и сухо влагалище. Нямаше да отвори тук сандъчето и да види чудото. Щеше да излезе навън, където въздухът беше чист и единствените миризми бяха на градински чай и мескитови храсти.

Щеше да го види под светлината на Целуващата луна.

Сумтейки, Рия от хълма Кьос издърпа сандъчето, изправи се, пъхна го под мишница и излезе от стаята.

2

Къщурката се намираше в подножието на хълма От жътва до края на Широкоземието и бе предпазена от най-силните пориви на зимния вятър, който духаше почти непрекъснато в тези планини. Пътеката, водеща до най-високата точка на възвишението, на светлината на пълната луна приличаше на сребърна бразда. Пъшкайки, старицата тръгна нагоре по нея. Белите й коси стърчаха около главата на мръсни кичури, а старческите гърди се люшкаха насам-натам под черната рокля. Котаракът вървеше в сянката й и мъркаше.

На върха на хълма вятърът разроши косите й и донесе стенещото ромолене на изтъняването, което си бе проправило път до отсрещния край на Айболт Каньон. Малцина се интересуваха от звука му, но тя го харесваше. Струваше й се като приспивна песен. Над главата й плуваше луната. Сенките върху ярката й повърхност изобразяваха лицата на влюбени, които се целуват… ако можеше да се вярва на обикновените хора на земята. Глупаците долу виждаха различно лице при всяко пълнолуние, но вещицата знаеше, че луната има едно-единствено лице. На Демона. На смъртта.

Никога не се бе чувствала по-жизнена.

— О, мой красавецо — прошепна и докосна ключалката с изкривените си пръсти. Между свитите кокалчета проблесна бледа червена светлина и се чу изщракване. Дишайки тежко, като човек, който е тичал, тя сложи сандъчето на земята и го отвори.

Отвътре бликна розово сияние, по-слабо от това на Целуващата луна, но безкрайно по-красиво. Докосна сбръчканото лице, наведено над сандъчето, и за миг го подмлади.

Мъсти протегна глава, прилепи уши до черепа си и задуши. Старческите му очи бяха обагрени по краищата с розовата светлина. Рия мигновено изпита ревност.

— Махай се, глупчо! Това не е за такива като теб.

Мъсти се дръпна назад, съскайки като чайник, и обидено закрачи към хълмчето, бележещо самия връх на Кьос. Седна там, като се преструваше на възмутен, и заблиза лапите си, докато вятърът неспирно разрошваше козината му.

В сандъчето, надничайки от кадифена плетена торба, лежеше стъклено кълбо. Беше изпълнено с розовата светлина, която пулсираше като сърце.

— О, красавецът ми — измърмори Рия и го вдигна. Задържа кълбото пред очите си и пулсиращото му сияние потече по сбръчканото й лице — досущ дъжд.

— О, жив си! Да!

Изведнъж сиянието потъмня и стана червено. Старицата го усещаше как пулсира в ръцете й и отново почувства онази удивителна влага между краката си, онзи прилив на похот, който мислеше, че отдавна е загубила.

Сетне пулсирането утихна и светлината в стъкленото кълбо се сви като венчелистчета на цвете. На нейно място се появи мрак… сетне трима ездачи. Отначало Рия помисли, че това са мъжете, които й бяха донесли стъклената топка. Но сетне видя, че са по-млади — дори от Дипейп, който беше двайсет и петгодишен. На седлото на онзи вляво сякаш имаше птичи череп. Странно, но наистина беше така.

После двама от тях изчезнаха, по-скоро се… затъмниха. Остана само младият мъж в средата. Беше с джинси и ботуши и шапка с плоска периферия, закриваща горната половина на лицето му. Яздеше с лекота и първата й тревожна мисъл беше: „Стрелец! Дошъл е на изток от Вътрешните Баронства. Да, вероятно от самия Гилеад!“ Но не беше необходимо да види горната половина на лицето му, за да разбере, че той е почти дете и на колана му няма револвер. И все пак не мислеше, че младежът е дошъл невъоръжен. Де да можеше да вижда по-добре…

Долепи кълбото до носа си и промълви:

— По-близо, хубавецо! Още по-близо!

Не знаеше какво да очаква — по всяка вероятност нищо, но в тъмния кръг фигурата наистина се уголеми. Все едно плаваше във вода. Рия видя, че на седлото му няма череп, а къс лък. А от дясната страна, където един стрелец би трябвало да носи пушка в калъф, имаше колчан със стрели. Този мъж не беше от Старците. Лицето му съвсем не изглеждаше така… Не беше и от Външната арка.

— Кой си ти, лековерни човече? — задъхана попита тя. — И как да те позная? Косата ти е паднала над лицето и не виждам очите ти. Може би по коня… Махай се, Мъсти! Защо продължаваш да ме безпокоиш?

Котаракът се бе върнал от наблюдателния си пост, търкаше се в подутите й старчески глезени и мяукаше с глас, по-дрезгав и от мъркането. Старицата понечи да го ритне, но Мъсти пъргаво отскочи… после се приближи до нея, загледа я с ненормалните си очи и тихо замяука.

Рия отново вдигна крак да го ритне и отново не успя да го уцели, сетне се вторачи в стъкления глобус. Конят и младият ездач бяха изчезнали. Розовото сияние също. Стъклото беше потъмняло, в него се отразяваше луната.

Вятърът духна и опъна роклята по старешкото й тяло. Мъсти, необезпокоен от леките ритници на господарката си, се стрелна напред и отново започна да се търка в глезените й, като непрекъснато мяукаше.

— Видя ли какво направи, противна торба с бълхи и болести? Светлината угасна точно когато…

В същия миг Рия долови звука, идващ от коларския път, и разбра защо Мъсти се държи така. Чу пеене. Момичето. Беше подранило.

Направи ужасна гримаса — мразеше да я изненадват и малката госпожичка долу на пътя щеше да си плати за това — наведе се и сложи кълбото в сандъчето. Вътрешната страна беше подплатена с коприна и топката се вмести идеално. От подножието на хълма (тя прокле вятъра, който духаше в погрешната посока, инак щеше да чуе звука по-рано) пеенето на момичето се усилваше.

„Любов, о, любов, о, безгрижна любов,

не виждаш ли какво направи безгрижната любов?“

— Ще ти дам аз една безгрижна любов, малка девствена кучко — измърмори възрастната жена и усети киселата воня на пот от мишниците си, но онази влага отново бе пресъхнала. — Ще ти дам да разбереш, задето идваш по-рано при старата Рия!

Прокара пръсти над ключалката на сандъчето, но то не се заключи. Предположи, че в нетърпението си да го отвори бе счупила нещо вътре. Окото и надписът сякаш й се подиграваха. ВИЖДАМ КОЙ МЕ ОТВАРЯ. Можеше да оправи ключалката за миг, но в момента нямаше време дори за това.

— Досадна мръсница! — изхленчи и обърна глава към приближаващия се глас.

Господи! Момичето идваше четирийсет и пет минути по-рано!

Затвори капака на сандъчето. Сърцето я заболя, когато го стори, защото кълбото отново оживяваше и се изпълваше с розов блясък, но сега нямаше време да гледа и да мечтае. Щеше отново да го съзерцава по-късно, след като си отидеше обектът на неприличното сексуално влечение на дъртия Торин.

„И трябва да се въздържаш да не направиш нещо ужасно на момичето — напомни си. — Не забравяй, че то е тук заради него, И не е някоя от онези простодушни тъпички с приятел, който се ослушва, щом чуе молби за женитба. Това е дело на Торин. За нея мисли, след като грозната му съпруга заспи, а той вземе пениса си в ръка и започне нощното доене. Законът е на негова страна и Торин има власт. Нещо повече, онова в сандъчето е работа на неговия човек, и ако Джонас разбере, че си го видяла… и използвала…“

Рия не се страхуваше от това.

Пъхна сандъчето под мишница, вдигна поли със свободната си ръка и хукна по пътеката към колибата. Още можеше да тича, щом се наложеше, макар че малцина го вярваха.

Подскачайки, Мъсти се завтече по петите й. Разполовената му опашка беше вдигната високо, а допълнителните му крака се люшкаха насам-натам на лунната светлина.